Свирката на влака го изтръгна от размислите. След четирийсет минути щяха да пристигнат във Франкфурт. Вече бе решил да избягва летищата и да разчита на влаковете докъдето е възможно — тоест до крайната цел, ако не се случеше нещо непредвидено. В 7:46 от Франкфурт тръгваше експрес за Берн. Щяха да пристигнат там в 12:12. След това имаха още час и половина път до Интерлакен, където трябваше да се прехвърлят на зъбчатата железница за последното шеметно изкачване по алпийските склонове към връх Юнгфрау.

През последните две денонощия Ремер бе спал само три часа и затова не успя да реагира веднага на предупредителните знаци по хлъзгавата магистрала северно от Бад Херсфелд. Озбърн изкрещя пръв и Ремер автоматично натисна спирачките. За броени секунди скоростта спадна от триста на сто и шейсет километра в час.

Озбърн впи до болка пръсти в седалката, когато задницата на мерцедеса поднесе и колата се завъртя като пумпал. Сред този вихър успя да зърне катастрофата отпред. Два товарни камиона и пет-шест леки коли преграждаха платното от край до край. До първия преобърнат камион оставаха не повече от петдесет метра. Мерцедесът продължаваше да се върти, летейки напред със сто и трийсет километра в час. Озбърн се стегна в очакване на удара и хвърли поглед наляво. Ремер седеше зад волана съвършено неподвижно, сякаш отиваха към пропаст и не бе в състояние да стори каквото и да било. Изведнъж Озбърн разбра, че трябва да изтръгне управлението от ръцете му и да насочи колата вляво от камиона. Но преди да го стори, носът на мерцедеса се извъртя право напред. В същия миг десният крак на Ремер натисна педала. Гумите захапаха мокрия бетон, въртенето спря и мерцедесът се стрелна напред. Ремер отпусна газта, леко натисна спирачките и прелетя на сантиметри от смачкания камион. С ново натискане на спирачките и леко извъртане на волана заобиколи едно преобърнато волво. Изведнъж отсреща връхлетя чакълестият насип; мерцедесът се изправи на две колела, за миг остана в равновесие, после се отпусна обратно и спря.

Влакът бавно пълзеше през гъстата мрежа от коловози около Hauptbahnhof — централната гара на Франкфурт. Фон Холден стоеше до прозореца и гледаше наближаващия перон. Беше напрегнат, сякаш очакваше нещо.

Вера седеше на леглото до него. Беше прекарала безсънна нощ, измъчвана от догадки. Защо бяха прехвърлили Пол в Швейцария? Защо я водеха при него? Дали не беше ранен, на смъртно легло…

Влакът се разтърси и спря. Раздаде се съскане на спирачки, после затракаха вратите на вагоните.

— Когато слезем, ще се прехвърлим на друг влак — рязко каза Фон Холден. — Напомням ви, че все още сте подчинена на федералната полиция.

— Нали ме водите при Пол… Да не мислите, че ще избягам?

Внезапно на вратата се почука.

— Полиция. Моля, отворете!

Полиция ли? Вера погледна Фон Холден.

Без да й обръща внимание, той надникна към гарата. По перона имаше много хора, но не забеляза полицаи.

Чукането се повтори.

— Полиция. Отворете незабавно!

Фон Холден се обърна.

— Грешка, сигурно търсят някого.

Той пресече купето, леко открехна вратата и надникна навън, като в същото време си сложи очила, сякаш искаше да различи по-добре полицаите.

— Ja?

В коридора стояха двама цивилни, висок и нисък. Зад тях бе застанал униформен полицай с автомат в ръцете.

— Излезте, ако обичате — нареди високият.

— Аз съм от БКА — отвърна Фон Холден и открехна вратата още малко, за да могат да видят Вера.

— Излезте от купето — повтори високият.

Бяха ги изпратили да търсят беглец на име Фон Холден. Можеше да се окаже, че са го намерили, но можеше и да грешат. Разполагаха само със снимка, а на нея човекът беше без очила. Освен това БКА… Каква беше тази история? И коя беше жената?

— Разбира се — кимна Фон Холден и излезе в коридора.

Ниският детектив гледаше Вера. Униформеният не изпускаше Фон Холден от поглед. Фон Холден му се усмихна.

— Коя е тази жена? — запита високият.

