— Аз… не съм помисляла за това, милорд.

— Ваша милост — сряза я той. — Ти май наистина си глупаво момиче, а? Майка ми така казва.

— Така ли казва? — След всичко, което се бе случило, думите му трябваше да са изгубили силата да я уязвят, но кой знае защо, не бяха. Кралицата винаги досега беше толкова мила с нея.

— О, да. Тревожи се за бъдещите ни деца, дали няма да са глупави като теб, но аз й казах да не се безпокои. — Кралят махна с ръка и сир Мерин разтвори вратата пред тях.

— Благодаря, ваша милост — промълви Санса.

„Хрътката беше прав. Аз съм само едно малко птиченце, повтарящо думите, на които са ме научили.“ Слънцето се беше скрило зад западната стена и камъните на Червената цитадела сияеха, тъмни като кръв.

— Ще ти направя дете веднага, когато можеш да раждаш — обеща Джофри, докато я развеждаше през двора за упражнения на гвардията. — Ако първото излезе глупаво, ще ти отсека главата и ще си намеря по-умна жена. Кога смяташ, че ще можеш да родиш дете?

Санса не можеше да го погледне, толкова я засрами.

— Септа Мордейн казва, че повечето… повечето благородни момичета разцъфтяват на дванайсет или тринайсет.

Джофри кимна.

— Насам.

Вкара я в стражевата пристройка при стълбището, водещо нагоре към бойниците.

Санса се дръпна разтреперана. Изведнъж осъзна къде я водят.

— Не! Моля те, не, не ме принуждавай, моля те…

Джофри стисна устни.

— Искам да ти покажа какво става с предателите.

Санса заклати глава отчаяно.

— Не искам. Не искам!

— Мога да накарам сир Мерин да те довлече горе — отвърна той. — Но не искам. По-добре да правиш каквото кажа. — Джофри посегна към нея и Санса се дръпна ужасена и се блъсна в Хрътката.

— Направи го, момиче — каза й Сандор Клегейн и я бутна към краля. Устата му се изкриви на изгорялата половина от лицето му и тя почти чу останалото. „Все едно ще те принуди, затова му дай каквото иска.“

Насили се и хвана ръката на крал Джофри. Изкачването беше като в кошмар. Всяка стъпка беше усилие, сякаш измъкваше стъпалата си от дълбока до глезените лепкава кал, а стъпалата се оказаха много повече, отколкото бе допускала, хиляди пъти по хиляда стъпала, и на бастиона я чакаше ужасът.

От високите бойници на стражевата сграда светът се просна пред тях. Санса успя да види Великата септа на Белор на хълма Висения, където бе умрял татко й. В другия край на Улицата на сестрите се издигаха руините на Драконовата яма. На запад издутото червено слънце наполовина се беше скрило зад Портата на боговете. Соленото море се падаше откъм гърба й, а на юг се намираше рибният пазар и пристанището, и буйното русло на Черна вода. А на север…

Тя се обърна и видя само града, улици и алеи и хълмове, и падини, и още улици и още алеи, и далечни каменни стени. Но знаеше, че зад тях е откритата околност на града, с ферми, поля и гори, а отвъд нея, на север и на север, и още на север, се намираше Зимен хребет.

— Какво гледаш? — каза Джофри. — Ето това искам да видиш, ей там.

Външният ръб на бастиона беше защитен с дебел каменен парапет, стигащ до брадичката на Санса, с амбразури на всеки пет стъпки за стрелците. Главите бяха окачени между амбразурите, горе по стената. Бяха набити на железни шипове така, че да се виждат от целия град. Санса ги беше забелязала още в мига, в който стъпи на прохода, но реката и пълните с хора улици, и гаснещото слънце бяха привлекли погледа й, защото бяха много по-хубави. „Може да ме принуди да погледна към главите — каза си, — но не може да ме принуди да ги видя.“

— Ето тази е на баща ти — каза той. — Куче, обърни му главата, за да може да го види.

Сандор Клегейн хвана главата за косата и я обърна. Отсечената глава беше натопена в катран, за да се запази за по-дълго. Санса я погледна спокойно, без изобщо да я вижда. Всъщност не приличаше на лорд Едард. Дори не изглеждаше истинска.

— Колко трябва да я гледам?

Джофри изглеждаше разочарован.

— Искаш ли да видиш и другите?

Редицата беше дълга.

— Ако така благоволи Негова милост.

Джофри я преведе по прохода покрай дузина или повече глави и два празни шипа.

