Въпросът всъщност не беше никакъв въпрос, защото Озбърн знаеше отговора. Беше пълзял сантиметър по сантиметър, беше стигнал почти до края, но в последния миг всичко щеше да рухне. И така щеше да загуби сетната капчица надежда в своя живот. Защото от този миг вече никой нямаше да се добере толкова близо до Ервин Шол.

— Извинете ме — рязко каза той.

Изправи се, заобиколи Ремер, мина в съседната спалня и спря там сред мрака. От другата стая продължаваха да долитат гласове. Тримата разговаряха все тъй оживено. Нямаше значение дали е с тях или не. И утре щеше да е същото, когато със заповед в ръка тръгнеха към Шол, оставяйки Озбърн в хотела под охраната на полицаите от БКА.

Стаята изведнъж му се стори непоносимо, мъчително тясна. Той мина в банята, светна лампата и потърси чаша. Нямаше. Завъртя крана, наведе се и пи от шепа. После плъзна мократа длан по врата си и усети хлад. В огледалото зърна как Нобъл влезе в спалнята, взе нещо от нощното шкафче, хвърли поглед към него и се върна при другите.

Без да откъсва поглед от своето отражение, той посегна да спре водата. Лицето му беше пребледняло, по челото и горната устна избиваха капчици пот. Вдигна ръка и видя, че трепери. Както стоеше неподвижно, той осъзна мисълта, която отдавна напираше в съзнанието му и същевременно чу собствения си глас. Чу го толкова ясно, че за момент се запита дали наистина не бе проговорил.

— Шол е тук, в Берлин. В хотел отвъд парка.

Изведнъж цялото му тяло потрепера и Озбърн помисли, че ще припадне. Сетне слабостта отмина и той ясно осъзна още нещо. След всичко преживяно Маквей нямаше право да му отнеме истината. Шол беше прекалено близо. Каквото и да му струваше, както и да му пречеха мъжете в съседната стая, нямаше да изтърпи още двайсет и четири часа, без да узнае защо са убили баща му.

Гледката на трима мъже, разговарящи в хотелска спалня, обикновено е твърде скучна, но може да бъде и интересна, особено ако се фотографира под ъгъл от затъмнена стая през телеобектива на автоматичен фотоапарат.

Внезапно камерата отстъпи място на бинокъла, когато в спалнята влезе четвърти човек, надяващ в движение сакото си. Един от тримата стана и пристъпи към него. Размениха няколко думи, после седящият до тях вдигна телефона. След малко той остави слушалката и първият човек тръгна към вратата. Почти на прага се обърна и каза нещо на онзи, с когото бе говорил. Другият се поколеба, после изчезна някъде настрани. След малко се върна и подаде нещо на първия, който веднага отвори вратата и излезе.

Докато само на няколко крачки от нея мъртвият програмист постепенно се вкочаняваше в елегантната мраморна вана, симпатичната блондинка остави бинокъла и посегна към радиостанцията.

— Наталия — изрече тя.

— Луго — долетя отговорът.

— Озбърн току-що излезе.

Озбърн беше уверен, че Маквей не би му дал пистолета и изобщо не би го пуснал да припари навън от стаята, ако знаеше какво е замислил. Затова просто каза, че с нищо не може да помогне в полицейските работи, а напоследък се чувства малко потиснат и замаян, тъй че би желал да се поразходи на чист въздух.

Беше десет без пет. Преуморен и загрижен за куп неща, Маквей се позамисли и даде съгласие. Помоли Ремер да осигури полицейски придружител, а на Озбърн строго заръча да не напуска комплекса и да се прибере до единайсет.

Озбърн послушно кимна и тръгна към вратата. Точно в този момент се обърна и помоли за пистолета. Ходът беше добре обмислен. Маквей трябваше да прецени положението и да стигне до извода, че Озбърн просто иска допълнителна гаранция за сигурност. Но въпреки това за няколко секунди настана напрегнато мълчание, докато полицаят най-сетне омекна и му подаде автоматичния CZ на Бернхард Офен.

Преди да измине десетина крачки по коридора, Озбърн бе посрещнат от инспектор Йоханес Шнайдер — висок трийсетгодишен мъж със сплескан, явно неведнъж чупен нос.

