Нанси, Франция

Утринното слънце надничаше над хълмовете, превръщайки кафеникаво-бялата селска къща в пейзаж от Ван Гог.

Отвън тайните агенти Ален Котрел и Жан Клод Дюма седяха на верандата. В едната си ръка Дюма държеше чаша кафе, в другата стискаше 9-милиметрова карабина. На четиристотин метра от тях, близо до средата на пътя към магистралата, беше се подпрял на едно дърво агентът Жак Монтан с преметнат през рамо френски автомат „Фама“. Гледаше как мравките деловито сноват напред-назад около корените.

Вера седеше до старинното писалище срещу прозореца в предната спалня и пишеше вече пета страница от дългото си любовно писмо до Пол Озбърн. Опитваше се да преосмисли всичко станало от момента на тяхната среща и същевременно да прогони тревогата от внезапния край на снощния разговор.

Отначало бе помислила, че връзката просто е прекъснала и скоро Пол ще позвъни отново. Но телефонът мълчеше и тя постепенно разбра, че е станало нещо. Не желаеше да мисли какво точно. Стоически преодоля вечерта и част от нощта, четейки две медицински списания, които бе взела съвсем случайно при внезапното напускане на Париж. Тревогата и страхът бяха непоносими спътници, а се боеше, че тъкмо тия чувства няма скоро да я напуснат.

Когато нощта отмина без нови вести, тя реши да поговори с Пол. Да изложи на хартия онова, което би му казала, ако бяха заедно и можеха да останат насаме. Сякаш нищо не се е случило, сякаш са най-обикновени хора в най-обикновени обстоятелства. Разбира се, вършеше всичко това само за не даде воля на въображението си.

Тя остави писалката, препрочете написаното и изведнъж избухна в смях. Онова, което би трябвало да извира от сърцето й, всъщност се оказваше нескопосан, претенциозен, псевдоинтелектуален трактат за смисъла на живота. Бе искала да напише любовно послание, но резултатът по-скоро напомняше писмена работа от изпит за преподавателки по литература в английско девическо училище. Усмихната, тя скъса листовете на четири и ги захвърли в кошчето. И в този момент забеляза как една кола отби по дългото отклонение към къщата.

Когато колата дойде по-близо, Вера различи, че е черно пежо със сини лампи на покрива. В средата на пътя Монтан излезе изпод дървото и размаха ръце. Пежото спря и той мина от лявата му страна. След малко съобщи нещо по радиостанцията, изчака отговор, кимна и колата продължи напред.

Ален Котрел излезе напред и също като Монтан направи на шофьора знак да спре. Жан Клод Дюма пристъпи зад него, сваляйки карабината от рамото си.

— Oui, madame — каза Ален, когато лявото стъкло се спусна надолу и отвътре надникна красива тъмнокоса жена.

— Името ми е Аврил Рокар от Първа парижка полицейска префектура — каза жената, вадейки полицейско удостоверение. — Идвам да отведа госпожица Монере в Париж при детектив Маквей. Тя знае за кого става дума. — Аврил извади официално нареждане, отпечатано върху правителствена бланка. — По заповед на капитан Каду от Интерпол. И със съгласието на министър-председателя Франсоа Кристиан.

Котрел пое заповедта, изчете текста и я върна на посетителката. Дюма заобиколи колата и надникна вътре. Жената беше сама.

— Един момент — каза Котрел.

Той извади от джоба си радиостанция и се отдалечи. Дюма пак мина от лявата страна на колата.

След миг Котрел рязко прибра радиостанцията и тръгна обратно. Изведнъж цялото му поведение се бе изменило и Аврил забеляза, че посяга под сакото си.

— Нали ще разрешите да си взема цигара от чантата? — вдигна тя очи към Дюма.

— Oui — кимна той и внимателно се вгледа в дясната й ръка, протегната към чантата.

Но не дясната, а лявата ръка го изненада. Нещо изпука два пъти и Дюма залитна заднешком към Котрел. За момент Котрел загуби равновесие и успя само да забележи пистолета в ръката на Аврил. Дулото подскочи. Котрел се хвана за шията. Следващият куршум го улучи смъртоносно между очите.

