— Заповядайте, господа, влезте — каза тя, след като отвори вратата и щракна ключа на лампата.

Маквей влезе последен и затвори вратата. В полумрака отляво зърна нещо като столова. Отдясно коридорът водеше към стая с отворена врата в дъното. Накъдето и да погледнеше, виждаше антикварни мебели и ориенталски килими. Даже пътеката в дългия коридор беше ориенталска.

Холът беше много широк и почти двойно по-дълъг. Голям постер от началото на века в златна рамка — Алфонс Муха, доколкото си спомняше Маквей от курса по история на изкуствата — заемаше почти цялата отсрещна стена. От него просто се излъчваше една-единствена дума: „оригинал“. Отстрани, срещу дългото бяло канапе, имаше старомодно, изцяло обновено кресло. С пъстрите завъртулки по тапицерията и подлакътниците, то сякаш бе изскочило направо от „Алиса в страната на чудесата“. Но личеше, че не е имитация или играчка, а стопроцентов оригинален шедьовър.

По-нататък холът нарочно бе оставен празен, ако не се брояха пет-шест грижливо разположени антики и разкошният ориенталски килим. Стенната тапицерия от брокат на златни и сребристи шарки изглеждаше недокосната от всепроникващата мръсотия, която в огромен град като Париж рано или късно се добира навсякъде. Таванът и дървената ламперия бяха прясно боядисани в цвят на слонова кост. Целият хол, както навярно и останалите помещения, издаваше нечии ежедневни, старателни грижи.

Като надникна през един от двата големи прозореца откъм Сена, Маквей забеляза до отсрещния тротоар белия форд на Лебрюн. Значи и друг би могъл да види оттук как колата спира и гаси фаровете, но отвътре не излиза никой. Разбира се, до пристигането на госпожица Монере.

Вера включи няколко лампи, после се обърна към гостите.

— Да ви предложа ли нещо за пиене? — запита тя на френски.

— Бих предпочел да пристъпим направо към въпроса, ако не възразявате, госпожице Монере — възрази Маквей.

— Разбира се — каза Вера на английски. — Седнете, моля.

Лебрюн отиде да седне на бялото канапе, Маквей предпочете да стои прав.

— Ваш ли е този апартамент? — запита той.

— На семейството ми.

— Но живеете тук сама.

— Да.

— Днес сте се срещали с Пол Озбърн. Взели сте го с кола от един голф-клуб близо до Вернон, на трийсетина километра от Париж.

Вера бе седнала в креслото от Страната на чудесата и Маквей не я изпускаше от поглед. Вече знаеше, че тя е достатъчно умна, за да не оспорва онова, което знае полицията.

— Да — тихо потвърди Вера.

Беше на двайсет и шест години, красива, самоуверена, бъдеща лекарка. Защо рискуваше една скъпо платена бъдеща кариера заради някакъв си Озбърн? Или наистина беше влюбена, или ставаше още нещо, за което Маквей нямаше ни най-малка представа.

— При днешния разговор с полицията сте заявила обратното.

— Да.

— Защо?

Вера изви глава към Лебрюн, после отново погледна Маквей.

— Ще си призная честно, че се страхувах. Не знаех какво да правя.

— Той е бил в апартамента, нали? — настоя Маквей.

— Не — хладнокръвно отвърна Вера. — Не е идвал тук.

Лъжеше, но нямаше как да я хванат. Ако им кажеше истината, веднага щяха да запитат къде е сега и как е напуснал сградата.

— В такъв случай сигурно няма да възразите, ако огледаме апартамента? — запита Лебрюн.

— Ни най-малко.

В гостната всичко беше изчистено и подредено. Кървавите чаршафи и кърпи, които бе използвала при операцията, лежаха сгънати горе в таванското скривалище; стерилизираните инструменти бяха прибрани в медицинската чанта.

Лебрюн стана и напусна хола. В коридора спря да запали цигара, после изчезна.

Маквей седна на стола срещу Вера.

— От какво се страхувахте?

— Доктор Озбърн беше ранен. Плувал е по реката почти цяла нощ.

— Той е убил един човек на име Албърт Мериман. Знаехте ли това?

— Не, не го е убил.

— Той ли ви каза?

— Господин полицай, казах ви, че беше ранен. Не от нещо в реката, а от куршум. Прострелял го е същият човек, който убил Албърт Мериман. Раната беше отзад на бедрото.

— Наистина ли?

