Докато се изкачваха по тясното стълбище към апартаментите над галерията, Ремер завъртя глава към Озбърн:

— Трябва да разберете, че тази жена не е извършила престъпление и не е длъжна да отговаря на въпроси. Ако откаже да говори, това е нейно право.

— Добре — кимна Озбърн.

В момента изобщо не му се мислеше за правни подробности. Времето им изтичаше, трябваше на всяка цена да открият оръжие срещу Шол.

Апартаменти 1 и 2 бяха от двете страни на площадката. В дъното на късия коридор беше апартамент 3, където живееше Каролин Хенигер.

Озбърн пръв стигна до вратата. Озърна се към Ремер и почука. За момент не чуха нищо, после отвътре долетяха стъпки, ключалката изщрака и вратата се открехна. Отвътре надникна привлекателна жена, облечена с делови костюм. Имаше леко прошарена червеникава коса и изглеждаше на около четирийсет и пет години.

— Каролин Хенигер? — любезно запита Озбърн.

Тя го огледа, после надигна очи към Ремер.

— Ja.

— Говорите ли английски?

— Да — тя отново погледна Ремер. — Кои сте вие? Какво искате?

— Името ми е Озбърн. Лекар съм и идвам от Съединените щати. Мъчим се да открием един човек, когото навярно познавате… доктор Хелмут Залетл.

Жената изведнъж пребледня.

— Не познавам такъв човек — отсече тя. — Съжалявам, изобщо не го познавам. Auf Wiedersehen!

Тя направи крачка назад и затръшна вратата. Ключалката щракна и двамата я чуха отвътре да вика някого.

Озбърн заблъска с юмруци по вратата.

— Моля ви, трябва да ни помогнете!

Вътре жената продължаваше да говори, но гласът й постепенно затихваше. После чуха как някъде хлопна врата.

— Измъква се от другата страна! — възкликна Озбърн и се завъртя към стълбището.

Ремер протегна ръка да го спре.

— Предупредих ви, докторе. Тя има права, тъй че нищо не можем да сторим.

— Вие може и да не можете! — кресна Озбърн и се гмурна под ръката му.

Маквей и Нобъл тъкмо спореха дали Залетл може да се окаже пряко свързан с обезглавените трупове, когато Озбърн изхвръкна от входа.

— Идвайте! — изкрещя той и хукна към съседната пресечка.

Тичаше с всичка сила и изведнъж ги видя. Каролин Хенигер бе отключила бежов фолксваген и подканваше някакво момче да влезе вътре.

— Чакайте! — извика Озбърн. — Чакайте! Моля ви!

Беше на крачка от колата, когато двигателят заработи.

— Моля ви, трябва да поговорим!

Гумите изскърцаха и колата се стрелна напред. Озбърн се втурна след нея.

— Недейте! Няма да ви сторим нищо…

Късно. Видя как в края на уличката Маквей и Нобъл отскачат настрани. После фолксвагенът излетя на булеварда и изчезна.

 — Опитахме си късмета и нищо не стана. Понякога е така — каза Маквей след няколко минути, докато Ремер подкарваше мерцедеса.

Озбърн се вторачи в тила на Ремер; беше кипнал от гняв.

— Видяхте лицето й като чу за Залетл. Тя знае, по дяволите. Познава Залетл, а бас държа, че познава и Либаргер.

— Може би, докторе — тихо каза Маквей. — Но тази жена не е Албърт Мериман и няма как за я заплашите с убийство, за да разберете.

През илюминаторите изведнъж нахлу ярка слънчева светлина, докато малкият реактивен самолет се измъкваше от облаците и поемаше курса, по който след деветдесет минути щеше да стигне до Берлин.

Джоана се облегна назад, затвори очи и въздъхна от облекчение. Швейцария с всичките си хубости вече бе минало. Утре по това време щеше да чака на берлинското летище Тегел самолета за Лос Анджелис.

Отсреща Елтон Либаргер дремеше най-спокойно. Не личеше да се тревожи за предстоящите събития. До него бледият, изморен Залетл записваше нещо в черния си бележник. От време на време надигаше глава и разменяше по някоя дума на немски с Рита Баур, която бе прекъснала ревюто си в Милано, за да ги придружи до Берлин. На задните седалки Ерик и Едуард мълчаливо си разменяха светкавични ходове по шахматната дъска.

Както винаги присъствието на Залетл тревожеше Джоана и за да се разсее, тя насочи мислите си към Келсо — така бе нарекла черното санбернарче. Преди да напусне Анлегеплац, тя нахрани кученцето и го разцелува за сбогом. Утре то трябваше да замине с директен полет за Лос Анджелис, а след няколко часа Джоана щеше да си го прибере. После заедно щяха да отлетят за Албукерк. Оттам имаше само три часа път с кола до Таос.

