— Аря, спри! — извика Нед. Джори я задърпа от сестра й, а тя зарита. Нед изправи Санса. Тя беше пребледняла и трепереше. — Боли ли те? — попита я той, но тя не откъсваше очи от Аря и не го чу.

— Това момиченце е толкова диво, колкото мръсното си животно — каза Церсей Ланистър. — Робърт, искам да я накажеш.

— В името на седемте ада! — изруга Робърт. — Церсей, виж я само. Та тя е дете. Какво искаш да направя, да я бият с камшици по улиците ли? Проклятие, някаква си детска свада! Няма никакви трайни щети.

Кралицата кипна.

— Джоф ще носи тези белези цял живот.

Робърт Баратеон погледна сина си.

— Да ги носи. Дано да му е за урок. Нед, а ти гледай да си обуздаеш щерката. Аз ще направя същото със сина си.

— С удоволствие, ваша милост — отвърна с огромно облекчение Нед. Робърт тръгна да си излезе, но кралицата не беше приключила.

— А онова вълчище? — извика тя след него. — Какво, ще стане с онзи звяр, дето едва не разкъса сина ти?

Кралят спря и се обърна навъсен.

— Забравих за този проклет вълк.

Нед забеляза как Аря се стегна в ръцете на Джори. Джори заговори бързо.

— От вълчището нямаше и следа, ваша милост.

Робърт не изглеждаше особено разочарован.

— Нима? Така да бъде.

Кралицата повиши глас.

— Сто златни дракона за този, който ми донесе кожата му!

— Скъпа кожа — избоботи Робърт. — Жено, в този пазарлък не участвам. Кожите си ги купувай с парите на Ланистър.

Кралицата го изгледа хладно.

— Не бях допускала, че си толкова стиснат. Кралят, за когото мислех, че съм омъжена, трябваше да просне вълча кожа пред леглото ми до залез слънце.

Лицето на Робърт потъмня от гняв.

— Хубав номер ще е, няма спор. Особено след като вълка го няма.

— Имаме вълк — каза Церсей Ланистър. Много кротко го изрече, но зелените й очи блеснаха победоносно.

На всички им беше нужна секунда, докато схванат думите й, след което кралят сви раздразнено рамене.

— Твоя работа. Прати сир Илин да го направи.

— Робърт, не можеш да направиш това — възрази Нед.

Но кралят не беше в настроение за спорове.

— Престани, Нед, не искам да слушам повече. Вълчището е див звяр. Рано или късно ще скочи на дъщеря ти, също както другото се е нахвърлило върху сина ми. Намери й куче, с него ще е по-щастлива.

Чак тогава Санса, изглежда, разбра. Изплашените й очи се спряха на Нед.

— Той няма предвид Лейди, нали? — Прочете истината на лицето му. — Не. Не, не Лейди, Лейди никого не е ухапала, тя е добричка…

— Лейди не беше там — извика сърдито Аря. — Оставете я!

— Спрете ги! — замоли се Санса. — Не им давайте да го правят, моля, моля ви, не беше Лейди, Нимерия беше, Аря го направи, не можете, не беше Лейди, не ми убивайте Лейди, тя ще бъде добричка, обещавам ви, обещавам ви… — И заплака.

Нищо не остана за Нед, освен да я стисне в прегръдката си. Вдигна очи към Робърт. Старият му приятел, по-скъп от роден брат.

— Моля те, Робърт. Заради любовта, която хранеше към мен. Заради любовта, която хранеше към сестра ми. Моля те.

Кралят ги изгледа продължително и обърна с омраза очи към жена си.

— Проклета да си, Церсей.

Нед остана на място и леко се освободи от притискащата се и хлипаща на гърдите му Санса. Цялата му умора от последните четири дни се беше върнала.

— Тогава сам го направи, Робърт — ледено промълви той, с остър като стомана глас. — Намери поне кураж да го направиш сам.

Робърт го погледна с помътнели, мъртви очи и си тръгна без думи; стъпките му натежаха като олово в надвисналата в залата тишина.

— Къде е вълчището? — попита Церсей Ланистър, след като кралят излезе.

— Звярът е вързан отвън пред портата, ваша милост — отвърна неохотно сир Баристан Селми.

— Извикайте Илин Пейн.

— Не — каза Нед. — Джори, прибери момичетата в стаите им и ми донеси Лед. — Думите оставиха жлъчен вкус на езика му, но ги каза.

— Щом трябва да се направи, аз ще го направя.

