Ремер не го остави на мира.

— Освен това охраната изобщо няма да ни пусне вътре. Имаме заповед само за Шол. Ще заявят, че той не е вътре. Не можем да използваме заповедта, без да се доберем до него.

Маквей надигна глава.

— Кажи им, че ако се опитат да ни забавят, ще накараме противопожарните служби да опразнят сградата. Ако и това не помогне, измисли нещо друго. — Той рязко се завъртя и приближи лице към Озбърн. Въпреки жестоките изгаряния очите му бяха бодри и енергични. Говореше бързо и решително. — Шол може да отрича колкото си иска, но той несъмнено знае кой сте. Знае, че цялата каша започва от вашата среща с Албърт Мериман в Париж. Ще предположи, че Мериман ви е признал всичко, а вие сте казал на мен. Но няма да знае, или поне аз смятам, че няма да знае най-главното — докъде сме разплели кълбото. Дори охраната да го предупреди, той все пак ще бъде изненадан, защото вече ни мисли за мъртви. А освен това е достатъчно високомерен, за да се възмути от нашето нахълтване на тържеството. Именно на това разчитам. По все още не съвсем ясни причини днешната вечер е извънредно важна за него и той ще иска да ни пропъди час по-скоро, за да се върне при гостите. Ние обаче няма да му позволим. Това ще го ядоса още повече. А ние ще се помъчим да го вбесим.

Озбърн поклати глава.

— Нещо не ви разбирам.

— Ще му кажем всичко, което знаем. За убийството на баща ви. За скалпела. За разработките на останалите хора, убити през онази година. И по някое време ще подхвърлим с категорична увереност две-три неща, които все още не знаем. Целта е да го подложим на такъв натиск, че да се пречупи. Да го изстискаме като лимон, докато пропее. И се признае за съучастник в наемни убийства. — Маквей се завъртя към Ремер. — Колко подсигуряващи екипа си поръчал?

— Шест. И още шест чакат в пълна готовност. Осигурили сме и униформени отряди, ако се наложи да предприемем масови арести.

— Маквей — обади се Озбърн. — Споменахте, че ще му кажем неща, които не знаем. Какво имате предвид?

— Поставете се на мястото на хер Шол когато узнае, че сме проучвали неговия почетен гост хер Либаргер и резултатът е пълна нула. Любопитни сме и искаме да видим този загадъчен човек. Естествено, той ще откаже по ред причини. Добре, казваме ние, щом не ни разрешавате да го видим, можем да предположим, че неуспешните ни проучвания имат съвсем просто обяснение — горкият човечец отдавна е мъртъв.

— Мъртъв ли? — трепна Ремер.

— Да. Мъртъв.

— Тогава кой разиграва неговата роля и защо?

— Не съм казал, че това не е Либаргер. Казах просто, че проучването завърши с неуспех, защото човекът е мъртъв. Или поне част от него…

Озбърн усети как по гърба му пролазват ледени тръпки.

— Мислите, че експериментът е успял. Че главата на Либаргер е присадена върху чуждо тяло. Чрез атомна хирургия при свръхниски температури.

— Не знам дали го мисля, но не е лоша теория, нали? Лъжа или не, сам Каду ни подхвърли тая мисъл, когато каза, че разполага с информация, свързваща Шол, Либаргер и обезглавените трупове. Иначе защо ще е цялата тайнственост около инсулта на Либаргер, изолацията му в Кармел под надзора на доктор Залетл и дългото възстановяване в Ню Мексико? Доктор Ричман казваше, че ако подобна операция сполучи, няма да има шев и всичко ще изглежда тъй, сякаш е сътворено от самата природа. Дори онази рехабилитаторка не би го забелязала. Не би и сънувала подобно нещо.

Ремер запали цигара и я стисна между бинтованите си пръсти.

— Маквей, мисля, че прекалено дълго си се мотал около Холивуд. Защо не им продадеш идеята?

— Сигурно Шол ще каже същото, но смятам, че сме длъжни да проверим.

— Как?

— Отпечатъците на Либаргер.

Ремер го изгледа втренчено.

— Маквей, това вече не е теория. Ти наистина вярваш.

— Във всеки случай не го отхвърлям, Манфред. Твърде съм стар. Мога да повярвам в каквото и да било.

— Добре, да речем, че вземем отпечатъци от Либаргер, което съвсем няма да е лесно. И каква полза? Ако твоята франкенщайновска теория е вярна, ако тялото му е мъртво и заровено Бог знае къде, просто няма да има с какво да ги сравним.