— Задържана по подозрение в тероризъм. Прехвърляме я.

— Къде?

— В Бад Годесбург.

— А защо няма униформена полицейска сътрудничка?

Вера погледна Фон Холден. За какво говореха?

— Нямаше време — спокойно отвърна Фон Холден. — Трябваше да бързаме. Свързано е с пожара в Шарлотенбург.

— Документи.

Фон Холден забеляза, че униформеният хвърли поглед към една красива жена, крачеща по перона. Отпускаха се, започваха да му вярват.

— Разбира се. — Той измъкна от малкото джобче на сакото си тънък кожен калъф и го подаде на ниския. После се озърна към Вера. — Добре ли сте, госпожице Монере?

— Не разбирам какво става.

— Аз също.

Фон Холден се завъртя и в коридора отекна странен звук, напомнящ задавена кашлица. Очите на униформения полицай се разшириха и той рухна на пода. В същия миг дулото на заглушителя се опря в челото на дребния детектив. Раздаде се нов пукот и той залитна назад с пръснат череп. Преди високият да измъкне пистолета си, Фон Холден отскочи настрани и го простреля два пъти — над гръдната кост и в слънчевия възел. За момент лицето на детектива се изкриви от гняв, после той залитна и бавно се свлече надолу.

След секунди Фон Холден и Вера потънаха в тълпата по перона и се отправиха към чакалните. Той бе преметнал калъфа през лявото си рамо; с дясната ръка здраво я стискаше за лакътя. Вера бе пребледняла от ужас.

— Слушайте — прошепна Фон Холден, гледайки право напред, сякаш говореше за нещо незначително. — Тия хора не бяха полицаи.

Вера продължаваше да крачи като насън.

— Забравете какво видяхте. Изтрийте го от паметта си.

Вече бяха в чакалнята. Фон Холден се озърна, но не видя полицаи. Часовникът над щанда за вестници показваше 7:25. Фон Холден спря и набързо огледа разписанието на влаковете. Когато откри каквото му трябваше, той въведе Вера в малката закусвалня и поръча кафе.

— Изпийте това. — Забеляза, че тя се колебае и настоя с усмивка. — Моля ви.

Вера взе чашата. Ръцете й трепереха. Едва сега осъзна колко е изплашена. Отпи глътка кафе и усети как топлата течност плъзва надолу по гърлото й. Фон Холден я остави сама и след минута се върна с вестник в ръката.

— Казах ви, че ония хора не бяха полицаи — изрече той тихо, привел глава плътно до нея. — След обединението в Германия се оформи ново нацистко движение. Засега то е в нелегалност, но създателите му твърдо са решили отново да го превърнат в могъща политическа сила. Снощи в двореца Шарлотенбург се събраха сто от най-влиятелните привърженици на демокрацията в Германия. Те трябваше да узнаят какво се подготвя и да дадат своята подкрепа в борбата срещу заговора.

Фон Холден се озърна към часовника и разгъна вестника. На първа страница имаше снимка на пламтящия дворец под огромно заглавие: Charlottenburg Brent!62

— Дворецът беше взривен със запалителни бомби. Всички в него загинаха. Това е дело на неонацистите.

— Защо ми казвате всичко това? — запита Вера. Усещаше, че той крие нещо.

Фон Холден забеляза група полицаи да тичат по перона към влака, който бяха напуснали преди малко. Отново погледна часовника. Беше 7:33.

— Елате с мен, моля — каза той и поведе Вера към коловозите. — Пол Озбърн откри, че хората около него не са това, за което се представят.

— Маквей? — смаяно възкликна Вера.

— Да, той също.

— Невъзможно! Та той е американец, също като Пол.

— Съвпадение ли е, че френският полицай, с когото Маквей работеше в Париж, бе убит в една лондонска болница почти по същото време, когато откриха трупа на министър-председателя?

— О, Боже…

Вера си спомни как Лебрюн стоеше до Маквей в апартамента й. Отново се бе възродил ужасът на германската окупация. Страх и смразяващо недоверие. Тъкмо срещу това се бореше Франсоа Кристиан. Тъкмо това го плашеше най-много — че сантименталните французи могат неусетно да попаднат под германско влияние. А самата Германия, раздирана от вътрешни борби и гражданско недоволство, да попадне в ръцете на фашистите.