Решението на Бернхард Офен да се оттегли бе правилно. Макар и отклонен поради кинжала в дланта, първият изстрел на американеца бе издълбал кървава бразда по линията на челюстта му. Невероятен късмет. Без удара с ножа Озбърн сигурно щеше да го простреля право между очите. Ако имаше в ръката си пистолет вместо кинжал, Офен би сторил същото, а после би убил и момичето.

Но нещата се бяха развили зле и той нямаше никакво намерение да се бие с американеца, защото полицаите несъмнено бяха хукнали към апартамента още при първия изстрел. За нищо на света не би желал да се изправи срещу побеснял тип с пистолет в ръка, зад който всеки момент може да изскочи полицейско подкрепление.

Дори да убиеше Озбърн, полицаите вероятно щяха да го заловят — ранен или невредим. При такъв случай не би имал шанс да преживее в затвора повече от едно денонощие, докато Организацията открие начин да премахне проблема. Това бе една от основните причини да се оттегли предпазливо и своевременно.

Но бягството бе създало нов проблем. За пръв път оставяше очевидци. Озбърн и Вера Монере щяха да го опишат пред полицията като мъж с руса коса, руси вежди и ръст над метър и деветдесет.

Наближаваше 21:30, от престрелката бяха минали над два часа. Прекъсвайки размишленията си, Офен стана от стола и мина в спалнята на малкото апартаментче на рю дьо л’Еглиз, за да извади от гардероба чифт наскоро изгладени джинси с доста къси крачоли. Остави ги върху леглото, събу сивия фланелен панталон, грижливо го сложи на закачалка и прибра закачалката в гардероба.

След като обу джинсите, той седна на ръба на леглото и разкопча ремъците, които свързваха чифт протези с остатъците от краката му, ампутирани на средата между коляното и глезена. От куфара си извади нови протези — съвсем като първите, но с петнайсет сантиметра по-къси. Надяна ги и притегна ремъците, после си обу бели спортни чорапи и чифт високи бели маратонки.

Изправи се, прибра другите протези и мина в банята. Там си сложи къса черна перука и замаза веждите си с черен грим.

В 21:42, след като бе сложил марлен тампон върху драскотината на челюстта си, един нов Бернхард Офен с черна коса, черни вежди и ръст метър и седемдесет и пет напусна апартамента на рю дьо л’Еглиз. Отправи се към близкия ресторант на Джо Гулденбург, където избра маса до витрината и си поръча бутилка израелско вино със специалитета за вечерта — лозови сърми.

Пол Озбърн се свиваше в мрака над вехтата пещ в мазето на Кей дьо Бетюн 18 — единственото тясно местенце, където не можеха да го забележат отдолу. Главата му почти опираше в облепените с паяжини греди на старинния таван. Бе открил това място само секунди преди първите полицаи да нахлуят в мазето и вече трети час лежеше неподвижно. Отдавна бе престанал да брои за кой път плъховете идват да го подушат и да се втренчат насреща му с грозните си червени очи. Благодареше на съдбата само за едно — нощта беше сравнително топла и никой от наемателите не бе поръчал на портиера да пусне парното.

През първите два часа му се струваше, че мазето гъмжи от полицаи. Униформени и цивилни със служебни пропуски на ревера. Едни излизаха, други пристигаха. През цялото време разговаряха оживено на френски, веднъж даже се разсмяха на някаква шега, която Озбърн не успя да разбере. Имаше късмет, че не бяха довели кучета.

Кръвоизливът бе спрял, но ръката го болеше жестоко. Освен това започваше да се схваща, беше жаден и невероятно изморен. От време на време задрямваше, после пак го събуждаха полицаите, претърсващи навсякъде, освен там, където се криеше.

От известно време в мазето царуваше тишина и Озбърн почваше да се пита дали полицаите още са тук. Вероятно да, иначе Вера щеше да го потърси. После му хрумна, че може да е възпрепятствана. Може би полицаите бяха оставили охрана за в случай, че високият мъж се върне. Какво да прави тогава? Колко време да чака тук, преди да се измъкне?