— Значи искате да подишате чист въздух — добродушно подхвърли полицаят със силен немски акцент. — Да вървим.

Още при настаняването в апартамента Озбърн бе открил рекламна брошура, в която Европейският център се описваше като комплекс от над сто заведения — магазини, ресторанти, барове и казино. Имаше и подробни схеми с входовете и изходите на сградите.

— Бил ли сте някога в Лас Вегас, инспектор Шнайдер? — запита с усмивка Озбърн.

— Не, не ми се е случвало.

— Знаете ли, малко си падам по хазарта. Как е тукашното казино?

— Казино „Шпилбанк“ ли? — ухили се Шнайдер. — Разкошно и скъпо.

— Значи не е за изпускане — бодро заяви Озбърн.

Слязоха с асансьора до рецепцията, където Озбърн обмени последните си франкове, после Шнайдер го поведе към казиното.

Петнайсет минути по-късно Озбърн помоли полицая да си изпробва късмета на масата за бакара, докато той отскочи до тоалетната. Шнайдер го видя как запита един пазач за посоката и се отдалечи.

След като прекоси казиното, Озбърн свърна зад ъгъла, провери дали Шнайдер не е тръгнал след него и бързо се отправи напред по коридора. От вестникарския щанд във фоайето си купи туристическа карта на града, прибра я в джоба си и излезе през страничния изход към Нюрнбергщрасе.

Виктор Шевченко го забеляза от другия тротоар. Облечен с джинси и черен пуловер, Виктор стоеше в сянката на няколко крачки от витрината на един гръцки ресторант и слушаше хейви метъл от слушалките на нещо, напомнящо уокмен „Сони“. Повдигайки длан пред устата си, като че искаше да се изкашля, той тихо изрече:

— Виктор.

— Луго — изпращя в слушалките гласът на Фон Холден.

— Току-що Озбърн излезе сам. Пресече Будапещерщрасе и се отправя към Зоологическата градина.

Озбърн се промъкна между колите по Будапещерщрасе и когато достигна отсрещния тротоар, хвърли поглед назад към Европейския център. Не забеляза някой да го следи. Напускайки блясъка на уличните лампи, той се отправи към Зоологическата градина, но веднага усети, че е сбъркал посоката и се върна обратно. Леко ръмеше, тротоарът беше покрит с хлъзгави листа и студеният въздух превръщаше дъха му в облачета пара. Като се озърна видя някакъв мъж с шлифер и мека шапка да разхожда куче, което явно държеше да подуши всяко дърво. Озбърн ускори крачка и двеста метра по-нататък спря под една лампа в парка, за да се ориентира по картата.

Трябваха му няколко минути, докато откри каквото търсеше. Фридрихщрасе беше отвъд Бранденбургската врата. По негова преценка дотам имаше десет минути път с такси или половин час пеш през парка. Таксито можеше да се проследи. Следователно пътят през парка беше за предпочитане. А и щеше да има време за размисъл.

 — Виктор.

— Луго — отвърна гласът на Фон Холден.

— Не го изпускам. Отива на изток. Навлезе в Зоологическата градина.

Фон Холден се намираше в малкия кабинет на Софие-Шарлотенщрасе. Беше скочил на крака и докато говореше по радиото, все още не смееше да повярва на късмета си.

— Още ли е сам?

— Да — долетя съвършено ясно гласът на Виктор.

— Какъв глупак!

— Инструкции?

— Следвай го. Пристигам след пет минути.

Нобъл остави слушалката и се обърна към Маквей.

— Все още никакви новини за Каду. Секретният му телефон в Лион не отговаря.

Объркан и разгневен, Маквей се втренчи в Ремер, който пиеше вече трета чаша кафе за последните четирийсет минути. Бяха прегледали списъка на поканените поне двайсет пъти и с изключение на имената, за които все още чакаха резултат от Бад Годесбург, всичко останало беше както в началото. Може би щяха да открият ключ към загадката някъде между тия последни имена. Може би не. Маквей смяташе, че трябва да хвърлят всички усилия към това, с което вече разполагат, а не към неизвестното. Беше помолил Ремер за по-подробно проучване на идентифицираните гости. Навярно тайната се криеше не в личността и професията на тези хора, а нейде по-дълбоко, например в техните семейства и биографии, както се бе изяснило за Клас и Халдер.