За миг Нед онемя от изненада, после успя да попита:

— Кой?

Варис отпи от виното.

— Ако наистина се налага и това да ви обяснявам, значи сте по-голям глупак и от Робърт и съм избрал грешната страна.

— Ланистърови — промълви Нед. — Кралицата… не, това не мога да го повярвам, дори за Церсей. Тя го помоли да не се бие!

— Тя му забрани да се бие, пред неговия брат, пред рицарите му и половината двор. Кажете ми честно, можете ли да измислите по-сигурен начин да принудите крал Робърт да се натика в мелето? Питам ви.

Нед усети, че му призлява. Евнухът се беше докопал до истината. Кажи на Робърт Баратеон, че не може, че не бива, че не трябва да направи нещо — и е готов.

— Но дори да беше влязъл в боя, кой щеше да посмее да удари краля?

— В боя влязоха четиридесет ездачи — сви рамене Варис. — Ланистърови имат много приятели. В цялата тази суматоха — цвилене на коне, кършене на кости, Торос Мирски размахва идиотския си огнен меч — кой ще ти го нарече „убийство“, ако някой случаен удар повали Негова милост? — Отиде до каната и си напълни отново чашата. — А стане ли това, убиецът ще е коленичил до него, потънал в скръб. Чак мога да чуя плача му. Колко тъжно! Но несъмнено нашата милостива и състрадателна кралица ще го съжали, ще го вдигне на крака и ще го благослови с нежна целувка за опрощение. На добрия крал Джофри няма да му остане никакъв избор, освен да го оправдае. — Евнухът се почеса по брадичката. — Или навярно Церсей ще позволи на сир Илин да му отсече главата. Така рискът за Ланистърови ще е по-малък, макар да е неприятна изненада за приятелчето им.

Нед усети, че кипва.

— Знаели сте за заговора, но не сте направили нищо!

— Аз командвам доносници, а не войници.

— Можехте да дойдете при мен по-рано.

— О да, признавам го. А вие какво, щяхте да изтичате направо при краля, нали? И като чуе Робърт какво го грози, много ми е чудно какво щеше да направи?

Нед помисли.

— Щеше да ги прокълне всички и въпреки това да излезе да се бие, за да им докаже, че не се бои от тях.

Варис разпери ръце.

— Ще ви призная още нещо, лорд Едард. Любопитно ми беше да видя какво ще направите. „Защо не дойдохте при мен?“, попитахте, а аз трябва да отговоря: „Ами защото не ви вярвах, милорд.“

— Вие не сте вярвали на мен? — слиса се Нед.

— Червената цитадела предлага подслон на два вида личности, лорд Едард — обясни спокойно Варис. — На онези, които са верни на кралството, и на онези, които са верни на себе си. До тази сутрин не можех да определя със сигурност към кои спадате… така че изчаках да видя… а сега знам със сигурност. — Усмихна се и макар и за миг собственото му лице и публичната маска се сляха в едно. — Започвам да разбирам защо кралицата толкова се бои от вас. О, да.

— Вие сте този, от когото трябва да се бои — каза Нед.

— Не. Аз съм това, което съм. Кралят, разбира се, ме използва, но това му носи срам. Нашият добър Робърт е силен воин и един мъжкар като него не може да понася разните там подслушвани, шпиони и евнуси. Само да нашепне някой ден Церсей „убий го“, и Илин Пейн ще ми клъцне главата, докато мигна, и кой тогава ще скърби за бедния Варис? Нито на север, нито на юг не пеят песни за паяци.

Пресегна се и докосна Нед с меката си длан.

— Но вас, лорд Старк… мисля… не, знам… той няма да убие, дори заради своята кралица, и в това може би се крие нашето спасение.

Беше прекалено. За миг на Едард Старк ужасно му се дощя да се върне в Зимен хребет, на север, където нещата бяха прости и където враговете бяха зимата и диваците отвъд Вала.

— Робърт не може да няма верни приятели — възрази той. — Братята му и…

— …и жена му? — довърши с жестока усмивка Варис. — Вярно, братята му мразят Ланистърови, но омразата към кралицата и любовта към краля не са едно и също, нали? Сир Баристан обича честта си, Великият майстер Пицел обича службата си, а Кутрето обича Кутрето.

