Пред замъка се намираше пазарният площад, чиито дървени сергии сега бяха празни. Тръгнаха по разкаляните улици покрай малките спретнати дървени и каменни къщи. Тънките нишки на дима от огнищата се виеха над комините на не повече от една пета от тях.

Другите щяха постепенно да се запълнят, щом застудеше повече. Когато паднеше снегът и ледените ветрове завиеха откъм север, казваше баба Нан, фермерите щяха да оставят замръзналите си ниви и далечните си пръснати твърдини, щяха да докарат покъщнината си с фургони, и тогава зимното селище щеше да оживее. Бран не беше го виждал досега, но според майстер Лувин този ден наближаваше. Наближаваше краят на дългото лято. „Зимата иде.“

Малкото хора, които се мяркаха по улиците, поглеждаха притеснено вълчищата с подминаващите ездачи, а един изтърва наръча с дърва и сви уплашен зад ъгъла, макар че повечето жители бяха свикнали с гледката. Щом видеха момчетата, се покланяха за поздрав и Роб им отвръщаше с господарско кимване.

Конят се поклащаше и заради обездвижените си крака Бран първоначално се почувства несигурен, но огромното седло го обгръщаше удобно, а кожените стеги около гърдите и бедрата му нямаше да позволят да падне. След известно време привикна с ритъма като с нещо почти естествено. Притесненията му заглъхнаха и на лицето му се появи колеблива усмивка.

На прага на „Опушения дънер“, местната пивница, стояха две слугинчета. Теон Грейджой им подвикна нещо и по-младото се изчерви и скри лицето си с ръце. Теон пришпори коня си и се изравни с Роб.

— Миличката Кира — каза му през смях, — писука като невестулка в леглото, но само една дума да й кажеш на улицата и се черви като девственица. Разправях ли ти за онази нощ, когато двете с Беса…

— Недей пред брат ми, Теон — спря го Роб и хвърли поглед към Бран.

Бран извърна лице и се направи, че не ги слуша, но усети погледа на Грейджой. Явно му се подсмихваше. Той все се усмихваше, сякаш целият свят бе някаква тайна шега, която само той бе достатъчно умен да разбере. Роб, изглежда, му се възхищаваше и приемаше Теон за свой приятел, но Бран така и не можеше да изпита топло чувство към бащиния си повереник. Роб подкара до него.

— Добре се справяш, Бран.

— Искам да подкарам по-бързо.

— Щом искаш — усмихна се Роб и подкара коня си в тръс. Вълците затичаха край тях. Бран плесна рязко с юздите и Игруша набра скорост. Чу вика на Теон Грейджой и тропота на копитата зад тях.

Плащът на гърба на Бран се изду, развян от вятъра, а снегът се втурна насреща му. Роб се беше отдалечил и от време на време се озърташе през рамо да се увери, че Бран и останалите не изостават. Той плесна отново с юздите и Игруша се понесе в галоп, гладко като коприна. Разстоянието се съкрати и когато Бран догони Роб в края на Вълчия лес, на две мили от зимното градче, бяха оставили другите много зад себе си.

— Мога да яздя! — извика ухилен Бран. Беше толкова хубаво, почти като летенето.

— Бих се надбягвал, но се боя, че ще ме изпревариш. — Роб го каза с шеговит тон, но на Бран му се стори, че под тази усмивка брат му крие някакво безпокойство.

— Не искам да се надбягваме. — Бран се озърна за вълчищата. Бяха избягали в гората. — Чу ли как Лято виеше снощи?

— И Сив вятър беше неспокоен — отвърна Роб. Кестенявата му коса беше пораснала, рошава и неподкастряна, а по челюстта му беше покарал червен мъх и му придаваше вид на по-голям от неговите петнадесет години. — Понякога ми се струва, че знаят разни неща… усещат ги… — Роб въздъхна. — Не знам доколко мога да споделям с теб, Бран. Жалко, че не си по-голям.

— Вече съм на осем! Разликата до петнайсет не е чак толкова, а и съм наследникът на Зимен хребет след теб.

— Така е — отвърна малко тъжно и като че ли уплашено Роб. — Бран, трябва да ти кажа нещо. Снощи долетя птица. От Кралски чертог. Майстер Лувин ме събуди.

