— Не го ли направиш — продължил баща му, — още утре ще излезем на лов и някъде сред тези гори конят ти ще се спъне, а ти ще паднеш от седлото и ще умреш… или така поне ще кажа на майка ти. Тя има женско сърце и е способна да обича дори теб, а аз не искам да й причинявам мъка. И не си въобразявай, че ще е толкова лесно, ако си помислиш да ми се опълчиш. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да те убия като прасе, каквото си. — Ръцете му били почервенели до лактите, когато оставил ножа настрана. — Така. Това е изборът ти. Нощният страж… — бръкнал в сърната, изтръгнал сърцето й и го вдигнал в юмрука си, червено и капещо — … или това.

Сам разказа случката със спокоен, безжизнен глас, сякаш се беше случила с някой друг, а не с него. И странно, забеляза Джон, не проплака нито веднъж. Когато свърши, двамата поседяха още малко, заслушани във вятъра. Това беше единственият звук. В целия свят.

Накрая Джон каза:

— Трябва да се връщаме в трапезарията.

— Защо? — попита Сам.

Джон сви рамене.

— Има топъл сайдер за пиене, или греяно вино, ако предпочиташ. Някой път Дареон ни пее, ако е в настроение. Той е бил певец, преди… е, не съвсем, но чирак на певец.

— Как се е озовал тук? — попита Сам.

— Лорд Роуан от Златен лес го хванал в леглото с дъщеря си. Момичето било с две години по-голямо и Дареон се кълне, че му помогнало да се вмъкне през прозореца, но пред очите на баща си го обвинила в изнасилване и ето го тук. Когато майстер Емон го чу да пее, каза, че гласът му бил като мед върху гръмотевица. — Джон се усмихна. — Тоуд също пее понякога, ако човек може да нарече неговото „пеене“. Пиянски песни, които е научил в бащината си кръчма. Пип казва, че гласът му е като пикня върху пръдня. — Двамата се разсмяха.

— Бих искал да ги чуя и двамата — призна Сам, — но те няма да ме допуснат при себе си. — Лицето му се угрижи. — Той утре ще ме накара отново да се бия, нали?

— Ще те накара.

Сам се надигна тромаво.

— Май е по-добре да си лягам. — Загърна се в наметалото си и се затътри към спалните.

Когато Джон се върна сам с Дух, другите още бяха в трапезарията.

— Ти пък къде беше? — попита Пип.

— Говорих със Сам.

— Тоя наистина е пъзльо — каза Грен. — На вечеря имаше достатъчно места на пейката, но го беше страх да седне при нас.

— Може би лорд Свински бут се смята за твърде важен, за да се храни с такива простаци като нас — предположи Джерен.

— Видях го, че яде баница със свинско — захили се Тоуд. — Дали не е бил брат му? — И заквича като прасе.

— Престани! — сряза го Джон.

Момчетата се смълчаха, стреснати от неочаквания му гняв.

— Чуйте ме.

И Джон им каза как ще стане. Пип го подкрепи, както се очакваше, но когато и Халдър заговори, изненадата беше приятна. Грен отначало се притесни, но Джон намери думи да го убеди. Един по един останалите влязоха в строя. Джон убеждаваше един, примамваше друг, засрамваше трети, заплашваше, където се налагаха заплахи. Накрая всички се бяха съгласили… с изключение на Раст.

— Вие, момиченца, правете каквото искате — заяви Раст. — Но ако Торн ме пусне срещу лейди Праска, ще си резна едно парченце бекон. — Изсмя се в лицето на Джон и ги остави.

Няколко часа по-късно, щом замъкът заспа, трима от тях навестиха килията му. Грен му хвана ръцете, а Пип седна на краката му. Джон чу учестения дъх на Раст, когато Дух скочи на гърдите му. Очите на вълчището грейнаха като въглени, а зъбите му леко захапаха меката кожа на гърлото на момчето, само колкото да пуснат кръв.

— И не забравяй, знаем къде спиш — тихо му каза Джон.

На другата сутрин Джон чу Раст да обяснява на Албът и Тоуд как бръсначът му се хлъзнал докато се бръснел.

