Докато си лягаше, тя продължи да мисли за него. Виждаше лицето му, усещаше ласките му и внезапно разбра, че до края на живота си няма да обикне друг мъж.

Фон Холден се люшкаше на ръба на изтощението. Дори и в най-тежките мигове на обучението си в Спецназ, КГБ и Щази не бе изпитвал подобна умствена и физическа умора. „Даже при максимално натоварване действа спокойно и хладнокръвно“ — така бяха писали някога в характеристиката му от Спецназ. Е, можеха да си вземат тая хартийка и да я използват за други цели.

След срещата със Залетл край мавзолея той незабавно бе отишъл в Кралските покои над Златната галерия, за да изчака Шол. Но още докато затваряше вратата, усети как отново го бодва Vorahnung — предчувствието. Пристъпът беше сравнително слаб, но той изпита чувството, че невидим часовник отмерва секундите до някакъв чудовищен взрив. Издържа само пет минути и после напусна апартамента. Залетл беше стар, също като Шол, Дортмунд и Ута Баур. Властта и богатството постепенно ги бяха превърнали в деспоти. Дори Шол, въпреки привидната си тревога, всъщност не вярваше, че Маквей и Озбърн могат да провалят всичко. Отдавна бяха загубили истинската представа за опасност. Мисълта, че могат да не успеят, им се струваше абсурдна. Даже идването на Маквей и полицаите от БКА със заповед за арест не ги бе стреснало.

Церемонията в мавзолея беше отложена, но не и отменена. Тя щеше да се състои веднага след като адвокатите принудеха полицията да напусне двореца. Върховното високомерие се криеше във факта, че тази церемония не само трябваше да представи на избраниците най-строго охраняваната тайна на Организацията; нещо повече — тя беше свързана с отнемане на човешки живот. Втора фаза на Übermorgen — ритуалното убийство на Елтон Либаргер. Прелюдията към истинската същност на Übermorgen.

Добре, щом не можеха другояче, нека се правят на високомерни глупци, но Фон Холден беше нещо друго — Leiter der Sicherheit, последен защитник на Организацията. Беше се заклел на всяка цена да я пази от външни и вътрешни врагове. Шол му бе попречил да ръководи нападението в хотел „Борггреве“, а Залетл бе предал заповедта на Дортмунд да изчака в Кралските покои до второ нареждане. Докато чакаше в самота и усещаше как зловещият часовник на die Vorahnung тиктака в мозъка му, а от Златната галерия долитаха бурни аплодисменти, той изведнъж разбра, че сега вътрешните врагове са по-опасни от външните. И затова нямаше да им отстъпи последното решение. Слезе по стълбището, измъкна се през един страничен изход, заповяда на охраната да му осигури кола и подкара бялото „Ауди“ към Беренщрасе 45 с намерение да върне кутията в дълбините на das Garten. Но това се оказа невъзможно. Пожарникарски коли преградиха пътя му. Сградата беше обгърната в пламъци.

И там, на мрачната уличка, докато гледаше невъобразимата катастрофа, той отново усети как ужасът се надига в съзнанието му. Отначало пред очите му се разлюляха бледи, полупрозрачни вълни, сетне се появи пурпурът на северното сияние, а след него и свръхестественият зелен блясък.

Напрягайки сили да прогони видението, той измъкна радиостанцията. Не даваше пукната пара за онова, което вършеха в момента. Трябваше да уведоми някого — Шол, Залетл, Дортмунд или дори Ута Баур. Но още докато повдигаше радиостанцията пред лицето си, от нея долетя обаждане.

— Луго! — отчаяно изпращя гласът на Егон Фриш, шеф на охраната в Шарлотенбург.

За момент Фон Холден се поколеба, после отговори:

— Луго.

— Тук е същински ад! Златната галерия е блокирана и гори! Всички изходи са затворени!

— Как тъй затворени?

— Някой е задействал противопожарните врати. Електричеството е прекъснато и няма как да ги отворим!

