— Вярвам ти — отвърна му Тирион.

Но това, което си помисли, беше: „А кой ще намери теб?“

И потръпна.

Баща й отново бе водил битка със съвета. Аря го прочете на лицето му, когато дойде на масата пак закъснял, както ставаше често. Първото блюдо — гъста сладникава супа с тикви — вече го изнасяха, когато Нед Старк влезе в малката зала. Наричаха я така, за да я отличават от голямата зала, където кралят можеше да побере хиляда гости на пиршество, но помещението беше дълго, с висок сводест таван и пейки, на които около масивната дървена маса можеха да се поберат двеста души.

— Милорд — каза Джори, след като баща й влезе.

Стана и останалите от охраната му наставаха след него. Всеки от мъжете носеше ново наметало — от тежка сива вълна, с бяла сатенена подплата. Извезана от тъмно сребро мъжка длан стискаше вълнените подгъви — знак, че носителите им са от дворцовата гвардия на Ръката на краля. Бяха само петдесет души, така че повечето пейки бяха празни.

— Седнете — каза Едард Старк. — Виждам, че сте започнали без мен. Радвам се, че в този град все още се намират разумни хора.

Даде знак вечерята да продължи. Слугите започнаха да поднасят плата с печени в сос от чесън и билки ребърца.

— Из двора се говори, че ще има турнир, милорд — заговори Джори, след като седна. — Говори се, че ще дойдат рицари от цялото владение, за да се състезават и пируват в чест на назначаването ви за Ръка на краля.

Аря забеляза, че баща й не е особено доволен от това.

— Говорят ли и че това е последното нещо на света, което бих пожелал?

Очите на Санса се бяха ококорили като паници.

— Турнир! — възкликна тя. Седеше между септа Мордейн и Джейн Пули, колкото може по-далече от Аря, без да предизвиква укорите на баща им. — Ще може ли да отидем, татко?

— Знаеш какво изпитвам, Санса. Изглежда, от мен се очаква да организирам игрите на Робърт и да се преструвам на всичко отгоре, че съм много поласкан от честта, която ми оказва. Това не означава, че съм длъжен да включа дъщерите си в този маскарад.

— О, моля те! — възкликна Санса. — Искам да видя.

Септа Мордейн се намеси.

— Принцеса Мирцела ще е там, милорд, а тя е по-малка от лейди Санса. Всички придворни дами ще очакват едно такова голямо събитие като турнира във ваша чест. Ще изглежда необичайно, ако семейството ви не присъства.

Баща им се намръщи.

— Е, добре, ще уредя място за теб, Санса. — След което погледна Аря. — За двете ви.

— Не ме интересува този тъп турнир — заяви Аря. Знаеше, че там ще е и принц Джофри, а го ненавиждаше.

— Теб бездруго няма да те искат — подметна й Санса.

Очите на баща им светнаха гневно.

— Престани, Санса. Още веднъж да чуя нещо такова и ще ми промениш намерението. До смърт се уморих от тази непрестанна война помежду ви. Вие сте сестри. Очаквам от вас да се държите като сестри, ясно ли е?

Санса прехапа устна и кимна. Аря сведе намусено поглед към блюдото си. Усети, че сълзи опариха очите й, и побърза да ги изтрие, за да не заплаче.

Чуваше се само тракането на ножове и вилици.

— Моля да ме извините — заяви по едно време баща й и стана от масата. — Тази вечер нямам апетит. — И напусна залата.

След като си излезе, Санса възбудено зашепна нещо на Джейн Пули. В другия край на масата Джори се разсмя на някаква шега, а Хълън подхвана приказките си за коне.

— Значи бойният кон хич не го бива за двубой с пики. Тц, не става за тая работа, ама хич.

Мъжете вече бяха слушали всичко това. Дезмънд, Джакс и синът на Хълън Харвин в един глас му подвикнаха да млъкне, а Портър си поръча още вино.

С Аря не говореше никой, а и на нея й беше все едно. Така й харесваше повече. Ако й позволяха, щеше да си яде яденето сама в спалнята си. Понякога й го разрешаваха, когато на баща й се налагаше да се храни с краля или с някой лорд или посланик от едно или друго място. Останалото време се хранеха в солария му, само той, тя и Санса.