Монтан вече тичаше към нея, смъквайки автомата от рамото си, когато Аврил се прицели. Първият изстрел го улучи в бедрото. Той рухна на пътя и автоматът изхвръкна от ръцете му. Докато пълзеше напред, скърцайки със зъби от болка, Аврил пристъпи към него. Погледна го отвисоко и бавно насочи пистолета. Даде му миг за размисъл, после натисна спусъка два пъти. Един куршум под лявото око. И още един в сърцето.

След това приглади костюмчето си, обърна се и тръгна към къщата.

Вера бе видяла всичко от прозореца на спалнята. Веднага посегна към телефона, но линията даваше само сигнал „свободно“. Въпреки отчаяните си опити, не успя да набере номер или да се свърже с централата.

Когато я доведоха тук, тя бе помолила Франсоа да й даде пистолет за в случай, че нещата тръгнат зле. Няма начин да тръгнат зле, увери я той. Охраната е подбрана от най-добрите агенти на тайните служби. Тя възрази, че ония хора определено умеят да обръщат всичко в своя полза. Франсоа категорично отвърна, че тъкмо затова я е скрил тук, на триста и петдесет километра от Париж, под грижата на своите най-опитни и най-верни хора. И с това спорът приключи.

Сега неговите най-опитни и най-верни хора лежаха вън на пътя, а жената, която ги уби, наближаваше къщата.

Аврил Рокар достигна края на алеята, прекоси малката морава и стъпи на верандата. Дотук разузнаването на Организацията бе предвидило всичко. Охраната наистина се оказа от трима души. Бяха я предупредили, че не е изключено да са пропуснали съществуването на четвърти пазач, скрит някъде в къщата. Освен това вторият агент бе разговарял по радиото, преди да загине. Ако бе успял да вдигне тревога, задачата трябваше да се приключи час по-скоро, независимо дали има четвърти човек или не.

След като зареди нов пълнител, Аврил пристъпи отстрани на вратата, завъртя дръжката с лявата си ръка и леко побутна. Масивната дъбова врата се открехна. Вътре царуваше тишина. Само откъм полето отново долитаха птичи песни, замлъкнали за минута след стрелбата.

— Вера — високо изрече тя. — Името ми е Аврил Рокар. Работя в полицията. Телефоните са повредени. Франсоа Кристиан ме праща да те спася. Хората от охраната бяха престъпници, вражески агенти.

Тишина.

— Има ли някой при теб, Вера? Затова ли не можеш да отговориш?

Аврил бавно побутна вратата още малко, колкото да се вмъкне вътре. Отляво край стената имаше дълга скамейка. Отпред беше холът. Отвъд него започваше дълъг коридор, чийто край чезнеше в полумрака.

— Вера? — отново подвикна тя.

Никакъв отговор.

Вера стоеше в дъното на коридора. Беше се наканила да избяга през задната врата, но в последния момент бе съобразила, че отзад има само просторна ливада и езеро. На открито щеше да представлява лесна мишена.

— Вера — долетя пак гласът на Аврил и дъските на пода изскърцаха. — Не се бой, Вера. Дойдох тук, за да ти помогна. Ако при теб има някой, не мърдай. Недей да се бориш. Просто остани там. Аз ще те намеря.

Вера затаи дъх. Отдясно имаше малко прозорче и тя погледна навън с надеждата да види как някой се задава по алеята. Нови агенти, пощальон, минувач, който и било.

— Вера.

Гласът звучеше малко по-ясно. Аврил се приближаваше. Вера наведе глава. Беше лекарка и знаеше само как се спасява човешки живот. Но нямаше да умре тук, щеше да стори всичко възможно, за да се спаси. В ръцете си държеше парче тъмносин шнур, откъснат от завесата в спалнята.

— Ако си сама и се криеш, моля те, излез, Вера. Франсоа чака да му съобщя, че си в безопасност.

Вера се ослуша. Гласът на Аврил се отдалечаваше. Може би към хола. Тя въздъхна тихичко, освобождавайки събраното напрежение. И в този момент прозорецът отдясно се пръсна на парчета.

Аврил беше отвън! Раздаде се изстрел и наоколо избухнаха късчета дърво. Вера изкрещя, когато няколко трески се впиха в шията и лицето й. После Аврил протегна пистолета през прозореца за последния изстрел. Вера слепешком замахна напред и обви китката с тъмносиния шнур. Рязко пристегна примката и дръпна назад с всички сили. Изненадана, Аврил заби лице в счупеното стъкло. Пистолетът глухо тупна край краката на Вера.