Церсей Ланистър го изгледа подозрително.

— Ти ли, Старк? Да не е някаква хитрост? Защо трябва да го направиш ти?

Всички погледи се впиха в него, но го прерязаха очите на Санса.

— Тя е от севера. Заслужава нещо по-добро от ръката на касапин.

Напусна залата с пламнали очи, а плачът на дъщеря му кънтеше в ушите му. Намери малкото вълчище там, където го бяха вързали, и поседя малко до него.

— Лейди — бавно промълви той, вкусвайки името на върха на езика си.

Не беше обръщал много внимание на имената, които децата им бяха избрали, но сега, докато я гледаше, разбра, че изборът на Санса е бил сполучлив. Беше най-малката от котилото, най-хубавата, най-нежната и доверчивата. Гледаше го с ярките си златисти очи. Той разроши дебелата й сива козина. Джори му донесе Лед. Беше най-трудното нещо, което Едард Старк бе правил. Когато свърши, той каза:

— Изберете четирима мъже и им заповядайте да отнесат тялото й на север. Да я погребат в Зимен хребет.

— Толкова далече? — възкликна Джори.

— Толкова. Ланистърката няма да получи тази кожа.

Докато се връщаше към кулата, за да може най-после да легне и да заспи, Сандор Клегейн и конниците му изтрополиха през портата на замъка.

На гърба на дестриера на Клегейн бе провиснало нещо тежко и отпуснато, увито в окървавено наметало.

— Никаква следа от дъщеря ви, Ръка — изхриптя гласът на Хрътката. — Но денят не мина съвсем на загуба. Намерихме любимото й зверче.

Той бутна вързопа на земята.

Коленичил, Нед разгърна наметалото със страх пред това, което трябваше да каже на Аря. Но не се оказа Нимерия. Оказа се момчето на касапина, Мика. Тялото му беше покрито със засъхнала кръв. Беше посечен почти на две, от рамото до кръста, с жесток замах отгоре.

— Посякъл си го от коня — каза Нед.

Очите на Хрътката блеснаха под отвратителния му шлем с кучешката муцуна.

— Той бягаше. — Хрътката погледна Нед в лицето и се засмя. — Но не достатъчно бързо.

Сякаш от много години все падаше и падаше. „Лети“, шепнеше някакъв глас в мрака, но Бран не знаеше да лети и нищо друго не му оставаше, освен да пада.

Майстер Лувин направи малко момченце от глина, изпече го, за да стане кораво и чупливо, облече го в дрехи на Бран и го бутна от един покрив. Бран помнеше как се разби. „Но аз никога не падам“, каза той, падайки.

Земята долу бе толкова далече, че не можеше да я различи през мъглите, които се вихреха наоколо, но усещаше колко бързо пропада и знаеше какво го очаква там, долу. Дори насън човек не можеше да пада вечно. Знаеше, че ще се събуди миг преди да се удари в земята. Човек винаги се пробужда преди да се удари в земята.

— А ако не се пробудиш? — каза гласът.

Земята вече беше по-близо, все още много, много далече, на хиляди мили, но по-близо отпреди. Тук, в тъмното, беше студено. Нямаше слънце, нито звезди. Само земята долу, която се приближаваше, и сивите мъгли, и шепнещият глас. Доплака му се.

— Не плачи. Лети.

— Не мога да летя — каза Бран. — Не мога, не мога…

— Откъде знаеш? Опитвал ли си?

Гласът беше висок и тънък. Бран се озърна да види откъде идва. Надолу с него кръжеше в спирала една врана, само на ръка разстояние. Следваше го в падането.

— Помогни ми — каза той.

— Опитвам се — отвърна враната. — Я ми кажи, малко зърно имаш ли?

Бран бръкна в джоба си, а тъмнината около него се завихри шеметно. Когато извади ръката си, между пръстите му във въздуха се плъзнаха златни зърна. Западаха с него. Враната кацна на ръката му и закълва.

— Ти наистина ли си врана? — попита Бран.

— А ти наистина ли падаш? — отвърна с въпрос враната.

— Това е само сън — каза Бран.

— Нима? — попита враната.

— Ще се събудя, когато се ударя в земята — обясни Бран на птицата.

— Ще умреш, когато се удариш в земята — каза враната. И продължи да кълве от зърната.

Бран погледна надолу. Вече можеше да различи планини, с върховете им, побелели от сняг, и сребристите нишки на реки сред тъмни лесове. Затвори очи и заплака.