— С малко добра воля от двете страни бихме могли да спестим на вашия клиент значителни неприятности. Дори може изобщо да не нарушим разписанието му. — Маквей се размърда на стола. Болкоуспокояващите, които му бе дал Озбърн, започваха да отслабват, а не смееше да вземе нови. Трябваше да запази ума си бистър. — Защо просто не го помолите да слезе за няколко минути?

— А вие защо не вземете да ми кажете по човешки каква е тая шибана история?

— Бих предпочел да го обсъдя с мистър Шол. Разбира се, имате пълното право да присъствате. Или пък… можем всички заедно да придружим инспектор Ремер и да проведем разговора в далеч не тъй изискана обстановка.

Гьоц се усмихна. Насреща му седеше някакъв си държавен служител, който се опитваше да играе на чужда територия срещу един от най-могъщите хора на света. Неприятното беше, че имаха заповед. Никой не бе очаквал подобен ход — не биха могли да си представят, че Маквей ще убеди някой германски съдия да издаде подобен документ. Разбира се, тукашните адвокати на Шол веднага щяха да се заемат с въпроса. Но за това трябваше време, а Маквей явно не възнамеряваше да отстъпва. Гьоц виждаше само два начина за преодоляване на положението. Или да каже на Маквей да се пръждосва, или да помоли Шол да слезе и да омае натрапниците със сладки приказки до пристигането на адвокатите.

— Ще видя какво мога да сторя — каза той.

Стана, хвърли поглед към неподвижния Шнайдер и излезе.

Маквей кимна на Ремер.

— Мисля, че е дошъл моментът да потърсиш Либаргер.

На десетина пресечки от Шарлотенбург Фон Холден зави по една мрачна уличка. Намери свободно място край тротоара, спря таксито и изгаси светлините. Кварталът беше тих. В тази влажна мъглива вечер хората предпочитаха да си стоят у дома. Той отвори вратата, излезе и се огледа. Не видя никого. Наведе се, измъкна сака от колата и преметна дългия ремък през рамо. После метна ключовете в таксито и се отдалечи.

Десет минути по-късно пред него се появи Шарлотенбург. Фон Холден мина по пешеходния мост над Шпрее и наближи една малка вратичка в оградата зад двореца. Светлините на сградата едва се различаваха и той чак сега разбра колко се е сгъстила мъглата през последния час. Летищата сигурно бяха затворени и ако не настъпеше промяна във времето, полетите щяха да бъдат отменени до сутринта.

Пазачът го пусна да мине и той тръгна по дълга алея, оградена с кестенови дървета. Прекоси нов мост, зави наляво между високи борове и наближи мавзолея.

— Часът е девет. Къде бяхте? — долетя от мрака гневен глас и доктор Залетл излезе на алеята пред него. Беше мършав като вейка и облечен в черно, тъй че сред тъмнината се различаваше само костеливият му череп. — Дойдоха полицаи. Носят заповед за арестуване на Шол.

Залетл пристъпи напред. Фон Холден различи, че зениците му са се свили като точици и цялото му тяло е настръхнало от напрежение.

— Да, знам.

Залетл стрелна поглед към белия сак, преметнат през рамото му.

— Подмятате го като кошница за пикник.

— Съжалявам. Нямах друг избор.

— Засега церемонията в мавзолея се отлага.

— Кой нареди?

— Дортмунд.

— Тогава ще се върна в das Garten.

— Заповядано ви е да чакате в Кралските покои до ново нареждане.

Мъглата прелиташе на парцали между рододендроните около алеята. Отсреща като някакъв готически кошмар се издигаше грамадата на мавзолея и Фон Холден имаше чувството, че някаква невидима ръка го тегли натам. И внезапно пред него отново изникнаха чудовищните воали от зелено и пурпурно сияние, които бавно се люшкаха и изсмукваха разсъдъка му.

— Какво има? — рязко запита Залетл.

— Аз…

— Болен ли сте?

Полагайки отчаяни усилия да се изтръгне от видението, Фон Холден поклати глава. После дълбоко вдъхна прохладния нощен въздух. Сиянията изчезнаха.

— Не — отсече той.

— В такъв случай изпълнете нареждането.

