Освен това бе помолил Ричман и Майкълс да потърсят по обезглавените трупове следи от инжекции, които биха могли да останат незабелязани досега поради напредналата степен на разлагане. Например инжекции със сукцинилхолин.

Точно това най-много мразеше в занаята. Предпочиташе да работи сам, да осмисля фактите без да бърза и после да действа в съответствие с изводите си. Но все пак не можеше да се оплаче от екипа. Хората на Нобъл и медицинските експерти в Лондон вършеха всичко, което искаше. Лебрюн също. Бени Гросман от Ню Йорк му правеше огромни услуги, а сега навярно и Рита Ернандес щеше да събере изчерпателна информация за Озбърн, в която би могъл да се крие някакъв намек за отдавнашни събития, обясняващи връзката между хирурга и Мериман.

Но точно тук бе проблемът. Озбърн и Мериман, мъртвият частен детектив Жан Пакар, светкавичните убийства на високия мъж и тайните интриги в Интерпол — всичко това беше част от един случай. Обезглавените трупове, пръснати из Северна Европа и отрязаната глава в Лондон трябваше да са нещо съвсем отделно.

Нещо му подсказваше, че не е така, че по някакъв странен начин две съвсем различни разследвания се преплитаха в едно цяло. И общата точка — макар че нямаше абсолютно никакво доказателство за това — беше Озбърн.

Това не му харесваше. Имаше чувството, че губи контрол над ситуацията.

— Разчепкаш ли връзката Озбърн-Мериман, ще разкриеш и всичко останало — изрече той на глас.

Забеляза, че палецът на левия му крак се подава от чорапа. И изведнъж за пръв път от години насам се почувства ужасно самотен.

Ненадейно на вратата се почука. Озадачен, Маквей стана и тръгна натам.

— Кой е? — запита той и открехна, без да сваля веригата.

В коридора стоеше униформен полицай.

— Първа парижка префектура, полицай Сико. В апартамента на госпожица Монере е станала престрелка.

Маквей огледа автоматичния пистолет, който Бара бе сложил грижливо върху салфетка на масата в столовата. Извади от джоба си химикалка, пъхна я в дулото и повдигна оръжието. Беше американски колт 45-ти калибър, произведен поне преди десет-петнайсет години.

Маквей остави пистолета, прибра химикалката и се загледа в трескавата активност наоколо. Макар че беше неделя вечер, апартаментът гъмжеше от полицейски експерти.

От другата страна на коридора инспекторите Бара и Метро разговаряха в хола с Вера Монере. В креслото от Страната на чудесата седеше портиерът, когото изведнъж всички бяха взели да наричат Филип.

Маквей излезе в коридора и видя мършав очилат техник да стърже засъхнала кръв от стената. По-нататък плешив фотограф правеше последни снимки, а до него мъж с фигура на професионален борец деликатно вадеше куршум от разцепеното черешово дърво на малка масичка.

След време цялата тази дейност щеше да пресъздаде доста точно какво е станало тук. Но засега Маквей се интересуваше главно от пистолета в столовата.

Би могъл да разбере наличието на мъничък дамски пистолет, 25-ти или 32-ри калибър. Германски валтер, италианска берета. Или най-вероятно френски модел. Тъкмо такова оръжие би пъхнал един виден френски държавник под възглавницата на своята приятелка за непредвидени случаи. Но колт 45-ти калибър беше чисто мъжко оръжие. Голям, тежък, с отвратителен откат. Тук просто нямаше място за него.

Минавайки покрай фотографа, който сега се занимаваше с отворената врата, Маквей надзърна в хола. Очевидно Бара току-що бе попитал Вера Монере за нещо, защото тя клатеше глава. После погледна настрани, забеляза Маквей и веднага се завъртя към Бара.

Преди малко Бара бе казал на Маквей още от прага, че Франсоа Кристиан е уведомен и е разговарял с Вера по телефона, но няма да дойде. Типично за френската полиция — да му покажат, че са замесени висшите кръгове и че ще е най-добре да стои настрани от разследването, поне докато става дума за госпожица Монере.

