— Да, господине. Ясно е — едва прошепна Фон Холден.

Шол го погледа още малко.

— Благодаря ти, Паскал — тихо изрече той.

После разтвори пръсти и котката с неистов вой полетя като камък надолу. Шол дръпна ръка над парапета и я протегна напред с дланта нагоре. Кръвта описваше тъмен полукръг около китката му, преди да попие в белоснежния маншет на ризата.

— Паскал — произнесе той, — когато му дойде времето, отнеси се с дълбоко уважение към младия доктор. Убий го пръв.

Фон Холден погледна ръката пред себе си, после вдигна очи към Шол.

— Да, господине — отново прошепна той.

Сетне като в някакъв древен и зловещ ритуал Шол отпусна ръка, а Фон Холден рухна на колене и я сграбчи. Притегли я към устните си и започна да ближе кръвта. Първо пръстите. След това по дланта и още по-нагоре, към китката. Вършеше всичко бавно, с отворени очи, осъзнавайки, че Шол го гледа като омагьосан. Продължи да засмуква раните с устни и език отново и отново, докато най-сетне мощна тръпка разтърси тялото на Шол и той се отдръпна.

Фон Холден бавно се изправи, погледна го за момент, после бързо се завъртя и влезе в апартамента, оставяйки Шол да се опомня в самота от шемета на осъщественото желание.

Лондон, 7:45

От всички сестри Лебрюн най-много харесваше Мили Уайтхед заради невероятния й бюст. Мили тъкмо го бе избърсала с влажна гъба и оправяше възглавниците, когато в стаята влезе Каду, облечен с парадна униформа.

— Така по-лесно се минава през митниците — обясни той с широка усмивка.

Лебрюн подаде ръка на стария си приятел. Все още беше на кислородни системи и тръбичките в носа му пречеха да говори.

— Да не мислиш, че съм дошъл специално заради теб? Имам среща с една дама — гордо заяви Каду и се усмихна на сестра Уайтхед.

Изчервена, тя се изкиска, намигна на Лебрюн и излезе. Каду придърпа стол до леглото.

— Как си, приятелю? Добре ли те гледат?

През следващите десетина минути Каду се разприказва за старите времена — как бяха израсли в един и същ квартал, как станаха неразделни приятели, как тичаха след момичетата, как се ожениха и отгледаха деца. Със звучен смях си припомни как бяха избягали, за да се запишат в Чуждестранния легион, но веднага потеглиха обратно с охрана от двама истински легионери, защото бяха само на четиринайсет години. Усмихваше се широко и често избухваше в смях, опитвайки да ободри ранения другар.

През целия разговор десният показалец на Каду не се отлепи от стоманения спусък на автоматичния пистолет 25-ти калибър, насочен изпод завивката към гърдите на Каду. Кодираното предупреждение на Маквей беше недвусмислено. Нямаше значение, че Каду е стар и верен приятел; всичко доказваше, че участва в заговора на „групата“, както я наричаха сега. Най-вероятно именно той контролираше тайните операции в лионската централа на Интерпол и бе дал заповедта за ликвидиране на двамата братя Лебрюн.

Ако Маквей не грешеше, сегашното посещение на Каду имаше само една цел — да довърши Лебрюн.

Но в хода на разговора Каду ставаше все по-сърдечен и Лебрюн започна да се пита дали Маквей не е сбъркал, дали не разполага с погрешни сведения. А и кой би дръзнал да предприеме нещо, когато само на няколко крачки отвъд постоянно отворената врата денонощно дежуреше въоръжена полицейска охрана?

— Приятелю — каза Каду и се изправи. — Извинявай, но трябва да изпуша една цигара, а знам, че тук не бива. — Той си сложи фуражката и тръгна към вратата. — Отивам до фоайето и ще се върна след малко.

Когато Каду излезе, Лебрюн се отпусна. Маквей сигурно грешеше. След миг един от полицаите влезе в стаята.

— Наред ли е всичко, сър?

— Да, благодаря.

— Дойдоха да ви оправят леглото.

Полицаят се отдръпна и в стаята влезе едър санитар с чисти чаршафи под мишница.

— Добър ден, сър — грубовато изрече човекът и остави чаршафите на стола до леглото.

Полицаят се върна в коридора.

— Да не ни безпокоят, а, сър? — подхвърли санитарят и затвори вратата.