Тогава на Аря най-много й липсваха братята й. Много й се искаше да подразни Бран, да закача Рикон и да предизвика усмивката на Роб. Искаше й се също така Джон да й разроши косата, да я нарече „сестричке“ и да довърши фразата заедно с нея. Никой не й беше останал освен Санса, а Санса изобщо не искаше да говори с нея, освен когато баща им не я накараше.

В Зимен хребет повечето пъти се хранеха в голямата зала. Баща й казваше, че един владетел трябва да се храни с хората си, ако иска да ги задържи при себе си.

— Трябва да опознаеш подчинените си — чу го тя веднъж да обяснява на Роб — и да им позволиш и те да те опознаят. Не очаквай от хората да са готови да умрат за някой непознат.

В Зимен хребет той винаги пазеше един свободен стол до своя и всеки ден канеше различен човек да сяда при него. Една вечер щеше да е Вайон Пули и щяха да си говорят за хазната, запасите зърно и слугите. Друг път щеше да е Микон и баща й щеше да слуша безкрайните му обяснения как трябва да се правят ризници и мечове, колко нагорещена трябва да е ковачницата и как най-добре се калява стомана. В други случаи можеше да е Хълън, с безкрайните му приказки за коне, или септон Чайл от библиотеката, или Джори, сир Родрик, и дори баба Нан с нейните поучителни истории за какво ли не.

Аря най-много обичаше да седи и да ги слуша как си говорят. Обичала бе и да слуша приказките на мъжете по пейките около масата — свободни селяци, корави като кожена броня, вежливи рицари, млади скуайъри и прошарени ветерани. Често се замерваше със снежни топки с младежите или им помагаше да си отмъкнат парче баница от кухнята. Жените на ветераните й даваха кифлички и тя измисляше прозвища на децата им, и си играеше с тях на „чудовища и девици“, на „къде е скрито съкровището“ и „ела в замъка ми“. Дебелия Том я наричаше често „Аря Препъвачката“, защото според него все се вряла под краката му. Това й допадаше много повече от „Аря Конското лице“.

Само че всичко това беше в Зимен хребет, на цял свят оттук, а сега всичко се беше променило. Това бе първата вечеря с хората от бащината й свита, откакто бяха пристигнали в Кралски чертог. И Аря го мразеше. Сега тя мразеше да слуша гласовете им, смеха им и историите, които разправяха. Преди й бяха приятели, чувстваше се сигурна сред тях, но сега знаеше, че това е лъжа. Бяха позволили на кралицата да убие Лейди и това само по себе си беше ужасно, но след това Хрътката бе намерил Мика. Джейн Пули й беше казал, че го бил посякъл така, че се наложило да го върнат на касапина в чувал и отначало бедният човек си помислил, че са заклали някакво прасе. И никой от тях не беше надигнал глас, не бе извадил оръжие — нито Харвин, който винаги се правеше на толкова храбър, нито Алин, който уж щеше да става рицар, нито Джори, капитанът на гвардията. Нито баща й дори.

— Той ми беше приятел — промълви Аря на блюдото си, толкова тихо, че никой да не чуе. Ребърцата й си стояха непипнати, вече изстинали, с тънка коричка мазнина, желирала се под тях по чинията. Аря ги погледна и й призля. Избута ги и стана от масата.

— Къде сте решили да ходите, млада лейди? — попита я септа Мордейн.

— Не съм гладна. — Аря се насили да го каже учтиво. — Ще ме извините ли, моля? — добави тя вдървено.

— Няма — заяви септата. — Почти не сте докоснали храната си. Ще си седнете на мястото и ще си очистите чинията.

— Очисти я ти!

И преди някой да успее да я спре, Аря се втурна към вратата, а мъжете се разсмяха на гръмките викове на септата зад гърба й.

Том Дебелака си беше на поста пред вратата на Кулата на Ръката. Примигна, щом видя тичащата към него Аря и чу виковете на септата.

— Чакай да те спипам аз, дребосъче — заговори той и посегна, но Аря се шмугна между краката му и се затича пъргаво нагоре по каменните стъпала, а Том Дебелака запъшка и запухтя след нея.

Спалнята й беше единственото място, което Аря харесваше в целия Кралски чертог, и това, което най-много харесваше в нея, беше вратата — от масивен дъб с черен железен обков. Щом затръшнеше вратата и пуснеше тежкото резе, никой не можеше да проникне в стаята й — нито септа Мордейн, нито Том Дебелака или Санса, или Джори, или Хрътката, никой! И тя я затръшна.