— Халееси — прекъсна унеса й Кохоло и заговори на дотракски. — Дрого, кръв от моята кръв, ми заповяда да ви кажа, че тази нощ трябва да изкачи Майката на планините и да поднесе жертви на боговете за щастливото си завръщане.

Дани знаеше, че само мъже имат право да стъпват на Майката. С него щяха да отидат и кръвните ездачи на хала, и да се върнат на заранта.

— Предайте на моя звезден син, че копнея за него и че чакам с нетърпение завръщането му — отвърна с благодарност тя.

С растящото в корема й дете, Дани все по-лесно се изморяваше и една нощ на отдих щеше да е добре дошла. Бременността й като че ли само възпламеняваше страстта на Дрого и напоследък ласките му я оставяха без сили.

Дорея я поведе към кухото хълмче, приготвено за нея и нейния хал. Вътре беше прохладно и сумрачно като в шатра, направена от земя.

— Джикуи, моля за баня — нареди тя, за да измие прахоляка от дългия път от кожата си и да се отпуснат изморените й кости. Приятна бе мисълта, че ще се позадържат и че утре няма да се наложи отново да яхне своето сребро. Водата беше почти вряла — точно както я обичаше.

— Тази вечер ще дам даровете на брат си — реши Дани, докато Джикуи миеше косата й. — В свещения град той трябва да прилича на крал. Дорея, изтичай да го намериш и го покани да вечеря с мен. — Визерис се държеше по-мило с момичето от Лис, може би защото магистър Илирио му беше позволил да легне с него в Пентос. — Ирри, ти прескочи до пазара и накупи плодове и месо. Само да не е конско.

— Конското си е най-добро — отвърна Ирри. — Конят ти дава сила.

— Визерис мрази конско.

— Както заповядате, халееси.

Върна се с един козешки бут и кошница плодове и зеленчуци. Джикуи приготви месото с дъхави треви и люти чушки, като при печенето го намаза с мед. Имаше пъпеши, нарове, едри сливи, и още някакъв странен плод от изтока, непознат за Дани. Докато прислужничките й приготвяха храната, Дани подреди дрехите, приготвени по мярката на брат й: туника и клин от снежнобял тънък лен, кожени сандали с връзки до коленете, колан с бронзова тока и кожен елек с изрисувани по него бълващи пламъци дракони. Надяваше се, че дотраките ще започнат да го уважават малко повече, ако престане да прилича на жалък просяк, и че може би ще й прости за това, че го бе посрамила. В края на краищата той все пак беше крал и неин роден брат. Двамата бяха от кръвта на дракона.

Тъкмо нагласяше последния дар — наметало от пясъчна коприна, зелено като трева и със светлосиви кантове, които трябваше да открояват среброто на косата му — когато Визерис дойде, повлякъл Дорея за ръката. Беше я ударил — едното й око бе почервеняло.

— Как смееш да ми изпращаш тази курва със заповеди — изръмжа той и грубо хвърли слугинята на килима.

Неочакваният му гняв изуми Дани.

— Исках само да… Дорея, ти какво му каза?

— Халееси, простете ми. Отидох при него както наредихте и му казах, че сте заповядали да дойде при вас на вечеря.

— Никой не може да заповядва на дракона — изръмжа Визерис. — Аз съм твоят крал! Главата й трябваше да ти върна!

Момичето от Лис изхлипа и потрепери на пода, но Дани я докосна с ръка да я успокои.

— Не бой се, няма да ти посегне. Мили братко, моля те, прости й, тя просто е сбъркала. Казах й да те помоли да вечеряш с мен, ако благоволи ваша милост. — Хвана го под ръка и го поведе из стаята. — Виж. Тези неща са за теб.

Визерис се навъси недоверчиво.

— Какво е това?

— Ново облекло. Приготвих го за теб. — Дани се усмихна плахо. А той я изгледа навъсено и изръмжа:

— Дотракски дрипи. Сега и да ме обличаш ли си решила?

— Моля те… с тях ще ти е по-прохладно и удобно, и си помислих, че… може би ако си облечен като тях, дотраките… — Не знаеше как да му го каже, без риск да разбуди дракона.

— Остава само да поискаш и косата ми да сплетеш на плитка.

— Никога не бих… — Защо се държеше така жестоко? Нали искаше само да му помогне? — Ти нямаш право на плитка, все още не си спечелил никаква победа.

Точно това не биваше да казва. Люляковите му очи блеснаха от гняв, но той не посмя да я удари пред очите на слугините и мъжете на нейния хас отвън. Визерис вдигна наметалото и го помириса.

— Мирише на конска тор. Може да свърши работа за чул на коня.

