В дъното, близо до вратата, стояха двама мъже, сменили шофьорските униформи със смокинги. Бяха стройни, късо подстригани и нито за миг не изпускаха залата от поглед. Джоана бе сигурна, че са телохранители и се канеше да зададе въпроса на Фон Холден, когато сервитьор с тиролски костюм я запита дали може да прибере остатъка от вечерята.

Тя побърза да кимне. Основното ястие беше „Бернско блюдо“ — кисело зеле, изобилно размесено със свински ребра, задушена сланина, говеждо, наденички, език и шунка; при ръст метър и шейсет Джоана беше с десет килограма над нормата и трябваше грижливо да спазва диетата. Особено напоследък, откакто бе взела да забелязва, че повечето й приятелки във велосипедния клуб са станали кльощави като клечки и ластичните трика им стоят като излети. И горе, и долу.

От известно време Джоана имаше тайна, която споделяше само със своя единствен приятел, санбернара Хенри. Беше започнала да се вглежда в слабините на велосипедистите.

Израснала бе като единствено дете на скромни, благочестиви родители в малко тексаско градче. Майка й работеше в книжарница и когато роди, наближаваше четирийсет и две години. Баща й, пощенски раздавач, по онова време наближаваше петдесетте. Както става в подобни случаи, и двамата бяха решили, че детето ще бъде като тях — трудолюбиво, скромно и благодарно за всичко, което има. И дълги години Джоана беше точно такава — участничка в църковния хор и момичешкия скаутски отряд, средна ученичка, а след гимназията — студентка в школата за медицински сестри, както я бе посъветвала най-добрата й приятелка. Ала макар да изглеждаше и дори сама да се смяташе за простичко, прилежно момиче, дълбоко в душата си тя бе бунтарка.

За пръв път опозна секса на осемнайсет години с помощника на пастора. А сетне, ужасена и уверена, че е забременяла, избяга в Колорадо, казвайки на всички — роднини, приятели и дори на самия виновник — че са я приели в медицинската школа към Денвърския университет. И двете неща бяха неверни — нито я приеха в школата, нито беше бременна. Но тя остана в Колорадо и с упорит труд успя да получи диплом за рехабилитатор. Когато баща й заболя, Джоана се върна в Тексас, за да помага на майка си. А след като двамата починаха само с няколко седмици разлика, тя веднага си събра нещата и замина за Ню Мексико.

На 1 октомври, събота, една седмица преди вечерята с Елтон Либаргер, Джоана навърши трийсет и шест години. Не бе докосвала мъж от онази вечер в Западен Тексас с помощника на пастора.

Сред бурно ръкопляскане двама сервитьори внесоха огромна торта, отрупана със свещи и я сложиха пред Елтон Либаргер. В този момент Фон Холден докосна лакътя на Джоана.

— Можете ли да останете? — запита той.

Тя отклони поглед от масата на Либаргер и се обърна към него.

— Какво казахте?

— Попитах ви дали можете да останете в Швейцария, за да продължите работата си с господин Либаргер.

Джоана нервно приглади наскоро измитата си коса.

— Аз? Да остана тук?

Фон Холден кимна.

— За колко време?

— Седмица, може би две. Докато господин Либаргер се почувства напълно у дома си.

Внезапното предложение разтърси Джоана. През цялата вечер гледаше часовника и се питаше кога ще успее да се върне в хотела, за да събере в куфара всички сувенири и дреболии, които Фон Холден й бе помогнал да купи при днешната обиколка из Цюрих. Кога щеше да си легне? По кое време да стане, за да не закъснее за утрешния полет?

— К-кучето ми — запъна се тя.

Изобщо не й бе хрумвало, че може да остане в Швейцария. Мисълта да прекара толкова дълго извън убежището на домашното гнездо я изпълваше едновременно с ужас и възхищение.

— Естествено, вашето куче ще получи необходимите грижи, докато отсъствате — усмихна се Фон Холден. — А вие ще разполагате с апартамент в имението на господин Либаргер.

Джоана не знаеше какво да мисли, как да реагира. Наоколо отново избухнаха ръкопляскания, докато Либаргер духаше свещите. Познатият духов оркестър изникна сякаш от въздуха и подхвана „Той е чудесен момък“.

