— Давай тогава да изловим ловците — подкани Роб.

Навлязоха в гората. Теон изостана с гвардейците.

Под дърветата беше приятно. Бран задържа Игруша в лек раван. Стискаше юздите и оглеждаше. Познаваше гората, но толкова дълго беше стоял затворен между стените на замъка, че сега сякаш я виждаше за пръв път. Миризмите изпълваха ноздрите му — острият и свеж аромат на боровите иглички, мирисът на гнилия шумак, едва доловимата миризма на току-що побягнал от храстите дивеч и далечният дим на огнища. Мерна една черна катерица, която изприпка по клоните на един дъб, и спря да разгледа един императорски паяк.

Теон и другите изостанаха много назад и Бран престана да чува гласовете им. Някъде напред ромонеше поток. Когато го наближиха, звукът се усили. Сълзи опариха очите му.

— Какво ти е, Бран? — попита Роб.

Бран поклати глава.

— Просто си спомних. Джори веднъж ни доведе тук за пъстърва. Двамата с теб и Джон. Помниш ли?

— Помня — тихо и тъжно отвърна Роб.

— Аз не хванах нищо — каза Бран. — Но на връщане за Зимен хребет Джон ми даде неговата риба. Дали ще видим отново Джон някога?

— Видяхме чичо Бенджен, когато дойде кралят — изтъкна Роб. — Ще видиш, че и Джон някога ще ни посети.

Потокът течеше буен и отвисоко. Роб слезе и поведе коня си през брода. В най-дълбоката му част водата стигаше да средата на бедрото му. Върза коня за едно дърво на другия бряг и зацапа обратно да преведе Бран и Игруша.

Бързеят кипеше между камънаците и корените и когато Роб го поведе, Бран усети пръските по лицето си и се усмихна. За миг отново се почувства силен и непокътнат. Вдигна очи към дърветата и замечта да се покатери по някое от тях, чак до върха, а гората да се просне под него.

Бяха на отсрещния бряг, когато чу воя — дълъг и протяжен, понесъл се сред дърветата като хладен вятър. Бран вдигна ръка до ухото си.

— Лято е.

Щом го каза и към първия глас се присъедини още един.

— Хванали са нещо — каза Роб и яхна коня си. — Ще ида да ги прибера. Ти почакай тук. Теон и останалите трябва скоро да дойдат.

— Искам да дойда с теб.

— Сам ще ги намеря по-бързо. — Роб пришпори коня и се скри сред дърветата.

Гората около Бран сякаш се затвори.

Снегът се беше усилил. Топеше се по земята, но камъните, корените и клоните наоколо скоро се покриха с тънка бяла пелена. Бран зачака търпеливо, но нещо започна да го гложди. Не усещаше краката си, висяха безпомощни в стремената, но кожените връзки по гърдите и бедрата го стягаха здраво, а топящият се сняг проникваше през ръкавиците и ръцете му започнаха да изстиват. Зачуди се какво толкова задържа Теон, майстер Лувин, Джозет и другите.

Когато чу шумоленето на листата, извърна Игруша с помощта на юздите. Очакваше да види приятели, но опърпаните хора, които излязоха на брега, бяха непознати.

— Добър ви ден — поздрави той малко притеснено. От един поглед разбра, че не са нито горски жители, нито фермери. Изведнъж си даде сметка колко богато е облечен самият той. Горното му палто беше съвсем ново, от тъмносива вълна със сребърни закопчалки и тежка сребърна игла, стягаща обшития с мека козина плащ на раменете. Ботушите и ръкавиците му също бяха обшити с кожа.

— Сами сме, а? — каза най-едрият — плешив мъж с обрулено от вятъра лице. — Загубили сме се из Вълчия лес. Горкичкият.

— Не съм се загубил. — На Бран не му хареса начинът, по който го гледаха. Преброи четирима, но щом се обърна, видя още двама зад себе си. — Брат ми замина напред преди малко, а охраната ми ще дойде скоро.

— Охраната ти значи? — каза втори. Мършавото му лице беше обрасло със сива четина. — И какво толкова ти пазят, твое малко благородие? Да не е тая сребърна игла на плаща ти?

— Хубава е — каза женски глас. Почти не приличаше на жена — висока и слаба, със също така загрубяло лице като на останалите и с коса, прибрана под металния шлем с форма на дълбока купа. Копието, което носеше, бе осем стъпки дълго — черна дъбова тояга с ръждясал железен връх.