— Но аз накарах Дорея да го ушие специално за теб — отвърна уязвена Дани. — Това са одежди, достойни за хал.

— Слушай, аз съм господарят на Седемте кралства, а не някакъв си оцапан от тревата дивак със звънци по косата — изрева Визерис и я сграбчи за ръката над лакътя. — Забравяш се, мръснице. Или си въобразяваш, че този издут корем ще те защити, ако събудиш дракона?

Пръстите му болезнено се впиха в ръката й и за миг Дани се почувства отново като малко дете, разтреперано пред яростта му. Свободната й ръка се пресегна и сграбчи първото нещо, което й попадна — колана, който се канеше да му подари, тежка верига с красиво изработени бронзови медальони. Замахна с все сила.

Удари го през лицето. Визерис я пусна. Там, където острият ръб на един от медальоните го бе порязал, по бузата му потече кръв.

— Ти си този, който се забравя — каза Дани. — Нищо ли не разбра след онзи ден в степта? Сега напусни, докато не съм извикала своя хас да те извлекат насила. И се моли хал Дрого да не научи за това, за да не ти разпори корема и да те нахрани със собствените ти черва.

— Върна ли си кралството, ще съжалиш за този ден, курво.

И излезе, покрил с шепи разкървавеното си лице и забравил за даровете.

Капки кръв бяха покапали красивото наметало от пясъчна коприна. Дани притисна до бузата си мекия плат и седна с кръстосани нозе на постелята.

— Вечерята ви е готова, халееси — обяви Джикуи.

— Не съм гладна — отвърна тъжно Дани. Изведнъж се почувства безкрайно уморена. — Вие се нахранете и пратете и на сир Джора, ако искате. — След малко добави: — Моля те, донеси ми едно от драконовите яйца.

Ирри донесе яйцето с тъмнозелената черупка. Бронзовите петънца по твърдите люспи бляскаха, докато го обръщаше в нежните си длани. Дани се зави с наметалото от пясъчна коприна и сгуши яйцето до себе си във вдлъбнатината между издутия си корем и малките си нежни гърди. Обичаше да държи яйцата така. Толкова бяха красиви, а само от близостта им се чувстваше по-силна и смела, сякаш по някакъв неведом начин черпеше сила от затворения вътре нероден дракон.

Лежеше така, притиснала драконовото дете до тялото си, когато усети как детето в утробата й се раздвижи… сякаш посегна. Брат към брата. Кръв към родната кръв.

— Ти си драконът — прошепна му Дани. — Истинският дракон. Знам го. Знам го.

Усмихна се, заспа и засънува за дома.

Сипеше се лек сняг. Снежинките галеха лицето на Бран и се топяха по кожата му като капки нежен дъжд. Той седеше на гърба на коня си и гледаше как веригите на макарите вдигат желязната решетка на портата. Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, сърцето му пърхаше в гърдите.

— Готов ли си? — попита Роб.

Бран кимна, стараейки се да не издаде страха си. След падането си не бе излизал извън замъка, но беше изпълнен с решимост да тръгне с гордостта на истински рицар.

— Е, да тръгваме тогава.

Роб смуши едрия си сиво-бял кон и той мина под вдигнатата решетка.

— Напред — прошепна Бран в ухото на малката кестенява кобила и тя тръгна. Бран я беше нарекъл Игруша. Беше двегодишна и според Джозет — по-умна, отколкото се полага на един кон. Подложили я бяха на специално обучение, да откликва не само на юзда, но и на глас и допир. До този момент Бран я беше яздил само из двора. Отначало я водеха Джозет и Ходор, а Бран само седеше овързан на гърба й в голямото седло, което му бе измислил Дяволчето, но през последните два дни я яздеше сам, въртеше я в лек тръс и с всеки кръг добиваше все повече увереност.

Преминаха портата, след това подвижния мост и през външните стени. До тях подтичваха и душеха из въздуха Лято и Сив вятър. Плътно зад двамата яздеше Теон Грейджой с дългия си лък и колчан със стрели с плоски върхове. Наумил си беше да удари някоя сърна. След него яздеха четирима мъже от гвардията, в плетени ризници и с кожени шапки, Джозет, тънкият като пръчка коняр, когото Роб бе назначил за старши коняр в отсъствието на Хълън, и най-отзад майстер Лувин, яхнал магаре. На Бран щеше да му хареса повече, ако двамата с Роб бяха излезли сами, но Хол Молън не искаше и да чуе, а майстер Лувин го подкрепи. Ако Бран паднеше от коня си или се наранеше, майстерът държеше да е край него на всяка цена.