20:57

Джоана четкаше тъмносиния фрак на Либаргер и мислеше за кученцето, което в момента летеше нейде над Атлантическия океан. Утре щеше да си го прибере от аерогарата в Лос Анджелис. Внезапно на вратата се почука и в стаята влязоха близнаците, следвани от Ремер и Шнайдер. Зад тях стояха телохранителите на Либаргер и двама души от охраната на двореца.

— Чичо! — развълнувано възкликна Ерик. — Тези хора са от полицията, искат да те видят за малко.

— Guten abend — усмихна се Либаргер.

В момента той взимаше витамини. Слагаше хапчетата в устата си едно по едно и отпиваше малки глътки вода.

Ремер пристъпи към него.

— Хер Либаргер, моля да ни извините за безпокойството.

Усмихнат и деловит, той внимателно огледа Либаргер. Ръст малко под метър и седемдесет, тегло около шейсет и осем килограма, стройна и мускулеста фигура. Официална риза с колосан нагръдник и бяла папийонка. Поне от пръв поглед Либаргер изглеждаше точно това, за което го представяха — мъж в добро здраве на около петдесет и пет години, който се подготвя за реч пред високопоставена аудитория.

Либаргер приключи с хапчетата и се обърна.

— Ако обичаш, Джоана.

Той протегна ръце назад и Джоана му помогна да облече фрака.

Ремер веднага разпозна жената, която според ФБР се наричаше Джоана Марш, рехабилитаторка от Таос, Ню Мексико. Беше се надявал да срещне и другия човек от видеозаписа, за когото Нобъл подозираше, че е обучен в Спецназ. Но Фон Холден не се появи в стаята.

— Какво означава всичко това? — запита Ерик. — Чичо ми се подготвя за важна реч.

Ремер се обърна и пристъпи в средата на стаята, привличайки към себе си вниманието на близнаците и охраната. Шнайдер незабелязано мина назад, озърна се и хлътна в банята. Само след миг отново излезе.

— Получихме информация, че може да има проблеми с личната опасност на хер Либаргер — обясни Ремер.

— Какви проблеми? — сепна се Ерик.

Ремер с усмивка разпери ръце.

— Както виждам, информацията е била погрешна. Още веднъж извинете за безпокойството, господа. Guten Abend. — Докато се обръщаше, Ремер погледна Джоана и се запита какво знае и доколко е замесена в играта. — Приятна вечер — добави той на английски и двамата с Шнайдер напуснаха стаята.

21:00

Маквей и Шол се гледаха мълчаливо. От топлината в залата мехлемът по лицето на полицая се бе превърнал в мазна лепкава течност и раните му изглеждаха още по-нелепо.

Преди малко Луис Гьоц бе посъветвал Шол да не казва нищо преди пристигането на адвокатите, а Маквей бе отвърнал, че господин Шол има пълното право да постъпи така, но отказът да съдейства на разследването би имал твърде неприятни последици, когато съдията трябва да реши дали да го пусне под гаранция. А сигурно още неприятно би станало, когато вестниците узнаят, че толкова видна личност е арестувана по подозрение в убийство и предстои да бъде екстрадирана в САЩ.

— Я не ми дрънкайте врели-некипели! — разбесня се Гьоц. — В тая страна нямате никаква власт. Както виждате, мистър Шол заряза гостите си, за да разговаря с вас. И това ако не е съдействие, здраве му кажи!

— Нека запазим спокойствие, за да приключим по-бързо и всеки да си гледа работата — каза Маквей на Шол, без да обръща внимание на Гьоц. — За мен тази история е не по-малко досадна, отколкото за вас. Лицето ужасно ме боли, а вие навярно бързате да се върнете при гостите.

Шол бе напуснал приема не толкова заради заплахата на Маквей, колкото от любопитство. На излизане спря за момент да съобщи новината на Дортмунд, който веднага се втурна към телефона със закани да доведе цяла армия адвокати. След това Шол напусна Златната галерия през един страничен изход и тъкмо слизаше по стълбата, когато насреща му се втурна развълнуваният Залетл и възмутено го запита как смее да напуска гостите тъкмо в този момент. Беше девет без десет, до появата на Либаргер оставаха цели двайсет и пет минути.