Изведнъж чу как горе се отваря врата. Вера! Сърцето му подскочи и той се надигна на лакти. По стълбата бавно слизаха стъпки. Озбърн искаше да се обади, но не смееше. Стъпките спряха на площадката. Трябваше да е Вера. Защо ще слиза полицай, след като цялото мазе вече е претърсено основно? Може би някой идваше да провери дали служебната врата е заключена. В такъв случай след малко щеше да се върне горе.

Неочаквано стъпалата изскърцаха под тежестта на човек, слизащ към мазето. И стъпката не беше женска.

Високият!

Ами ако и той бе успял да се укрие като Озбърн и все още дебнеше тук? Или ако бе намерил начин да се върне? Озбърн панически се огледа за оръжие. Наоколо нямаше нищо подходящо.

Стъпалата отново изскърцаха и стъпките наближиха. Затаил дъх, Озбърн протегна шия и успя да види най-долното стъпало. Върху него се появи мъжка обувка, после още една и човекът прекрачи в мазето.

Беше Маквей.

Озбърн притисна парещото си лице в студения метал на пещта. Чу как Маквей се приближи, после стъпките спряха. След миг отново тръгнаха към дъното на дългото, мрачно мазе.

За няколко секунди се възцари тишина. Сетне Озбърн чу щракане и лампата светна. Последва второ щракане и почти цялото мазе се освети. Озбърн вече знаеше какво може да види. Мазето приличаше на малък склад. Покрай двете стени чак до мрака в дъното се простираха стари дъсчени отделения за въглища, натъпкани сега с безполезни вещи и счупени мебели. Озбърн помисли, че ако бе успял да стигне до неосветения край, можеше да се скрие където и да било. Или дори да намери страничен изход.

Отгоре се раздаде шумолене и нещо тупна върху него. Беше плъх. Топъл и тлъст. Усети ноктите му през ризата си, докато животното тичаше по него, за да подуши напоения с кръв шал на Вера.

— Доктор Озбърн!

Гласът на Маквей отекна из цялото мазе. Озбърн трепна и плъхът скочи на пода. Маквей чу шума, после забеляза гризача да изчезва в сянката под стъпалата.

— Не си падам много по плъховете. А вие? Когато попаднат натясно, хапят много зле, нали?

Озбърн леко надигна глава и видя Маквей да стои на половината път между пещта и мрака в дъното на мазето. От двете му страни се издигаха чак до тавана призрачните очертания на прашни сандъци и мебели в избелели калъфи. В сравнение с тях Маквей изглеждаше съвсем дребен.

— Ако не броим униформените постове от двете страни на сградата, френските полицаи си тръгнаха. Госпожица Монере е с тях. В управлението. Искат да видят дали ще разпознае високия мъж на някоя от архивните снимки. Ако и тук е като в Лос Анджелис, доста ще я забавят. В архивите има купища албуми.

Маквей се завъртя и огледа мебелите зад себе си.

— Нека ви кажа какво знам, докторе. — Той отново се обърна и тръгна към пещта. Стъпките му тихо кънтяха под тавана, а очите му шареха за най-малкия признак на движение. — Госпожица Монере излъга френските полицаи като каза, че е стреляла по високия мъж. Тя е образована жена с много високи връзки и бъдеща лекарка. Но дори да бе успяла да вдигне тежкия пистолет срещу нападателя, дори да бе стреляла по него, лично аз се съмнявам, че би дръзнала да го подгони по паянтовото стълбище. А още по-малко да изскочи на улицата и да обстрелва колата му.

Маквей спря за момент и се озърна през рамо, после бавно продължи към скривалището на Озбърн, говорейки високо, за да се чува до всички краища на мазето.

— Между другото тя казва, че чула шум от автомобил, но не го видяла. В такъв случай как е успяла да строши огледалото му с един куршум и да откърши парче от оградата отсреща с друг?

Маквей трябваше да знае, че полицията е претърсила цялото мазе, без да открие никого. Значи само предполагаше, че Озбърн е тук. Предположение, нищо повече.

— Върху вратата на апартамента имаше прясна кръв. Други петна открихме на кухненския под и на площадката до служебния изход. Техниците от парижката префектура са много добри. Бързо установиха, че кръвта е от две групи. Група О и група В. Госпожица Монере не беше наранена. Обзалагам се, че от вас двамата с високия мъж единият е група О, другият В. Надявам се скоро да установим доколко сериозни са раните.