След петнайсет минути Лебрюн летеше за Лондон.

В седем и пет една кола спря пред сградата на Кей дьо Бетюн 18 и отвътре излезе Филип, брадясал и грохнал след цяла нощ безрезултатно разглеждане на престъпни физиономии. Той кимна на униформения пост край входа и влезе във фоайето.

— Bonjour, Морис — каза Филип на нощния пазач и го помоли да постои още час, за да може да се избръсне и да подремне малко.

Като мина през страничната врата към служебното стълбище, той слезе надолу и тръгна по коридора към скромното си партерно жилище в края на сградата. Вече вадеше ключа, когато зад гърба му се раздаде тих шум и някой го повика по име. Филип трескаво се завъртя, очаквайки да види високия мъж с пистолет, насочен към сърцето му.

— А, мосю Озбърн — въздъхна той с облекчение, когато американецът се появи иззад вратата на помещението с електромерите. — Не биваше да напускате стаята. Полицаите са навсякъде. — После Филип забеляза, че Озбърн притиска към гърдите си бинтованата лява ръка. — Мосю…

— Къде е Вера? Няма я в апартамента. Къде е?

Озбърн сякаш не бе мигнал цяла нощ. Нещо повече, изглеждаше изплашен.

— Елате да влезем, s’il vous plait24.

Филип бързо отключи вратата и двамата влязоха в малкия апартамент.

— Полицаите я отведоха на работа. Тя настояваше. Тъкмо смятах да се избръсна и после да проверя дали сте горе. Госпожицата се тревожеше за вас.

— Трябва да говоря с нея. Имате ли телефон?

— Oui, разбира се. Но полицията сигурно подслушва. Ще разберат откъде се обаждате.

Филип имаше право. Щяха да разберат.

— Тогава се обадете вие. Кажете й, че много се тревожите да не би високият мъж да я открие. Нека помоли охраната да я отведе при баба й в Кале. Не приемайте възражения. Кажете й да остане там докато…

— Докато?

— Не знам. — Озбърн го погледна отчаяно. — Докато… опасността премине.

— Сега ще можем да говорим спокойно. — Маквей натисна един бутон върху грамадния „безопасен телефон“ в кабинета на Лебрюн и сигналната лампичка потвърди, че линията не се подслушва. — Чуваш ли ме?

— Да — потвърди Нобъл от подобен телефон в свързочната централа на Специалния отдел в Лондон. — Нашите приятели от Кралските военновъздушни сили докараха Лебрюн преди четирийсет минути. Настанихме го в Уестминстърската болница под фалшиво име. Не е в най-добра форма, но докторите смятат, че ще прескочи трапа.

— Може ли да говори?

— Все още не. Но с известно усилие може да пише. Даде ни две имена. „Клас“ и „Антоан“… след „Антоан“ има въпросителна.

Очевидно ставаше дума за доктор Хуго Клас, германският експерт по отпечатъци в лионската централа на Интерпол.

— Иска да ни подскаже, че Клас е подал заявката до нюйоркското полицейско управление — установи Маквей. — Антоан е братът на Лебрюн, началник на вътрешната охрана в централата.

Питаше се дали въпросителната означава, че Лебрюн се тревожи за брат си, или че Антоан може да е свързан с атентата.

— Между другото искам да те осведомя за още нещо — каза Нобъл. — Вече разполагаме с име за нашата симпатична отрязана глава.

— Ами!

Маквей вече бе почнал да вярва, че думата „късмет“ е напълно изчезнала от речника му.

— Тимоти Ашфорд, бояджия от Южен Клапъм. Ако случайно не знаеш, това е работнически квартал в южната част на Лондон. Живеел сам и работел ден за ден. Няма роднини, освен сестра в Чикаго, но явно не са поддържали оживена връзка. Другия месец ще станат две години откак е изчезнал. Хазайката му уведомила полицията, че вече няколко седмици не го е виждала и не си е платил наема. Вече била намерила нов наемател, но не знаела какво да прави с вещите. Черепът му е пуснат с щека за билярд при сбиване в кръчмата. Имаме късмет, че и той е опердашил един полицай. В архивите има пълни сведения за операцията и металната пластина.

— Значи имате и отпечатъци от пръстите му.

— Абсолютно си прав, Маквей. Имаме отпечатъци. Лошото е, че разполагаме само с главата.