— Я да я видим — каза едрият плешив мъж.

Бран го загледа с безпокойство. Дрехите му бяха мръсни и парцаливи, закърпени тук с кафяво, там със синьо или зелено парче, всичко избеляло почти до сиво, но дрипите на някогашното наметало бяха черни. Мъжът със сивата четина изненадващо също носеше черни дрипи. Бран изведнъж си спомни за клетвопрестъпника, когото баща му беше обезглавил в деня, когато намериха вълчите палета. Онзи също носеше черно и баща му каза, че бил дезертьор от Нощния страж. „Няма по-опасни от тях“, спомни си той думите на Едард Старк. „Дезертьорът знае, че заловят ли го, е обречен и няма да се поколебае пред никакво престъпление, дори най-долното.“

— Иглата, момко — каза едрият и протегна ръка.

— Ще приберем и коня — добави и другата жена от групата, по-ниска от Роб, широколика и със сплъстена жълта коса. — Хайде, слизай. — И измъкна от ръкава си нож с назъбено острие.

— Не — заломоти Бран. — Не м-мога да…

Докато съобрази да извие Игруша и да побегне в галоп, едрият хвана юздите.

— Можеш, лордче… и ще слезеш, ако не си търсиш белята.

— Стив, виж само как е овързан — посочи високата с копието. — Може пък истината да казва.

— Овързан, викаш? — каза Стив и измъкна кама от канията на колана си. — С връзките ще се оправим лесно.

— Ти да не си сакат бе? — попита го ниската жена.

Бран кипна.

— Аз съм Брандън Старк от Зимен хребет, и ми пуснете коня веднага, че ще ви накажа със смърт всичките.

Мършавият със сивата четина се разсмя.

— Туй хлапе май наистина ще да е от Старките. Само един Старк може да е толкоз глупав, че да заплашва, когато трябва да се моли.

— Я му отрежи пишлето и му го тикни в устата — предложи ниската. — Това ще го накара да млъкне.

— Ти си не само грозна, но и глупава, Хали — каза високата. — Мъртво, това момче не струва нищо, но живо… проклети да са боговете дано, само помисли какво ще даде Манс, ако получи за заложник някой от кръвта на Бенджен Старк!

— Проклет да е Манс — изруга едрият. — Оша, ти да не искаш да се връщаш там? Ама ти си още по-глупава. Да не мислиш, че белите бродници ще ги интересува, че си имаш заложник? — Обърна се към Бран и сряза стегата на бедрото му.

Ударът бе внезапен и неточен и захапа надълбоко. Бран погледна надолу и видя бялата плът под разсечения вълнен плат на клина. Потече кръв. Той загледа разширяващото се червено петно и главата му се замая. Но всичко ставаше някак далече от него самия. Болка нямаше, нищо не изпита. Едрият мъж изпръхтя изненадан.

— Свали веднага оръжието и ти обещавам бърза и безболезнена смърт — извика Роб.

Бран вдигна очи в отчаяна надежда и го видя. Но от напрежението в гласа му думите прозвучаха накъсано и загубиха силата си. Беше на коня си — зад седлото висеше окървавен труп на сръндак — и стискаше меча в облечената си в ръкавица ръка.

— Братчето — отбеляза мъжът със сивата четина.

— Мно-ого е страшен — подигра се ниската. Хали, така я нарекоха. — С нас ли искаш да се биеш бе, момче?

— Не ставай глупав, момко. Не виждаш ли, че си сам срещу шестима ни. — Високата — Оша — сниши копието си. — Слизай от коня и хвърляй тоя глупав меч. Ще ти благодарим като хората за коня и месото и двамата с брат ти ще се приберете по живо — по здраво.

Роб подсвирна и по влажната шума се чуха стъпки. Храстите се разтвориха, ниско надвисналите клони изсипаха снежния си товар и Сив вятър и Лято изскочиха от зелените дървета. Лято подуши във въздуха и изръмжа.

— Вълци! — ахна Хали.

— Вълчища — каза Бран.

Макар още недорасли, те бяха големи колкото възрастни вълци, но разликата лесно можеше да се забележи от познавач. Майстер Лувин и кучкарят Фарлън я бяха обяснили на Бран. Главата и краката на вълчището бяха по-големи в съотношение към тялото, муцуната му бе по-издължена. Внушаваха някакъв мрачен ужас, застанали така сред нежно сипещия се сняг. Ноздрите на Сив вятър беше оцапана с прясна кръв.