— Манфред, ако решиш да си сменяш тялото, няма ли да избереш много по-младо от сегашното?

— Чак толкова смахнат не съм те виждал — усмихна се Ремер.

— Представи си, че не съм смахнат. Представи си, че е най-обикновена операция.

— Ами… ако… Да, разбира се, много по-младо тяло. — Ремер се ухили. — Както съм насъбрал опит, нямаш представа колко младички хубавици бих могъл да сваля.

— Добре. А сега нека ти кажа, че в една лондонска морга лежи замразената отрязана глава на двайсетинагодишен младеж. Името му е Тимоти Ашфорд. Навремето е натупал двама-трима пазители на реда, тъй че лондонската полиция разполага с отпечатъците му.

Усмивката на Ремер изчезна.

— И ти наистина вярваш, че отпечатъците на Тимоти Ашфорд могат да съвпаднат с тия на Либаргер?

Маквей вдигна ръка, намръщи се и опипа мехлема по раните си.

— Тия хора са хвърлили огромни усилия, за да запазят всичко в тайна. Мнозина загинаха заради нея. Да, само предполагам, Манфред. Но Шол няма да знае, нали?

Стените на шарлотенбургската Галерия за романтична живопис бяха покрити с картини на художници-романтици като Рунге, Овербек и Каспар Давид Фридрих, чиито платна представяха нищожни човешки фигурки сред потресаващото величие на природата. Струнен квартет със съпровод на пиано свиреше творби от Бетховен за да създаде подходящо настроение сред всемогъщите гости, дошли да почетат Елтон Либаргер. Струпани на групички, поканените шумно разговаряха за бъдещата икономика и политика на Германия, докато келнерите разнасяха между тях подноси, отрупани с напитки и ордьоври.

Застанал сам близо до входа на галерията, Залетл гледаше този светски водовъртеж. Доколкото можеше да прецени, бяха дошли почти всички и това го накара да се усмихне. Пресичайки залата, той забеляза Ута Баур и Конрад Пайпер. Наблизо Шол, вестникарският магнат Хилмар Грунел и Маргарете Пайпер слушаха как адвокатът Луис Гьоц разпалено говори на английски. Четири думи, долетели през глъчката, бяха достатъчни, за да се разбере за какво става дума. Холивуд. Агенция. Таланти. Страхотно.

Внезапно на входа се появи Густав Дортмунд със съпругата си — строга белокоса жена, облечена в тъмнозелена вечерна рокля, чиято подчертано семпла кройка подчертаваше великолепието на диамантените накити. Почти веднага Шол се отправи насреща им и двамата с Дортмунд се оттеглиха на разговор в ъгъла.

Залетл взе от един минаващ келнер чаша шампанско и погледна часовника си. Беше 19:52. В 20:05 гостите щяха да бъдат поканени да се изкачат по парадното стълбище към Златната галерия, където ги очакваше вечерята. Точно в 21:00 Залетл щеше да се извини и да мине в мавзолея, за да провери докъде е стигнала подготовката за тайната церемония след речта на Либаргер. В 21:10 щеше да се изкачи до апартамента, където Либаргер се подготвяше за решителния момент в компанията на Джоана и двамата близнаци.

Щеше да отдели Джоана настрани и да й каже, че нейната задача вече е изпълнена. След това щеше да я освободи, като заръча строго на шофьора незабавно да я изведе от двореца. Това означаваше, че след нейното напускане в Шарлотенбург ще останат само гостите и грижливо провереният персонал. В 21:15 Либаргер щеше да се появи в Златната галерия. Речта му щеше да продължи до 21:30, а в 21:45 всичко щеше да бъде свършено.

От двете страни на Беренщрасе се издигаха стари градски къщи и вековни дървета. Когато таксито спря пред номер 45, двойка старци минаха в светлината на уличната лампа и продължиха вечерната си разходка.

Като заръча на шофьорката да почака, Фон Холден слезе от колата, мина през желязната порта и изтича нагоре по стъпалата на четириетажната сграда. Натисна звънеца, отстъпи две крачки и погледна нагоре. Небето започваше да се заоблачава, а по радиото бяха предсказали лек дъжд и мъгла. Неприятно. Мъглата често пречеше на полетите, а Шол трябваше да отлети за имението си в Аржентина незабавно след церемонията. Тъкмо тази вечер не биваше да има мъгла.