— Тези ги пазя за чичо ми Станис и чичо ми Ренли — обясни той. Другите глави бяха набучени много преди главата на баща й. Въпреки катрана повечето отдавна бяха изгнили и станали неузнаваеми. Кралят посочи една и каза: — Това тук е твоята септа. — Но Санса дори не можа да различи, че е на жена. Челюстта се беше оголила, а птиците бяха изкълвали едното ухо и повечето от едната буза.

Санса се беше чудила какво е станало със септа Мордейн.

— Но защо си убил нея? — попита го. — Тя беше вречена в боговете…

— Предателка. — Джофри се нацупи; Санса, изглежда, го дразнеше с нещо. — Не ми отговори какво смяташ да ми подариш на рождения ми ден. Може би вместо това аз трябва да ти подаря нещо, какво ще кажеш?

— Както благоволи милорд — отвърна Санса.

Когато се усмихна, разбра, че й се подиграва.

— Твоят брат също се оказа предател, знаеш ли? — Хвана главата на септа Мордейн и я завъртя. — Помня го твоя брат от Зимен хребет. Кучето ми тогава го нарече „лордът на дървения меч.“ Нали, Куче?

— Така ли? Не помня — отговори Хрътката.

Джофри раздразнено сви рамене.

— Твоят брат е победил вуйчо ми Джайм. Майка ми казва, че било измяна и подлост. Плака, когато го чу. Всички жени са слаби, дори тя, макар да се преструва, че не е. Казва, че трябва да стоим в Кралски чертог в случай, че чичовците ми ни нападнат, но на мен не ми пука. След празника на рождения ми ден ще вдигна войска и лично ще убия брат ти. Това ще ти подаря аз на теб, лейди Санса. Главата на брат ти.

Тогава я обзе някаква внезапна лудост и тя чу собствения си глас да казва:

— Може пък брат ми да ми даде твоята глава.

Джофри се намръщи.

— Не трябва никога да ми се подиграваш така. Една истинска съпруга не се подиграва на своя лорд. Сир Мерин. Научи я.

Този път рицарят я хвана под челюстта и задържа главата й, докато я удря. Удари я два пъти. Устната й се разцепи и кръвта потече по брадичката й, за да се смеси със солта на сълзите й.

— И не трябва непрекъснато да плачеш — каза й Джофри. — Много по-хубава си, когато се усмихваш и се смееш.

Санса се усмихна насила от страх той да не накара сир Мерин отново да я удари, но без полза. Кралят продължи да клати неодобрително глава.

— Я си изтрий кръвта, виж каква си оцапана.

Външният парапет стигаше до брадичката й, но по вътрешния ръб на пасажа нямаше нищо, нищо освен един дълъг полет до настланата с камък полоса между двете стени, долу, на седемдесет-осемдесет стъпки. Каза си, че трябва само да го бутне. Той стоеше почти до самия ръб, стоеше и й се хилеше с дебелите си като дъждовни червеи устни. „Можеш да го направиш — каза си тя. — Можеш. Направи го.“

Дори нямаше да има значение ако и тя полетеше надолу с него. Нямаше да има никакво значение.

— Ела, момиче.

Сандор Клегейн коленичи пред нея, между нея и Джофри. С нежност, удивителна за толкова едър мъж, опипа подутата й, разцепена устна и изтри кръвта с ленена кърпа.

Мигът си отиде. Санса сведе очи.

— Благодаря ви.

Беше добро и възпитано момиче.

Сякаш хиляда години бяха изтекли, откакто Кейтлин Старк бе понесла невръстния си син от Речен пад, прехвърлила бе с една малка лодка Повален камък и бе започнала пътуването си на север към Зимен хребет. И сега отново се връщаха у дома през Повален камък, само че момчето й сега носеше броня и ризница вместо бебешките пелени.

Роб седеше при носа със Сив вятър, ръката му лежеше отпусната на вълчата глава, а гребците натискаха веслата. С него беше Теон Грейджой. Чичо й Бриндън щеше да дойде след тях на втората лодка с Големия Джон и лорд Карстарк.

Кейтлин се настани на кърмата. Стрелнаха се надолу по Повален камък и се оставиха на силното течение да ги изтласка покрай Кулата на колелото. Плясъкът и грохотът на грамадното водно колело вътре беше звук от момичешките й години и докара на лицето й тъжна усмивка. Горе от стените на замъка войници и слуги викаха името на Кейтлин, както и на Роб, а също и „Зимен хребет!“ По всеки бастион се вееше знамето на дома Тъли: подскачаща пъстърва, сребърна на развълнувано синьо-червено поле. Гледката беше затрогваща, но не повдигна духа й. Съмняваше се, че нещо би могло изобщо да повиши отново някога духа й. О, Нед…