От този ден нито Раст, нито никой друг не удари Самуел Тарли. Когато сир Алисър ги поставеше срещу него, те заставаха на място и отбиваха бавните му тромави замахвания. Развикаше ли се учителят им по оръжие да нападат, подскачаха и удряха Сам леко по гръдната броня, по шлема или наколенника. Сир Алисър беснееше, заплашваше ги, наричаше ги пъзльовци, женчовци и още по-лоши неща, но Сам си оставаше невредим. Няколко вечери по-късно по настояване на Джон той се присъедини към тях на вечеря и седна на пейката до Халдър. След още два дни най-сетне се осмели да се включи в разговорите им, а след време вече се смееше на физиономиите на Пип и се заяждаше с Грен.

Колкото и да беше дебел, тромав и боязлив, Самуел Тарли не беше глупак. Една нощ той посети Джон в килията му.

— Не знам какво направи, но знам, че го направи ти. — Сам извърна свенливо очи. — Никога досега не бях имал приятел.

— Ние не сме приятели — каза Джон и сложи ръка на рамото му. — Ние сме братя.

И бяха такива, помисли си той, след като Сам си отиде. Роб, Бран и Рикон бяха синове на баща му и той все още ги обичаше, но знаеше, че всъщност не е един от тях. Кейтлин Старк му го беше казала. Сивите стени на Зимен хребет все още витаеха в сънищата му, но животът му сега беше Черния замък, а братята му бяха Сам и Грен, Халдър и Пип, и всички останали; отхвърлени от света и облекли черното на Нощния страж.

— Чичо ми говореше истината — прошепна той на Дух.

И се зачуди дали ще го види някога, за да му го каже.

— Всички неприятности са заради турнира на Ръката, ваши благородни — изплака пред кралския съвет болката си командирът на градската стража.

— Турнирът на краля — поправи го настръхнал Нед. — Уверявам ви, че Ръката няма и не желае да има нищо общо с това.

— Наречете го както искате, милорд. От всички краища на кралството пристигат рицари и височайши лордове и за всеки рицар идват по двама конници, трима занаятчии, шестима войници, дузина търговци, по две дузини курви и не мога да ви опиша колко крадци. Най-напред тази проклета жега хвърли града в треска, а сега с толкова много гости… снощи имахме едно удавяне, една кръчмарска свада, три улични боя с ножове, едно изнасилване, два пожара, безброй кражби и за капак — пиянско надбягване с коне по улицата на Сестрите. Предната нощ намериха женска глава във Великата септа, плуваше в Басейна на дъгата. Никой, изглежда, не знае как се е озовала там, нито чия е.

— Колко ужасно — потръпна Варис.

Лорд Ренли Баратеон не прояви чак такова съчувствие.

— Джанос, щом не можете да поддържате кралския мир, може би градската стража ще трябва да се командва от друг, който ще може.

Набитият и с квадратно чене Джанос Слинт се наду като ядосан жабок и плешивото му теме почервеня.

— Самият Егон Дракона да беше, нямаше да може да опази мира, лорд Ренли. Трябват ми още хора.

— Колко? — настоя Нед и се наведе над масата. Както винаги Робърт не си направи труд да присъства на съвета, така че се падаше на Ръката му да говори от негово име.

— Колкото повече се намерят, толкова по-добре, милорд.

— Наеми петдесет нови — каза му Нед. — Лорд Белиш ще се погрижи да ти осигури парите.

— Аз ли? — каза Кутрето.

— Ти. Щом можа да намериш четиридесет хиляди златни дракона за кесията на шампиона, все ще остържеш отнякъде няколко медника за опазването на кралския мир. — Нед отново се обърна към Джанос Слинт. — Давам ви също така двадесет добри меча от личната ми гвардия, да служат в стражата, докато тълпите се разотидат.

— Безкрайни благодарности, лорд Ръка — отвърна Слинт с поклон. — Обещавам ви, че ще ги използвам добре.

След като командирът излезе, Едард Старк се обърна към останалите от съвета.

— Колкото по-скоро приключи тази лудост, толкова по-добре. — Разходите и главоболията, изглежда, не стигаха, та всички държаха непременно да сипят още сол в раната му, като го наричаха „турнира на Ръката“, сякаш той беше причината. На всичко отгоре Робърт, изглежда, искрено вярваше, че трябва да се чувства поласкан от високата чест!

— Кралството процъфтява от такива събития, милорд — подчерта Великият майстер Пицел. — Те предлагат на знатните шанс за слава, а на низшите — утеха от неволите.