Новият тъмнозелен форд сиера с гуми „Пирели“ P205/70R14 и джанти четиринайсет на трийсет и пет сантиметра бавно мина покрай сградата на Кей дьо Бетюн 18, зави по моста Сюли и спря зад открит бял джагуар на улица Сен Луи ан л’Ил. След миг вратата се отвори и високият мъж излезе. Беше топъл есенен следобед, но въпреки това той носеше ръкавици. Гумени хирургически ръкавици с цвета на кожата.

Бернхард Офен бе слязъл от влака в дванайсет и четвърт. От гарата бе хванал такси до летище Орли, където го чакаше зеленият форд. В 14:50 вече паркираше близо до сградата, където живееше Вера монере.

В 15:07 той успешно се справи с ключалката, пристъпи в апартамента и затвори вратата зад себе си. Никой не го бе видял да пресича улицата и да използва новичкия ключ за служебния вход. След като проникна в сградата, той се изкачи по служебното стълбище и атакува апартамента откъм задния коридор.

Цяла Франция приемаше като сочна и романтична интрига излъчената от Антен-2 и скоро повторена във всички вестници история за тайнствена тъмнокоса жена, която откарала американския убиец от голф-клуба след неговото излизане от Сена. Около нейната самоличност и въпроса кой е американецът избуяваха безброй хипотези — ту знаменита френска актриса, режисьорка и писателка, ту звезда от международния тенис, ту американска рок-певица с черна перука; шушукаше се, че докторът не е никакъв доктор, а знаменит холивудски артист, пристигнал наскоро в Париж за новия си филм; още по-мрачни хипотези намекваха, че е престарял американски сенатор, разиграващ поредната трагедия в своята биография.

Когато Бернхард Офен взе колата си от Орли, в жабката лежеше картичка с името и адреса на Вера Монере, ключ за служебния вход и ключ за апартамента. За петте часа след неговото потегляне от Марсилия Организацията отново бе доказала своята ефикасност. Също както в случая с Албърт Мериман.

Старинният часовник върху масичката до леглото на Вера Монере показваше три и единайсет минути.

Офен знаеше, че в седем сутринта госпожица Монере е заминала на работа и смяната й свършва едва в седем вечерта на следващия ден. Това означаваше, че може спокойно да претърси апартамента, стига чистачката да не се появи изневиделица. Освен това означаваше, че ако американецът случайно е тук, ще бъде съвсем сам.

След пет минути Офен разбра, че американецът не е тук. Апартаментът беше празен и безупречно чист. Той излезе, грижливо заключи вратата, спусна се по служебното стълбище и спря на площадката край изхода. Но вместо да излезе, Офен продължи надолу, към мазето.

Откри ключа на лампата, щракна го и се огледа. Намираше се в дълъг коридор под сградата с множество странични врати и мрачни ниши. Отдясно под ниския таван се отваряха шахтите на сметопроводите.

Колко невинно и удобно за висшата парижка класа — всеки апартамент имаше отделни контейнери за смет, белязани със съответния номер. След внимателен оглед Офен установи, че от четирите контейнера на Вера е пълен само един.

Той вдигна капака, разпъна на пода стар вестник и започна да вади парче по парче. По ред на номерата пред него се появиха: четири празни кутии от диетична Кока Кола, празно пластмасово шише от гел за коса „Желав“, празна кутийка от дражета „Тик-так“, празна опаковка от противозачатъчни тампони „Тудей“, четири празни бутилки от светла бира „Амстел“, стар брой на списание „Пипъл“, празна и смачкана кутия от консервирана говежда супа, жълто пластмасово шише от течен сапун „Джой“ и… тук Офен спря. Нещо тракаше в празното шише.

Канеше се да развинти капачката, когато чу как горе вратата се отваря и някой слиза по стъпалата. За момент стъпките спряха на площадката до служебния изход, сетне продължиха надолу. Измъквайки изпод колана си автоматичен валтер 25-ти калибър, Офен изгаси осветлението и се вмъкна в сянката под стълбището.

След малко някаква пълна жена със зацапана черно-бяла престилка слезе по стъпалата, мъкнейки препълнен найлонов чувал за смет. Като щракна лампата, тя вдигна капака на единия контейнер, пъхна вътре чувала, затвори и пое обратно към стълбището. Едва сега забеляза боклуците върху разпънатия вестник. Мърморейки нещо на френски, жената се върна, събра всичко и го хвърли в контейнера на Вера. После рязко изгаси лампата и се затътри нагоре по стъпалата.

