Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Какво разбираш под неонацистка, дявол да го вземе? — гневно възкликна Халдер. — Наперени зиг-хайловчета с бръснати глави, дето мъкнат по джобовете си картофи, набодени с пирони? Отрепки, дето пребиват емигранти, подпалват общежития и всяка вечер се пъчат по телевизията? — Ремер прехвърли поглед от Маквей към Нобъл, после към Озбърн. Изведнъж бе побеснял. — Мериман, Лебрюн, влакът Париж-Мо, Бени Гросман, който като го попитах къде да се настаня в Ню Йорк с дечурлигата, рече направо: „При мен“… Казвате „неонацисти“ също тъй небрежно, както казвате „КГБ“, но според мен забравяте, че неонацистите работят със стари нацисти! Това е продължение на оная шибана гадост, която изтреби шест милиона евреи и унищожи цяла Европа. Неонацистите са пълен боклук, но те са само върхът на айсберга. Засега създават дребни неприятности. Нищо повече. Но там, долу, болестта все още е жива, крие се зад лицата на банковите чиновници и сервитьорките, без самите те да усещат, лежи като семе, чакащо новия сезон и подходящата смес от елементи, за да се възроди. Ако бродиш като мен дълги години из улиците и тайните свърталища на Германия, рано или късно ще го разбереш. Никой не споменава за това, но то съществува.

Ремер яростно погледна Маквей, после смачка цигарата и се обърна напред.

— Мани — тихо изрече Маквей. — Ти ми говориш за своята лична война. За вината, срама и всичко останало, което ти е натрапило едно друго поколение. Отговорността за ония събития е тяхна, не твоя, обаче ти все пак си надянал хомота. Може би така е трябвало. Не споря за онова, което казваш. Но Мани, емоциите не са факти.

— Питаш дали разполагам с конкретна информация. Отговорът е: не, не разполагам.

— А колегите от Бундескриминаламт или Бундеснах… и още как там му викахте на вашето разузнаване?

Ремер пак се обърна към него.

— Събирани ли са някога сериозни доказателства за съществуването на организирано пронацистко движение?

— Събирани ли са?

— Същият отговор. Не. Поне доколкото знаят моите началници, защото тази тема непрекъснато се обсъжда между полицейските служби. Правителствената политика е да бъдем je wachsam. Това означава винаги бдителни, винаги нащрек.

Маквей го огледа внимателно.

— Но лично ти смяташ, че положението е назряло…

Ремер се поколеба, после кимна.

— За това няма да се говори. Когато дойде, никой няма да произнесе думата нацисти. Но властта ще бъде тяхна. Давам им още две-три години, най-много пет.

След тия думи в колата настана тишина и Озбърн си помисли, че Вера бе казала същото за новата Европа и оставката на Франсоа Кристиан. Зловещите спомени на баба й от нацистката окупация на Франция: хората изчезват без обяснение и вече не се завръщат, съседи и близки се шпионират взаимно, навсякъде има хора с пушки. „Същата сянка усещам сега…“ — чу той гласа й тъй ясно, сякаш стоеше до нея и изтръпна от нотките на ужас в този глас.

Намалиха скоростта и навлязоха в малко градче. Утринното слънце надничаше между покривите. Есенните листа обагряха всичко в червено и златисто. Група деца с ученически чанти чакаха на ъгъла, по тротоара крачеха двама старци — жената се подпираше на бастун, гордо хванала съпруга си под ръка. На кръстовището пътен полицай спореше с шофьора на спрял камион, наоколо търговците започваха да излагат на показ своите стоки.

Трудно бе да се каже колко жители има градчето. Може би две или три хиляди, ако се брояха страничните улици и крайните къщи, които не се виждаха откъм шосето, но все пак съществуваха. Колко подобни градчета се събуждаха из Германия? Стотици, хиляди? Села, градчета, градове; навсякъде хората навлизаха в познатото всекидневие, правеха още една крачка по дългия път от раждането до смъртта. Възможно ли бе някой от тях все още тайно да копнее за гледката на маршируващи щурмоваци с кафяви ризи и свастики на ръкавите, за тътена на лъснати ботуши, който разтърсва всички врати и прозорци в Германия?