В съзнанието на Лебрюн отекна тревожен сигнал.

— Защо затваряте вратата? — изкрещя той на френски.

Санитарят се завъртя с усмивка. После внезапно протегна ръка и дръпна тръбичките от носа на Лебрюн. В следващата секунда стовари възглавницата върху лицето му и я притисна с цялата си тежест.

Лебрюн отчаяно се бореше, търсейки пистолета с дясната си ръка. Но собствената му слабост и огромната тежест на противника бяха предрешили схватката. Най-сетне пръстите му стиснаха дръжката на пистолета и той се напрегна да завърти дулото към корема на врага. Внезапно санитарят помръдна настрани и оръжието се омота в завивката. Лебрюн изпъшка и трескаво се опита да измъкне пистолета. Дробовете му крещяха за въздух, но не го получаваха. В един кратък миг осъзна, че ще умре, а наоколо всичко ставаше все по-сиво, почти черно, но не съвсем. Не беше напълно сигурен, но някой като че издърпа пистолета от пръстите му. После чу глух пукот и видя невъобразимо ярка светлина.

Би било невъзможно да види как санитарят дръпва завивките, изтръгва пистолета и го притиска към ухото му под възглавницата. Също тъй невъзможно би било да види как кървав фонтан от мозък и натрошена кост бликва към бялата стена и полепва по нея като пурпурно желе.

Пет секунди по-късно вратата се отвори. Стреснатият санитар завъртя пистолета. Каду влезе, вдигна ръка и невъзмутимо затвори вратата зад гърба си. Успокоен, санитарят отпусна оръжието и кимна към Лебрюн. Още не бе довършил жеста, когато зърна служебния револвер на Лебрюн да изскача от кобура.

— Какво бе? — изрева санитарят.

Викът му заглъхна сред оглушителен трясък.

Тичащите по коридора полицаи чуха още два изстрела и завариха Каду да стои над мъртвия санитар, който все още стискаше пистолета на Лебрюн.

— Този човек току-що застреля инспектор Лебрюн — обяви Каду.

Бранденбург, Германия

Ремер следваше челната кола по булевард, окичен с пищни есенни дървета, покрай старинните къщи на средновековния Бранденбург. Под ярките слънчеви лъчи пътят водеше право на изток, към Берлин. Маквей се приведе напред.

— Този Шарлотенбург, където Шол си организира сборището… Какво представлява?

— Какво представлява ли? — Ремер го стрелна с очи през огледалото. — Съкровищница на бароковото изкуство. Музей, мавзолей, дом на безброй богатства, особено скъпи за германската душа. Лятна резиденция на почти всички пруски крале от Фридрих Първи до Фридрих Вилхелм Четвърти. Ако днес канцлерът живееше там, щеше да е нещо като сбор от Белия дом и най-големите американски музеи.

Озбърн погледна настрани. Утринното слънце бавно се издигаше, обагряйки близките езерца във всички цветове на дъгата от тъмен пурпур до ярка синева. Чувстваше се зашеметен от преосмислянето на всичко станало през последните десет дни — тъй бързо, тъй брутално… и в същото време тъй късно, след повече от четвърт век. Още по-замайваща бе мисълта за онова, което го чакаше в Берлин. От една страна усещаше, че се носи по гребена на вълна, над която вече няма никаква власт. Но от друга страна го обземаше странното, успокояващо чувство, че е доведен дотук от някаква незнайна десница и че бъдещето, дори да е гибелно и ужасно, крие свой собствен, дълбок смисъл, тъй че вместо да се противи, трябва да вярва в него. Питаше се дали и с другите е така. Маквей, Нобъл и Ремер бяха различни хора, родени в различни светове и години. Дали жизнените им пътища бяха обединени от незнайната сила, която усещаше Озбърн? Как бе възможно това, след като само преди седмица даже не бе чувал за тях. Но нима имаше друго обяснение?

Унесен в неясни мисли, Озбърн отново върна поглед към отминаващия пасторален пейзаж — гористи хълмове и равнини, осеяни с безброй езерца. За миг гледката потъна зад гъста борова гора. После боровете изчезнаха и в далечината проблеснаха под слънцето куличките на катедрала от XV век. И в този момент го обзе твърдата увереност, че е прав, че всички — той, Маквей, Нобъл и Ремер — са тук заради някакъв висш замисъл, че са частици от една обща съдба, неподвластна на техния разум.