След като видя записа, първата й мисъл беше да наеме адвокат и да осъди виновниците. Но после се запита какво ще постигне с това. Процесът можеше само да нарани мистър Либаргер и даже сериозно да се отрази на здравето му. А тя не желаеше подобно нещо, защото искрено го обичаше и знаеше, че е невинен като нея. Бе видяла ужасената му реакция. Искаше само час по-скоро да напусне Швейцария и да забрави за станалото. А после Фон Холден се появи с кученцето, обясни колко съжалява и накрая й връчи чек за огромна сума. Компанията се бе извинила, Фон Холден също. Какво повече можеше да очаква?

И все пак тя се питаше дали бе постъпила правилно като прие чека. Чудеше се разумно ли бе обаждането до „Ранчо де пиньон“, че не знае точно кога ще се върне на работа и дали изобщо ще се върне. Може би трябваше да постъпи другояче. Но толкова много пари… Боже мой, половин милион долара! Знаеше как да постъпи — щеше да си намери финансов консултант и да вложи парите най-изгодно, а после да живее от лихвите. Е, можеше и да си купи това-онова, но без да прекалява. Разумни инвестиции — там беше истината.

Внезапно на телефона пред нея замига червена лампичка. Не знаеше как да постъпи и предпочете да изчака.

— Вас търсят — обади се изотзад Ерик.

— Благодаря — каза тя и вдигна слушалката.

— Добро утро. Как си? — бодро запита Фон Холден.

Тя се усмихна.

— Добре съм, Паскал.

— Как е господин Либаргер?

— Много добре. В момента спи.

— След един час трябва да кацнете. Ще ви пратя кола.

— Няма ли да ни посрещнеш?

— Джоана, твоето разочарование ме ласкае, но за съжаление ще мога да те видя едва по-късно. Боя се, че ще имам куп неща за уреждане. Исках само да проверя дали всичко е наред.

Топлината в гласа му я накара да се усмихне.

— Всичко е наред. Не се безпокой.

Фон Холден закачи радиотелефона на таблото, после завъртя волана и подкара по Фридрихщрасе. Пред него някакъв камион рязко отби към тротоара и той натисна спирачките. Изруга, заобиколи камиона и разсеяно протегна ръка да провери дали правоъгълният пластмасов калъф не е паднал от съседната седалка. Неоновият електронен часовник на една бижутерска витрина показваше 10:39.

През последните часове бе настъпила драматична промяна. Може би за добро. Берлинският сектор бе успял да се включи към двата „обезопасени“ телефона в апартамент 6132 чрез свръхмодерен микровълнов приемник, разположен в отсрещната сграда. Разговорите се записваха и веднага пристигаха в апартамента на Софие-Шарлотенщрасе, където секретарките незабавно изготвяха фонограми за Фон Холден. Апаратурата бе монтирана едва в единайсет вечерта, тъй че бяха пропуснали значителна част от разговорите. Но онова, което стана известно, накара Фон Холден да настои за незабавна среща с Шол.

Колата мина покрай хотел „Метропол“, пресече Унтер ден линден и спря пред гранд хотел „Берлин“. Фон Холден грабна калъфа, изтича навътре и се изкачи със специалния асансьор право в апартамента на Шол.

Секретарят съобщи за пристигането му и го въведе в кабинета. В момента Шол разговаряше по телефона. Срещу бюрото седеше един човек, към когото Фон Холден изпитваше дълбока неприязън — Луис Гьоц, американският адвокат на Шол.

— Мистър Гьоц.

— Фон Холден.

Лукав и нахален, Гьоц изглеждаше прекалено строен и изискан за своите петдесет години. Имаше вид на човек, който по цял ден се грижи за външния си вид. Всичко в него биеше на очи — изящният маникюр, слънчевият загар, тъмносиният костюм от Армани, грижливо сресаната черна коса с едва забележими, сякаш нарочно търсени бели нишки на слепоочията. Човек би си помислил, че току-що е долетял от някой тенис-корт в Палм спрингс. Или от погребение в Палм бийч. Носеха се слухове, че е свързан с мафията, но засега Фон Холден знаеше само едно — че е ключова фигура в стремежите на Шол и Маргарете Пайпер да закупят една от най-големите посреднически агенции в Холивуд, чрез която Организацията щеше да си осигури решаващо влияние върху звукозаписната, филмовата и телевизионната продукция. А по този начин — и върху милиони зрители и слушатели.