Как биха могли? Оная страшна епоха бе отминала преди половин век. Нейните морални плюсове и минуси бяха само изтъркани всекидневни теми. Колективна вина и позор продължаваха да тегнат над поколения, родени десетки години след края. Третият райх беше мъртъв, както и всичко, свързано с него. Може би светът искаше да помни завинаги, но Германия — гледайки наоколо, Озбърн изведнъж се увери в това — желаеше да забрави. Ремер трябваше да греши.

— Открих още едно име — наруши тишината Ремер. — Човекът, чрез когото са осигурили на Клас и Халдер високи постове в Интерпол. Сегашният директор по кадровите въпроси, бивш офицер от Парижката полицейска префектура. Мисля, че всичко го познавате?

— Каду? — смая се Нобъл. — Не. Невъзможно! Познавам го от години!

— Правилно. — Ремер се облегна назад и запали нова цигара. — Каду.

87.

В 6:45 Ервин Шол стоеше край прозореца на кабинета в своя апартамент на последния етаж на гранд хотел „Берлин“ и гледаше как слънцето изгрява над града. Разсеяно галеше сгушената в ръцете му сива ангорска котка.

Зад него Фон Холден говореше по телефона със Залетл. През затворената врата се чуваше как секретарките приемат международни обаждания едно след друго и обясняват, че господин Шол не може да отговори.

На балкона Виктор Шевченко пушеше цигара и гледаше бившия Източен Берлин, очаквайки нареждания. Шевченко беше на трийсет и две години и имаше суховата, мускулеста фигура на уличен бияч. Също като Фон Холден, той бе минал през Съветската армия, за да попадне по-късно в Щази. След обединението бе включен в Организацията като отговорник на берлинския сектор.

— Nein! — възрази Фон Холден и острият му тон накара Шол да извърне глава. — Не е необходимо!

Продължавайки да гали котката, Шол пак се обърна към прозореца. Още в началото на разговора бе чул всичко, което го интересуваше. Елтон Либаргер си почиваше и утре щеше да пристигне в Берлин според плана.

След трийсет и шест часа сто от най-влиятелните граждани на Германия щяха да се съберат в двореца Шарлотенбург, за да го видят. Малко след девет вечерта вратите на частната банкетна зала щяха да се отворят и сред настаналата тишина величествено щеше да се появи Либаргер. Облечен във великолепен вечерен костюм, той щеше да мине без бастун по украсената с гирлянди централна пътека, близък и в същото време безкрайно далечен от смаяните зрители. В дъното на залата щеше да изкачи шестте стъпала към подиума и оттам да се обърне величаво под грохота на бурни овации. Накрая щеше да вдигне ръце за тишина и да започне най-важната, най-великолепната реч в своя живот.

Краят на телефонния разговор изтръгна Шол от унеса. Той пусна котката върху едно кресло и седна зад бюрото.

— Господин Либаргер случайно открил записа и го показал на Джоана — каза Фон Холден. — Тази сутрин не си спомня почти нищо. Тя обаче все още създава неприятности. Залетл ще се погрижи за нея.

— Искал е ти да изгладиш нещата. За това ли разговаряхте?

— Да, но не е необходимо.

— Паскал, доктор Залетл е прав. Ако момичето продължава да се вълнува, ще прехвърли тревогата си върху Либаргер, което е абсолютно недопустимо. Залетл може да я поукроти, но далеч не тъй добре, както би го сторил ти. Това е като разликата между мисъл и чувство. Опитай да си представиш колко по-трудно за промяна е чувството от мисълта. Дори Залетл да я убеди, тя просто може отново да промени мнението си и да предизвика смут, какъвто не сме в състояние да си позволим. Но ако някой я погали ласкаво, тя ще се сгуши и ще замърка, досущ като котката, която виждаш да дреме на онова кресло.

— Може и да сте прав, господин Шол, но за момента моето място е в Берлин — решително го изгледа Фон Холден. — Вие се тревожехте, че нашата система може да се окаже не толкова ефикасна, колкото предполагахме. Така е и в същото време не е така. Лондонският сектор откри, че раненият френски полицай Лебрюн е настанен в Уестминстърската болница. Местната полиция му осигурява денонощна охрана. Чрез съвместни усилия лондонският и парижкият сектор са проследили телефонен разговор на онзи американец, Озбърн, с някаква ферма близо до Нанси. Вера Монере е настанена там под охраната на френските секретни служби.

84
{"b":"283099","o":1}