Раздаде се бръмчене и Маквей чу как Нобъл вдига другия телефон.

— Да, Елизабет. — Нобъл помълча, после благодари и отново се върна на телефона. — Обажда се Каду от Лион.

— От „безопасен телефон“ ли?

— Не.

— Йън — тихо каза Маквей. — Само един въпрос. Можеш ли да му вярваш? Безрезервно.

— Да — каза Нобъл.

— Питай го дали се обажда от Интерпол. Ако е така, намери начин да му намекнеш, че трябва да напусне сградата и да позвъни от обществен телефон. Когато се свържете, включи и мен.

Петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня и Нобъл бързо вдигна слушалката.

— Ив, на другия телефон е Маквей от Париж. Сега ще го свържа.

— Каду, обажда се Маквей. Лебрюн е в Лондон, прехвърлихме го, за да предотвратим нови атентати.

— Очаквах нещо подобно. Трябва да ви кажа, че лекарите и лионските колеги са доста разтревожени. Още се чудят как е станало. В какво състояние е Лебрюн?

— Ще се оправи. — Маквей помълча. — Каду, слушайте внимателно. В Интерпол има двоен агент. Името му е доктор Хуго Клас.

— Клас? — смаяно възкликна Каду. — Та той е един от най-блестящите ни учени! Същият, който откри отпечатъка на Албърт Мериман върху стъклото от апартамента на Жан Пакар. Защо…

— Не знаем. — Маквей си представи как Каду е сврял масивната си фигура в телефонна кабина нейде в Лион и с разбираема тревога опипва засуканите си мустаци. — Но едно знаем: че чрез вашингтонската централа на Интерпол той е поискал досието на Мериман от полицията в Ню Йорк цели петнайсет часа преди да уведоми Лебрюн за съществуването на отпечатъка. Двайсет и четири часа по-късно Мериман беше мъртъв. Почти веднага след това същото сполетя неговата приятелка в Париж и всички роднини на жена му в Марсилия. Вероятно Клас по някакъв начин е разбрал, че Лебрюн е пристигнал в Лион и е проучил заявката. Затова е побързал да му затвори устата.

— Сега вече ми става ясно.

— Кое? — запита Нобъл.

— Братът на Лебрюн, шефът на вътрешната охрана. Тази сутрин го намериха прострелян в главата. Прилича на самоубийство, но може и да не е.

Маквей мислено изруга. Само това липсваше — в сегашното състояние Лебрюн да узнае за смъртта на брат си.

— Каду, никак не ми се вярва да имате работа със самоубийство. Смъртта на Мериман е свързана с нещо много по-голямо. И ония, които стоят зад цялата работа, вече започват да убиват полицаи.

— Ив, смятам, че ще е най-добре час по-скоро да поставиш Клас под стража — намеси се Нобъл.

— Извинявай, Йън, но не съм съгласен. — Маквей стана и се разтъпка зад бюрото на Лебрюн. — Каду, намерете верен човек. Може би даже от друг град. Клас не подозира, че сме го разкрили. Подслушвайте домашния му телефон и го дръжте под наблюдение. Установете кого посещава, с кого разговаря. После се заемете със смъртта на Антоан. Вижте дали ще успеете да проследите всяка минута от неделната му среща с Лебрюн до момента, в който е застрелян. Не знаем на чия страна е бил. И накрая много предпазливо проверете с кого се е свързал Клас във Вашингтон, за да поиска досието на Мериман от Ню Йорк.

— Разбирам — каза Каду.

— Капитане… пазете се — предупреди го Маквей.

— Ще се пазя. Merci. Au revoir.

Раздаде се щракане и линията на Каду се прекъсна.

— Кой е този доктор Клас? — запита Нобъл.

— Питаш за нещо извън очевидното? Не знам.

— Ще се свържа с военното разузнаване. Може и сами да открием нещо повече за доктор Клас.

Нобъл прекъсна и Маквей се втренчи в стената, кипнал от ярост, че не открива нито една пукнатина в загадъчните събития. Имаше чувството, че изведнъж е загубил цялото си професионално умение.

На вратата се почука и някакъв униформен полицай надникна в кабинета, за да му съобщи на английски, че се обажда портиерът от неговия хотел.

— На втора линия.

— Merci. — Полицаят излезе и Маквей вдигна слушалката. — Маквей слуша.