Офен чу как стъпките й затихват. Успокоен, той пъхна пистолета под колана си и отново включи осветлението. Отвори контейнера, намери пластмасовото шише, развинти капачката и го разтръска с отвора надолу. Нещото вътре продължаваше да трака, но не излизаше. Като измъкна от ръкава си дълъг и тънък сгъваем нож, Офен го разтвори и измъкна от пластмасовата бутилка малко шишенце, омазано със сапунена пяна. Той го избърса и пристъпи под лампата. Върху етикета беше написано: 5 ML TETANUS TOXOID.

По устните на Офен заигра едва забележима усмивка. Вера Монере беше лекар-стажант. Можеше да разполага с лекарства и умееше да бие инжекции. Ранен човек, прекарал доста време в замърсена вода, задължително трябва да бъде инжектиран с тетанусна ваксина, която предпазва не само от тетанус, но и от дифтерит. А онзи, която я прави, едва ли би донесъл шишенцето у дома си, за да го крие в бутилка от течен сапун. Не, инжекцията беше направена тук, в апартамента на Вера. И след като в момента американецът не беше там, можеше да се предположи, че е някъде наблизо — в тази или някоя съседна сграда.

На пет и половина етажа над мазето, където стоеше Бернхард Офен, Пол Озбърн се бе покатерил върху масата и гледаше през прозорчето как следобедните сенки пълзят по кулите на Нотр Дам.

В будните си часове той ту крачеше напред-назад из миниатюрната стаичка, защото знаеше, че се нуждае от упражнения, ту мрачно гледаше през прозореца и се опитваше да мисли.

Бе стигнал до извода, че няма как да избяга от няколко очевидни истини.

Първо: полицията продължаваше да го търси във връзка с убийството на Албърт Мериман. Чрез Вера знаеше, че са прибрали останалия сукцинилхолин от хотелската му стая. Ако… не, когато откриеха за какво служи, вероятно щяха отново прегледат трупа на човека, когото той продължаваше да нарича Канарак. В такъв случай щяха да открият следите от спринцовката. Ако още не го бяха сторили, Маквей щеше да ги накара. Нямаше значение, че Озбърн не е убил Мериман. Щяха да го обвинят в опит за убийство. И ако докажеха това — а те сигурно щяха да го докажат — щеше да прекара Бог знае колко години в някой френски затвор и отгоре на всичко да загуби лекарските си права.

Второ: не бе излязъл от реката без да го забележат. Рано или късно високият мъж щеше да узнае и да го потърси.

Трето: дори да се измъкнеше някак от Париж, паспортът му все още беше в полицията. На практика се оказваше пленник, защото без паспорт не можеше да отиде в никоя друга страна, дори в своята собствена.

Четвърто — и може би най-жестоко и болезнено от всички неща, които прехвърляше непрестанно в ума си — бе ясното, неоспоримо разбиране, че смъртта на Албърт Мериман не е променила нищо. Личният му демон само бе станал още по-загадъчен и неуловим. Ако подобно нещо изобщо бе възможно след дългите години на ужас.

НЕ! — крещеше нещо в него с хиляди гърла. Не започвай преследването отново. Към какво може да те изведе следващата врата с надпис „Ервин Шол“? Само към нова врата! А ако доживееш дотогава, зад нея ще срещнеш лудостта. По добре си признай, Пол Озбърн, че никога не ще получиш отговор. Такава е твоята карма — да осъзнаеш, че там, където търсиш, може би няма приемливи за теб отговори. Едва след като разбереш това, ще намериш мир и покой в следващото прераждане. Приеми тази истина и опитай да се промениш.

Но той знаеше, че тия разсъждения са само увъртане, или по-просто казано — лъжа. Не можеше да се промени — нито днес, нито като десетгодишно момче. Смъртта на Канарак-Мериман беше жесток емоционален удар. Но тя бе прояснила и опростила бъдещето. Сега разполагаше с име. Ако откриеше този Ервин Шол и той го насочеше към някой друг… какво пък, тъй да бъде. Независимо от цената щеше да продължава напред, докато открие истината за убийството на баща си. Защото ако не го стореше, нямаше да има нито Вера, нито изобщо за какво да живее. Както през всичките години от детството до днес. Щеше да извоюва мир и покой в сегашния живот или никога. Това бе неговата истинска карма.