Бран неволно изпита страх. „Черни криле, черни вести“, обичаше да казва баба Нан, а напоследък пощенските гарвани сякаш доказваха правотата на думите й. Когато Роб написа на лорд-командира на Нощния страж, птицата се върна с вестта, че чичо Бенджен все още го няма. След това бе пристигнало съобщение от Орлово гнездо от майка им, но и то не носеше добри новини. Не казваше кога смята да се върне, а само, че е пленила Дяволчето. Бран беше започнал донякъде да харесва дребния мъж, но от името Ланистър тръпки го побиваха. Имаше нещо, свързано с тези Ланистърови, нещо, което трябваше да си спомни, но щом се опиташе да помисли за това, стомахът му се втвърдяваше като камък. По-голямата част от деня Роб прекара зад залостените врати с майстер Лувин, Теон Грейджой и Халис Молън. След това до всички краища на севера бяха изпратени бързи ездачи. Бран ги чу да споменават за Рова Кейлин, древното укрепление, вдигнато от Първите горе на Шийката. Никой не му беше обяснил какво става, но разбираше, че не е на добро.

А сега още един гарван и нова вест. Дано да беше добра.

— Птицата от мама ли е? Връща ли се вече?

— Съобщението е от Алин, в Кралски чертог. Джори Касел е загинал. Също Уил и Хюард. Убити са от Кралеубиеца. — Роб вдигна лице към сипещия се сняг и топящите се снежинки замокриха бузите му. — Боговете дано им дадат покой.

Бран не намери какво да отвърне. Сякаш го удариха с юмрук в лицето. Джори беше капитанът на домашната гвардия в Зимен хребет още преди Бран да се роди.

— Убили са Джори? — Спомни си всички онези палави времена, когато Джори се опитваше да го смъкне от покривите. Представи си го като пред очите си, крачещ из двора в ризницата или седнал на обичайното си място в голямата зала и подхвърлящ пиперливи шеги над халбата с бира. — Но защо ще убиват Джори?

Роб поклати глава, с болка в очите.

— Не знам, и… Бран, това не е най-лошото. След битката са намерили татко под падналия му кон. Според Алин кракът му бил счупен и… майстер Пицел му дал маковия сок, но не са сигурни кога… кога ще… — Тропотът на копитата го накара да се извърне към Теон и останалите, които вече се приближаваха. — Кога ще се събуди — довърши Роб, след което сложи длан на дръжката на меча и продължи с тържествения глас на Роб Владетеля: — Бран, обещавам ти, че каквото и да се случи, няма да оставя това безнаказано.

Тонът му още повече изплаши Бран.

— Какво ще направиш?

Теон Грейджой спря до тях.

— Според Теон трябва да свикам знамената — каза Роб.

— Кръв за кръв. — Този път Грейджой не се усмихна. На издълженото му мургаво лице се изписа жажда. Черен кичур беше паднал на очите му.

— Само владетелят може да свика знамената. — Снегът се сипеше наоколо им.

— Ако баща ви умре — каза Теон, — владетелят на Зимен хребет ще бъде Роб.

— Няма да умре! — изкрещя му Бран.

Роб го хвана за ръката да го успокои.

— Няма да умре. Не и татко. Но все пак честта на Севера сега е в моите ръце. Когато лорд татко ни се сбогува с нас, ми поръча да съм силен заради теб и Рикон. Вече съм почти пълнолетен мъж, Бран.

Бран потръпна.

— Искам мама да се върне.

Озърна се за майстер Лувин. Магарето му едва се виждаше в далечината, как изкачва билото на пътя.

— И майстер Лувин ли казва да свикваш знамената?

— Майстерът е плашлив като баба — каза Теон.

— Татко винаги се вслушваше в съветите му — напомни им Бран.

— Мама също.

— Аз го слушам — увери го Роб. — Всички слушам.

Радостта, която Бран бе изпитал от ездата, се изпари като снежинките по лицето му. Доскоро мисълта как Роб свиква знамената и тръгва на война щеше да го изпълни с възбуда, но сега изпитваше само страх.

— Можем ли да се връщаме вече? Стана ми студено.

Роб се озърна.

— Трябва да намерим вълците. Можеш ли да ни изчакаш тук?

— Мога да продължа колкото и вие.

Майстер Лувин го беше предупредил да не се увлича с ездата, за да не се натърти от седлото, но Бран не искаше да признае слабостта си пред Роб. Прилошаваше му от това непрекъснато суетене около него и подпитванията им как е.