И това щеше да стане не само в Германия. От години работим с подобни движения в страните от цялата Европейска общност. Първият тътен щеше да долети откъм Франция. По наша заповед щяха да последват безредици и в други държави.

За да покажем на какво сме способни като лидери — първоначално за да се сплотим, а по-късно и да разкрием резултата пред целия свят — ние започнахме работа по една извънредно амбициозна програма.

По време на войната дълбоко под Берлин бе изградена експериментална медицинска лаборатория с кодово име Градината. Именно там, в das Garten, щяхме да създадем чудото. Програмата получи свръхсекретното название Übermorgen, в превод „денят след утре“ — символ на онзи бъдещ ден, когато Германия ще се възроди като страховита и всемогъща световна сила. Този път нашата мощ щеше да бъде икономическа, армиите щяха да се използват само като обикновени полицейски части.

Изведнъж Озбърн спря записа. Сърцето му биеше лудо. Виеше му се свят, сякаш всеки миг можеше да припадне. Вдъхна дълбоко, после се изправи и закрачи из стаята. Обърна се и впи в телевизора недоверчив поглед, като че се питаше дали няма някаква измама. Но не видя нищо освен сивия екран и червената светлинка върху видеокасетофона.

Übermorgen! Денят след утре!

Думите на Залетл висяха в съзнанието му като отровна мъгла. Невъзможно! Немислимо! Трябва да бе чул погрешно. Върна се на стола, взе дистанционното управление и натисна бутона за премотаване на касетата. Раздаде се тихо бръмчене. Той веднага натисна бутона „стоп“ и отново включи записа.

— … в das Garten щяхме да създадем чудото — изрече отново Залетл. — Програмата получи свръхсекретното название Übermorgen, в превод „денят след утре“.

Бутонът се изплъзна изпод пръста на Озбърн и образът застина.

Отново беше на Юнгфрау. Видя Фон Холден да насочва пистолета към гърдите му. Чу се как пита за смъртта на баща си. И чу отговора на Фон Холден.

— Für Übermorgen! За деня след утре!

Ако тази част от спомените му беше сън, халюцинация, то откъде би могъл да знае тия думи? Залетл сам казваше, че са били свръхсекретни. Известни само на хората от Организацията и пазени в най-строга тайна. Отговорът бе съвършено прост — нямаше откъде. Освен ако… Фон Холден наистина ги бе казал.

Ремер твърдеше, че са го открили кучетата. И че е видял Вера едва по-късно, в станцията. Но Озбърн знаеше, че насън или наяве я бе видял сред планината. Дали бе имала време да слезе и да се върне обратно преди идването на полицията? И как би могла да открие Фон Холден сред мрака? Озбърн усети, че мислите му се замъгляват. Възможно ли бе всичко това? Той върна записа и отново изслуша Залетл. После още веднъж. И още веднъж. От петдесет години Организацията съхраняваше Übermorgen в най-строга тайна. Откъде би могъл да знае, ако не от Фон Холден? Колкото повече размишляваше върху това, толкова по-реални ставаха събитията от видението.

Напрегнат и развълнуван, Озбърн се втренчи в екрана. Натисна бутона и образът на Залетл оживя отново.

 — Възраждането на Райха трябваше да бъде представено символично чрез нашата способност да управляваме жизнените процеси. Трансплантацията на органи се практикува отдавна. Но още никой не е трансплантирал човешка глава. Именно тази цел си бяхме поставили. И в крайна сметка успяхме.

Решаващият момент дойде през 1963 година, когато след тайни тестове върху хиляди хора бяха избрани осемнайсет обекта от мъжки пол. Критерият бе да са колкото е възможно по-близо до генетичните характеристики на Адолф Хитлер — личност, телосложение, психология и тъй нататък. Нито един от тях не подозираше за нашата намеса. На едни помогнахме да се издигнат като Хитлер от мизерия към могъщество, други оставихме на произвола на съдбата, за да проследим тяхното развитие при естествени условия. Разликата във възрастта им достигаше от една до десет години, което ни оставяше време за експерименти, неуспехи и усъвършенстване на плановете. Десет дни след своя петдесет и шести рожден ден всеки обект биваше инжектиран с мощна упойка. След това замразявахме отрязаната му глава, а тялото изгаряхме. Скоро след това неговите роднини… — Тук Залетл помълча и за миг се поддаде на личната болка, но веднага се опомни и продължи: — … неговите роднини и всички близки приятели загиваха при нещастен случай или просто изчезваха безследно.