Започнаха да поднасят кафе, ликьори и блокчета швейцарски шоколад. Пълната дама помогна на Либаргер да разреже тортата и сервитьорите разнесоха парчетата по масите.

Джоана изпи кафето и опита глътка великолепен коняк. От алкохола й стана топло и весело.

— Джоана, той ще се чувства тревожен и неуверен без вас. Нали ще останете?

Фон Холден се усмихваше искрено и сърдечно. Нещо повече, говореше тъй, сякаш не Либаргер, а сам той я молеше да остане. Джоана отпи още глътка коняк и усети, че поруменява.

— Да, добре — чу тя собствения си глас. — Разбира се, ще остана, щом е важно за мистър Либаргер.

В дъното на залата оркестърът засвири виенски валс и младата германска двойка тръгна към дансинга. Като се огледа, Джоана видя, че и други гости стават от масите.

— Джоана?

Обърна се и видя Фон Холден зад стола си.

— Ще разрешите ли? — запита той.

На лицето й неволно изгря широка усмивка.

— Разбира се. Защо не?

Тя се надигна и Фон Холден придърпа стола назад. След миг вече я водеше покрай Елтон Либаргер към дансинга. Под вълшебните звуци на оркестъра тя пристъпи в прегръдката му и започна да танцува.

— Винаги уверявам децата, че няма да боли. Само едно боцване под кожата — каза Озбърн, гледайки как Вера пълни спринцовката с пет милилитра ваксина против тетанус. — Те знаят, че ги лъжа, аз също знам. Чудя се защо ли им го разправям.

— Защото това ти е работата — усмихна се Вера. Тя сръчно го инжектира, после счупи иглата, омота спринцовката и шишенцето в салфетка и ги прибра в джоба си. — раната е чиста и зараства нормално. Утре ще започнем упражненията.

— А после какво? — мрачно запита Озбърн. — Не мога да стоя тук цял живот.

— Кой знае, може и да поискаш. — Вера подхвърли пред него сгънат вестник. Беше новият брой на „Фигаро“. — Виж втора страница.

Озбърн разгърна вестника и видя две едрозърнести снимки. Едната беше негова, направена в парижката полиция. На другата униформени полицаи се изкачваха по стръмен бряг, носейки омотан в одеяло труп. Над двете снимки имаше заглавие на френски: „Американски лекар заподозрян в убийството на Албърт Мериман“.

Е, добре, значи бяха открили отпечатъците му в ситроена. Знаеше, че рано или късно ще стигнат дотам. Нямаше от какво да се изненадва. Но… Албърт Мериман! Откъде бяха измъкнали това име?

— Истинското име на Анри Канарак — поясни Вера. — Бил е американец. Знаеше ли го?

— Трябваше да се досетя. Говореше като американец.

— Бил е и професионален убиец.

— Да, каза ми…

Изведнъж Озбърн отново видя лицето на Канарак сред бурната вода, изкривено от ужас, че може пак да му инжектират сукцинилхолин. В същото време чу треперещия глас съвършено ясно, сякаш Канарак беше в стаята: „Платиха ми…“

Отново го разтърси онова изумление — че убийството на баща му е било просто хладнокръвна, безстрастна сделка.

„Ервин Шол…“ — изрече гласът на Канарак.

— Не! — изкрещя Озбърн.

Вера стреснато извърна глава. Стиснал зъби, Озбърн гледаше решително в пустотата.

— Пол…

Озбърн се извъртя и спусна крака до леглото. После несигурно се изправи. Залитайки, той остана така — пребледнял като мрамор, с безжизнени, празни очи. По челото му се стичаше пот, гърдите му подскачаха при всяко вдишване. Всичко започваше отначало. Знаеше, че е пред припадък, но нищо не можеше да стори.

— Пол! — Вера пристъпи към него. — Няма нищо. Няма нищо…

Той рязко врътна глава към нея и присви очи. Тая жена беше луда. Мислите й идваха от външния свят, където никой не го разбираше.

— Няма нищо, ама друг път! — В гласа му клокочеше ярост. Но това бе безсилната ярост на страдащо дете. — Мислиш, че мога да го направя, нали? Е, не мога и толкоз.

— Какво не можеш? — кротко запита Вера.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам…

— Не знаеш, ама друг път!