За момент Вера го изгледа втренчено, после стана и пристъпи към масичката до вратата. В това време се върна Лебрюн. Поглеждайки Маквей, той леко поклати глава. Вера извади нещо от чекмеджето, затвори го и се върна обратно.

— Извадих това от бедрото му — каза тя и пусна в шепата на Маквей смачкан куршум.

Маквей търкулна куршума по дланта си, после го хвана с два пръста.

— Мек връх. Може би деветмилиметров — подхвърли той към Лебрюн.

Лебрюн само кимна едва забележимо. Подсказваше на Маквей, че е съгласен — куршумът навярно съвпадаше с ония, които бяха извадили от трупа на Мериман.

Маквей отново се завъртя към Вера.

— Къде извършихте операцията?

Казвай каквото ти хрумне, помисли тя. Не се паникьосвай. Говори съвсем просто.

— Край пътя, на връщане към Париж.

— Кой път?

— Не си спомням. Озбърн кървеше, беше почти в безсъзнание.

— Къде е сега?

— Не знам.

— И това не знаете… Вие май не знаете повече неща, отколкото знаете.

Вера го изгледа остро, но не отвърна на подигравката.

— Исках да го докарам тук. Откровено казано, предпочитах да го откарам в болница. Но той не се съгласи. Страхуваше се, че ако узнае за него, убиецът ще го потърси отново. В болница би бил уязвим, а тук не искаше да дойде, защото се боеше, че ще пострадам покрай него. Затова настоя да оперирам на място. Раната не беше дълбока. Операцията е сравнително проста. Като лекар той знаеше това…

— Откъде взехте вода? Нали знаете, за почистване на раната.

— Използвах минерална вода. Почти винаги нося бутилка в колата. В днешно време мнозина го правят. Мисля, че и при вас е така.

Маквей я погледна втренчено, но не каза нищо. Лебрюн също. Чакаха я да продължи.

— Днес следобед го оставих на гара Монпарнас. Не знам дали постъпих добре, но той не прие нищо друго.

— Къде искаше да отиде? — запита Маквей.

Вера мълчаливо поклати глава.

— Значи и това не знаете.

— Съжалявам. Казах ви, че той се тревожеше за мен. Не искаше да се замесвам повече.

— Можеше ли да върви?

— Когато го качих в колата, носеше бастун. Стар, но вършеше работа. Той има здрав организъм. Подобни рани заздравяват бързо.

Маквей стана, пресече хола и надникна през прозореца.

— Къде бяхте тази вечер? От излизането до момента, в който ви видяхме.

Досега Маквей се държеше прямо, но сравнително дружелюбно. С този въпрос тонът му внезапно се промени. Говореше твърдо, дори грубо, без да крие обвинителните нотки. Вера никога не бе срещала подобно държане. Това не беше герой от холивудски филм, а истинско, живо ченге, което я плашеше до смърт.

И без да поглежда към Лебрюн, Маквей знаеше, че колегата му е изпаднал в ужас.

Имаше право. Лебрюн наистина бе изпаднал в ужас. Та Маквей чисто и просто питаше госпожицата дали не е имала тайна среща с Франсоа Кристиан. Лошото бе, че не успя да скрие реакцията си от Вера. Това й подсказа две неща. Първо — че знаят за връзката с Франсоа. И второ — че не знаят за скъсването.

— Предпочитам да не засягам тази тема — студено отвърна тя. После преметна крак върху крак и погледна Лебрюн. — Трябва ли да си потърся адвокат?

Отговорът му бе светкавичен.

— Не, госпожице. Поне тази вечер. — Той стана и се обърна към Маквей. — Всъщност вече е неделя сутрин. Смятам, че става крайно време да си вървим.

Маквей дълго гледа Лебрюн, сетне отстъпи пред дълбоко вкорененото му чувство за благоприличие.

— Само да си довърша мисълта — помоли той и се завъртя към Вера. — Знаеше ли Озбърн кой го е ранил?

— Не.

— Каза ли ви как е изглеждал?

— Спомена само, че бил висок — любезно отговори Вера. — Много висок и слаб.

— Виждал ли го е друг път.

— Мисля, че не.

Лебрюн кимна към вратата.

— Само още един въпрос, инспекторе — настоя Маквей, без да откъсва очи от Вера. — Става дума за Албърт Мериман или Анри Канарак, както се е наричал тук. Знаете ли защо доктор Озбърн е проявил такъв интерес към него?