Лебрюн би могъл да промени нещата, но той не беше тук. Тази вечер бил напуснал Париж по личен въпрос — не, никой не знаел къде е, дори жена му — и не можели да се свържат с него даже по радиотелефона. Затова бяха повикали Маквей. Очевидно решението бе взето неохотно, защото Бара и Метро бяха пристигнали на място веднага след стрелбата, а полицаят Сико бе тръгнал за хотела на Маквей цели два часа по-късно.

Това не го изненадваше. Така е с всички полицейски централи в света. Може и да си ченге, но не си свой човек. Ако искаш да хвърлиш поглед отвътре, трябва да чакаш покана, а за това се изисква време. Най-често колегите се държат сърдечно, но те оставят сам да си блъскаш главата и обикновено се озоваваш последен в списъка за повиквания.

Маквей се отдалечи от хола и влезе в кухнята. Из целия град бе пусната заповед за издирване на рус мъж с ръст около метър и деветдесет, сив панталон, тъмно сако и немски или холандски акцент. Оскъдни, но все пак конкретни сведения. Поне доказваха, че високият мъж наистина съществува, освен ако Вера бе измислила цялата история — нещо, в което Маквей се съмняваше.

Той прекоси кухнята, мина през отворената врата в дъното и се озова на служебното стълбище. Група техници изследваше стъпалата, водещи към задния изход два етажа по-долу. Маквей предпазливо се спусна на долната площадка и надникна към улицата. Отвън пазеха униформени полицаи.

Вера бе казала на Бара и Метро, че е напуснала болницата поради остри менструални болки. Прибрала се у дома, взела болкоуспокояващо и си легнала. След малко се почувствала по-добре и решила да се върне на работа. Помолила Филип да поръча такси и когато той се обадил, че колата я чака, излязла в коридора да си вземе чантичката. Учудила се защо антрето е толкова тъмно, после разбрала, че лампата в хола не свети. Точно тогава човекът я сграбчил.

Изскубнала се и изтичала в хола да вземе пистолета, който Франсоа Кристиан бил оставил за в случай на опасност. Завъртяла се, насочила оръжието и стреляла няколко пъти — не помни точно колко — по високия мъж, който избягал през задната врата към служебното стълбище. После тръгнала след него, предполагайки, че го е улучила. Така Бара и Метро я намерили до служебния изход с пистолет в ръка. Преди това чула шум от двигател, но не видяла колата.

Маквей излезе под синкавия блясък на полицейските прожектори и видя група техници да измерват следи от гуми почти срещу самата врата.

Той слезе на тротоара, направи няколко крачки по улицата и се загледа в посоката, накъдето бе изчезнала колата. После продължи натам, докато се озова в мрака отвъд кръга на прожекторите. Мина още петнайсет метра и се обърна. Приклекна да огледа уличното покритие. Асфалт, вероятно положен върху стария паваж. Докато вдигаше глава, очите му се изравниха с прожекторите отсреща. В същия миг нещо проблесна върху асфалта на пет метра от него. Изправи се и отиде да го вземе. Беше късче от разбито автомобилно огледало.

Маквей грижливо прибра парченцето в малкото джобче на сакото си, после се върна към прожекторите, докато стигна точно пред служебния изход и се озърна през рамо. В отсрещната сграда светеха всички прозорци и любопитни физиономии надничаха към улицата.

Като се стараеше да остава точно срещу служебния изход, той тръгна към другата сграда. Тук единственото осветление идваше от самотна улична лампа на десетина крачки встрани. Заобикаляйки прясно боядисаната желязна ограда, Маквей стигна до сградата и с помощта на фенерчето внимателно огледа тухлената стена. Търсеше следи от евентуален куршум, изстрелян отсреща по минаваща кола. Не откри нищо и помисли, че може да е сгрешил. Може би късчето огледало лежеше на улицата отдавна и нямаше нищо общо със стрелбата.

Техниците бяха приключили с измерването и се прибираха в сградата. Маквей се канеше да ги последва, когато забеляза, че върху боядисаната ограда липсва един от железните шипове. Той мина зад оградата, приклекна и се втренчи в земята под липсващия шип. После го забеляза да лежи до самата стена в сянката на една водосточна тръба. Пристъпи натам и го вдигна. Шипът беше смачкан и изкривен от мощен удар. Под пресния слой черна боя блестеше метал.