Той обърна гръб на самолета и погледна часовника си. Наближаваше единайсет и Вера сигурно вече пътуваше с ферибота за Кале. Докато пристигне при баба си, щяха да й останат само деветдесет минути, после трябваше да хване влака в два следобед за Париж.

С неволна усмивка си представи как тя помага на старата дама да разопакова подаръците, после весело разговарят на чаша кафе… и се запита дали няма да спомене за него. Как ли би реагирала баба й на това? Видя във въображението си прощалните прегръдки, сбогуването, упреците за краткото посещение и таксито, идващо да откара Вера до гарата. Нямаше представа къде точно живее бабата, не знаеше нито фамилията й, нито дали са роднини по майчина или по бащина линия.

И изведнъж осъзна, че няма значение. Всъщност мислеше за съвсем друго — че в два следобед Вера потегля от Кале за Париж.

След по-малко от четирийсет минути багажът му бе свален от самолета и той чакаше да се освободи място за Париж.

От прозореца на първокласното купе Вера гледаше как влакът намалява скорост и навлиза в гарата. През изминалите няколко часа се бе опитала да отпочине или да почете, но мислите й летяха другаде и накрая бе затворила книгата. Що за импулс я бе тласнал да се приближи към Пол Озбърн на конгреса? Защо бе спала с него в Женева и защо после го бе придружила в Лондон? Дали само от скука и внезапен каприз се бе поддала на мъжката му привлекателност или още от първия миг бе усетила нещо повече — сроден дух, с който да сподели разбирането какво представлява животът в действителност, какъв може да бъде и къде би могъл да ги отведе, ако са заедно?

Изведнъж тя осъзна, че влакът е спрял. Хората ставаха, сваляха куфарите си от багажниците и излизаха на перона. Беше пристигнала в Париж. Утре щеше да се върне на работа, а Лондон, Женева и Пол Озбърн щяха да се превърнат в спомен.

С куфар в ръката тя слезе от влака и тръгна напред из навалицата по перона. Въздухът бе натежал от влага, като че щеше да вали.

— Вера!

Тя стреснато надигна глава.

— Пол?

— В болест и в здраве.

С широка усмивка той се провря през тълпата и пое куфара от ръката й. След кацането на самолета от Лондон бе хванал такси до Северната гара, където се намираха в момента. Междувременно бе успял да си резервира място за полета от Париж до Лос Анджелис. Щеше да остане в Париж пет дни. Пет дни, през които нямаше да се разделят нито за миг.

Искаше да отидат в нейния апартамент. Знаеше, че Вера ще трябва да тръгне на работа, но дотогава можеха да се любят през цялото време. И когато тя се прибереше у дома след смяната, щяха да започнат отново. Не го интересуваше нищо друго, освен да бъде до нея и да я обича.

— Не мога — рязко отвърна тя, ядосана от появата му. Как си позволяваше да я поставя пред свършен факт?

Пол не бе очаквал подобна реакция. В прекараните заедно часове имаше толкова близост и съвършенство. Толкова обич. И тия чувства не идваха само от него.

— Ти сам се съгласи след Лондон всичко да свърши.

Той се усмихна широко.

— Ако изключим театъра и ресторанта, в Лондон нямаше кой знае какво. Стига да не броиш повръщането и температурата.

Вера помълча, сетне истината изплува на бял свят с няколко кратки и ясни думи. Наистина имаше друг.

Не било предпазливо да разкрива името му — той бил видна френска личност и не бивало никога да узнае за съвместния им престой в Женева и Лондон. Това щяло да го нарани дълбоко, а Вера в никакъв случай не искала да стане така. Онова, което се случило между нея и Пол през последните няколко дни, вече принадлежало на миналото. Той сам трябвало да го разбира. Вече имали уговорка. Колкото и да било мъчително, тя не можела и не желаела да го вижда повече.

Изкачиха се по ескалатора и тръгнаха към такситата. Пол й каза, че се е настанил в хотел на авеню Клебер и ще остане там пет дни. Искаше да я види отново, та макар и само за да се сбогуват.