Напускайки Беренщрасе, Фон Холден подкара като луд през Берлин. Как бе възможно това? Нямаше никакви признаци за саботаж. Стоманените врати бяха монтирани във всички помещения на двореца преди две години като предпазна мярка срещу пожари и вандализъм. Това бе станало цели осемнайсет месеца преди да изберат място и дата за церемонията. Компютърни системи проверяваха денонощно мерките за сигурност в сградата на Беренщрасе, от една седмица насам същата процедура обхващаше и Шарлотенбург. Днес следобед Фон Холден лично бе проверил инсталациите в Златната галерия и съседната зала, където трябваше да се състои коктейлът. Не бе забелязал нищо нередно.

Целият квартал около двореца беше блокиран. Фон Холден успя да стигне само до моста Каприви и то пеша. Но дори и от половин километър разстояние видя огромните пламъци, бушуващи в нощното небе. До сутринта целият дворец щеше да се превърне в пепелище. Това беше истинска национална трагедия и Фон Холден знаеше, че утрешните вестници ще я сравнят с опожаряването на Райхстага през 1933 година. Нямаше представа дали ще открият повод да намекнат и за онова, което се бе случило в Германия веднага след онзи пожар. Знаеше само едно — че ако бе изпълнил заповедта на Залетл да остане в Кралските покои, сега заедно с безценната кутия щеше да се намира сред огнения ад. И всичко щеше да бъде свършено.

Именно в този момент, докато гледаше от моста Каприви пламъците над Шарлотенбург, Фон Холден самоволно реши да задейства Сектор 5, наречен „Entscheidend Verfahren“56. Планирана през 1942 година като последна отчаяна мярка срещу непреодолими опасности, процедурата бе усъвършенствана и репетирана в течение на половин век. Всички членове на висшия кръг познаваха наизуст нейните подробности, бяха я практикували поне по двайсет пъти и можеха да я осъществят дори със завързани очи. Нарочно бе разработена така, че да бъде по силите на сам човек, действащ в изключително тежки условия, като изборът на маршрут и превозно средство се предоставяше изцяло на изпълнителя. Чарът на тази операция се криеше в простотата, универсалността и най-вече в това, че неизменно постигаше успех. Дори когато най-опитните сътрудници на Организацията играеха ролята на вражески агенти, опитващи да осуетят процедурата.

След като взе това решение, Фон Холден се върна при колата и подкара през тълпите от зяпачи, прииждащи към пожара. Подпалването на двете сгради очевидно беше вражески саботаж и това означаваше, че трябва час по-скоро да напусне Германия. Който и да бе отговорен за тази акция — БКА, германското разузнаване, ЦРУ, Мосад, френското или английското военно разузнаване — непременно щеше да дебне по изходите от страната, за да ликвидира оцелелите членове на Организацията. Гъстата мъгла правеше невъзможно бягството по въздуха, дори и с частен самолет. Можеше да потегли с автомобил, но пътят беше дълъг и криеше опасност от повреда в двигателя или среща с полицейски патрули. При пътуване с автобус бягството от проверка беше почти невъзможно. Оставаха влаковете. Човек можеше незабелязано да се промъкне през навалицата из чакалнята и да наеме самостоятелно спално купе. През последните години граничните проверки не бяха особено строги, а дори и да възникнеше проблем, винаги му оставаше възможността да дръпне аварийната спирачка и да се измъкне в настаналата паника. Имаше само една неприятна подробност — човек, който купува в последния момент самостоятелно купе, би привлякъл внимание. А това би позволило да го проследят и арестуват. Но Фон Холден разбираше, че няма друг избор. Нуждаеше се от прикритие.

Около огнения ад в Шарлотенбург вече се бяха струпали седемнайсет пожарни коли и от съседните райони продължаваха да пристигат нови. Наоколо прииждаха хиляди любопитни, едва удържани от верига униформени полицаи. Въпреки гъстата мъгла въздушното пространство над пожара гъмжеше от хеликоптери на пресата, полицията и противопожарните служби.

Частите на Втора моторизирана команда Feuerwehrmanns57 си пробиваха път откъм задната страна, поваляйки полицейските заграждения и тъпчейки градините. Опитваха се да насочат водните струи към пламтящите горни етажи, когато от мрака изскочи Озбърн с отчаяни викове за помощ.