Както вече казах, много експерименти се провалиха. Но най-сетне успяхме с човека, когото знаете под името Елтон Либаргер. Тържеството в Шарлотенбург трябва да бъде демонстрация на този успех. И тържество на нашите привърженици. Ще присъстват най-високопоставените, най-верните, най-посветените в нашия план.

За да достигнем този фантастичен връх ни бяха необходими петдесет години. През това време много невинни хора, които неволно ни помагаха, бяха унищожени, защото не смеехме да оставим следа. Наемахме професионални убийци, а по-късно Организацията убиваше и тях. За нас работеха огромен брой обикновени хора. Едни вярваха в арийската кауза, други биваха склонени към сътрудничество със сила и заплахи, трети се трудеха в напълно законни фирми и даже не подозираха какво вършат. Процесът, повтарям, ни отне петдесет години. А когато най-сетне успяхме, дойде време за втората фаза на Übermorgen.

Ние отгледахме двама младежи, близнаци. Осигурихме образованието им в най-добрите академични заведения, а после, в годините преди обединението на Германия, ги изпратихме в елитния Институт по физкултура в Лайпциг. Чисти арийци по рождение с грижливо проверена генетична структура, днес те са едни от най-великолепните човешки екземпляри на света. На двайсет и четири години всеки един от тях е готов за върховната саможертва.

Представянето на Елтон Либаргер в Шарлотенбург ще бъде научно и духовно утвърждаване на нашата цел. Доказателство за фанатичния ни стремеж към възраждане на Райха. В края на тържеството е предвидена втора церемония, която ще се състои в мавзолея зад двореца само за най-подбраните гости. Там един от младежите ще бъде избран, за да заеме мястото на Либаргер и да се превърне в месия на новия Райх. В момента на избора той ще убие Либаргер, а после ще бъде подготвен за операцията, благодарение на която след две години ще стане наш водач.

Най-висшият кръг на Организацията се състои от четирима: аз, Ервин Шол, Густав Дортмунд и Ута Баур. Ние сме тези, които продължиха след Нюрнберг, след Борман, Химлер и останалите.

За петдесет години Шол, Дортмунд и Ута Баур постигнаха богатство и власт, докато аз оставах в сянка, за да ръководя експериментите. За петдесет години те остаряха и с наближаването на триумфа ставаха все по-жестоки и горделиви.

Успехът с Либаргер позволи на Шол да избере дата за тържеството в Шарлотенбург. Седем от предварително избраните обекти бяха все още живи, но вече не се нуждаехме от тях. Директивата на Шол бе те да бъдат умъртвени като другите, но вместо да изгорим телата, трябваше да ги разпръснем из Европа. Близките им останаха невредими, за да страдат от ужас, докато вестници, радио и телевизия шумно коментират чудовищните убийства. Това бе израз на върховно презрение, запокитено в лицето на целия свят. Човешкият живот губеше всякаква стойност, когато преставаше да служи на Организацията. За Шол това бе ехо от славното минало, в чието възраждане вярваше твърдо.

През тези петдесет години имах достатъчно време да размишлявам върху онова, което извършихме. И продължаваме да вършим. Върху онова, което се крие в бъдещето. Опитахме да постигнем невъзможното и успяхме. Самият факт е свидетелство за нашите способности. Работейки в почти пълна изолация от околния свят ние разработихме процес за хирургически операции на атомно ниво при свръхниски температури — нещо немислимо за съвременната медицина и физика. Целта бе да докажем нашия гений. Нашата изобретателност. Да докажем, че в днешния зажаднял за технологии свят никой не може да се мери с нас. Нито японците. Нито американците. Монополът ни принадлежи без съмнение. А това е само началото.