Вера извърна глава. Никога не бе срещала мъж като Пол Озбърн — нежен, внимателен и готов да я разбере дори сега, въпреки болката и разочарованието. Но дори и да желаеше, не можеше да му отстъпи. В живота й нямаше място за него.

— Съжалявам — каза тя и го погледна за миг. После влезе в таксито и затвори вратата.

— Колко просто било — чу Пол собствения си глас.

След по-малко от час той седеше в едно кафене на улица Сен Антоан и се мъчеше да скърпи някакъв смисъл в цялата тази история. Ако се бе придържал към първоначалния си план и не бе долетял в Париж, скоро щеше да кацне в Лос Анджелис. Щеше да хване такси до къщата си на океанския бряг, да прибере хрътката от приюта за кучета, после да огледа дали сърните не са прескочили пак живия плет, за да опасат розите. А утре щеше да тръгне на работа. Такъв би бил естественият ход на събитията, ако бе спазвал плана си. Само че не го бе спазил.

В този момент за него бе важна само Вера и чувствата, които изпитваше към нея. Нищо друго не струваше пукната пара. Нито настоящето, нито миналото или бъдещето. Или поне така си мислеше до мига, когато надигна глава и зърна човека с назъбения белег.

5 октомври, сряда

Малко след десет сутринта Анри Канарак влезе в малката бакалия недалеч от пекарната. Инцидентът с американеца все още го безпокоеше, но през изминалите два дни не се бе случило нищо и той започваше да се присъединява към мнението на жена си и Анес Демблон, че онзи тип или е сбъркал, или просто е бил ненормален. Тъкмо слагаше в кошницата няколко бутилки минерална вода, за да ги отнесе в пекарната, когато дебелият и ужасно късоглед бакалин внезапно го придърпа за ръка към задната стаичка.

— Какво има? — възмутено запита Канарак. — Плащам си сметката редовно.

— Не става дума за това — отвърна мосю Фодор, като се озърташе през дебелите очила да провери дали на касата не чакат клиенти. Той беше не само собственик, но и счетоводител, касиер, доставчик и пазач. — Днес ме посети един човек. Каза, че е частен детектив и носеше ваш портрет.

— Какво? — възкликна Канарак и сърцето му заподскача.

— Показваше го на всички. Питаше хората дали ви познават.

— Не му казахте нищо, нали?

— Разбира се. Веднага усетих, че крои нещо. Данъчните служби, а?

— Не знам — смънка Анри Канарак и погледна настрани. Значи частен детектив бе успял да се добере дотук. Как? Внезапно той пак завъртя глава към бакалина. — От коя компания беше? Запомнихте ли му името?

Фодор кимна и отвори чекмеджето на вехтата маса, която му служеше вместо бюро. Извади визитна картичка и я подаде на Канарак.

— Молеше всички да се обадят, ако ви забележат.

— Всички ли? Кой всички?

— Купувачите. Разпитваше наред. За щастие хората не бяха от квартала и никой не ви позна. Нямам представа къде е отишъл след това и с кого е говорил. На ваше място бих внимавал, като изляза оттук.

Анри Канарак нямаше намерение да се връща на работа. Поне днес, а може би и завинаги. Хвърляйки от време на време поглед към визитката в ръката си, той се свърза по телефона с пекарната и помоли да повикат Анес.

— Американецът. Пуснал е подир мен частен детектив. Ако се появи, гледай първа да говориш с него. Останалите да си затварят устата. Името му е… — Анри отново погледна картичката — Жан Пакар. Работи за компанията „Колб интернешънъл“. — Внезапно го обзе гняв. — Как тъй какво да му кажеш? Кажи, че отдавна не работя там. Ако пита къде живея, не знаеш и толкоз. Пратила си ми някакви документи, обаче от пощата ги върнали поради отсъствие на адресата.

След тия думи той обеща да позвъни пак и тресна слушалката.

Преди да бе минал и час, Жан Пакар влезе в пекарната и се огледа. Насам го бяха насочили други двама бакали и едно случайно срещнато хлапе. Отпред имаше малка хлебарница и канцелария. Затворената врата отстрани навярно водеше към помещението с пещите.

Възрастна жена плати две франзели и тръгна да излиза. Широко усмихнат, Пакар й отвори вратата.