— Кралската гвардия…

— Хартиен щит — отвърна евнухът. — Постарайте се да не изглеждате толкова изненадан, лорд Старк. Самият Джайм Ланистър е заклет брат на Белите мечове, а всички знаем колко струва неговата клетва. Дните, когато мъже като Риам Редвин и принц Емон, Рицаря дракон са носели белия плащ, са се превърнали в прах и песен. От тези седмина само сир Баристан Селми е направен от закалена стомана, а Селми е стар. Сир Борос и сир Мерин до костите си са създания на кралицата, което подозирам и за останалите. Не, милорд. Когато мечовете се извадят не на шега, вие ще сте единственият верен приятел, с който ще разполага Робърт Баратеон.

— Робърт трябва да го научи — каза Нед. — Ако това, което ми казвате, ако дори част от всичко това е истина, то кралят трябва лично да го чуе.

— И какво доказателство ще му представим? Моите думи срещу техните? Моите птиченца срещу кралицата и Кралеубиеца, срещу братята му и съвета му, срещу пазителите на Изтока и Запада, срещу мощта на Скалата на Кастърли? Моля ви, по-добре веднага доведете сир Илин, това само ще ни спести време. Знам докъде води този път.

— Но все пак, ако това, което твърдите, е вярно, те само ще печелят време и ще направят нов опит.

— Така е, ще направят — съгласи се Варис. — И се боя, че ще е скоро. Вие много ги безпокоите, лорд Едард. Но птиченцата ми ще се ослушват и току-виж успеем да им попречим, двамата с вас. — Стана, дръпна качулката си и лицето му отново се скри. — Благодаря за виното. Пак ще си поговорим. И когато се видим следващия път на съвета, постарайте се да се отнасяте към мен с обичайното си презрение. Няма да ви е трудно.

Беше стигнал до вратата, когато Нед му извика:

— Варис! — Евнухът се обърна. — Как умря Джон Арин?

— Тъкмо се чудех кога ще се сетите да попитате за това.

— Кажете ми.

— „Сълзите на Лис“. Така го наричат. Рядко и скъпо вещество, чисто и приятно като изворна вода, и не оставя никаква следа. Молих лорд Арин да дава на някой слуга да вкусва от храната му, молех го в същата тази стая, но той не искаше и да чуе. Каза ми, че само на същество по-долно от човека може да му хрумне такова нещо.

Нед трябваше да разбере и останалото.

— Кой му даде отровата?

— Някой скъп и мил приятел, с когото често е делил месо и медовина, несъмнено. О, но кой точно? Имаше много такива. Лорд Арин беше добър, доверчив човек. — Евнухът въздъхна. — Имаше едно момче. Всичко, което представляваше, го дължеше на Джон Арин, но когато вдовицата избяга за Орлово гнездо с домашната си свита, той остана в Кралски чертог и бързо се издигна. Сърцето ми винаги се изпълва с радост, като видя как младите се издигат. — Гласът му отново заплющя като бич, всяка дума бе удар. — Сигурно се е откроил със светския си чар на турнира, с онези свои ярки доспехи, с онези полумесеци на плаща. Колко жалко, че умря не навреме, преди да можете да си поговорите с него…

Самият Нед се почувства като погълнал отрова.

— Скуайърът. Сир Хю. — Кръгове, вплетени в кръгове, вплетени в други кръгове. Главата на Нед щеше да се пръсне. — Но защо? Защо точно сега? Джон Арин беше Ръката четиринадесет години. Какво е направил, че да поискат да го убият?

— Задаваше въпроси — каза Варис и се шмугна през вратата.

Докато гледаше как Чигън коли коня му, Тирион Ланистър си отметна поредната вересия, за която един ден Старките трябваше да си платят. Трътлестият наемник разпра корема на животното с касапския си нож и от вътрешностите на трупа блъвна пара. Ръцете му действаха ловко, без нито един погрешен удар. Работата трябваше да свърши бързо, преди вонята на кръв да привлече рисовете от височините.

— Довечера никой няма да ходи гладен — каза Брон. Беше почти като сянката си. Кожа и кости, но яки кости, черни очи, черна коса и четинеста брада.

— Някой може и да ходи — заяде се Тирион. — Не обичам да ям коне. Особено собствения си кон.

— Месото си е месо — сви рамене Брон. — Дотраките обичат конското повече от говеждо или свинско.