— Имате нещо за мен?

— Не „нещо“. Някой — поправи го Кутрето. — По-точно четирима „някои“. Замислял ли сте се над въпроса за слугите на Ръката?

Нед се намръщи.

— Де да можех. Лейди Арин е върнала домакинството си в Орлово гнездо. — В това отношение Лиза не му беше направила услуга. Всички, били около съпруга й в последните му дни, бяха заминали с нея при бягството й — майстерът на Джон, стюардът му, капитанът на охраната му, рицарите и подчинените.

— Повечето от домакинството — уточни Кутрето. — Но не всички. Няколко души са останали. Едно забременяло кухненско слугинче, набързо омъжено за един от конярите на лорд Ренли, един помощник-коняр, влязъл в градската стража, кухненско ратайче, изгонено за кражба, и скуайърът на лорд Арин.

— Скуайърът му? — Това беше приятна изненада за Нед. Личният скуайър обикновено знаеше доста неща за ежедневието на господаря си.

— Сир Хю от Долината. Кралят помаза младока в рицарство след смъртта на лорд Арин.

— Ще пратя да го извикат — каза Нед. — И другите.

Лицето на Кутрето се изопна.

— Милорд, ако обичате, елате тук до прозореца.

— Защо?

— Елате и ще ви покажа, милорд.

Намръщен, Нед се приближи до прозореца. Петир Белиш посочи небрежно.

— Ей там, от другата страна на двора, до вратата на оръжейната, виждате ли онова момче, дето е клекнало до стъпалата и точи меч?

— Да. И какво?

— Той донася на Варис. Паяка проявява силен интерес към вашата особа и действията ви. — После се извърна на пейката. — А сега погледнете към стената. По на запад, над конюшните. Стражът, дето се е облегнал на парапета?

Нед го видя.

— И той ли е от доносниците на евнуха?

— Не, този е на кралицата. Забележете, че има прекрасна гледка към вратата на кулата ви, за да следи кой ви посещава. Има и други. Повечето са неизвестни дори на мен. Червената цитадела е пълна с очи. Защо според вас скрих Кат в онзи бардак?

Едард Старк не хранеше вкус към подобни интриги.

— Седем ада! — изруга той. Онзи на стената като че ли наистина го следеше. Нед изведнъж се почувства неловко и се отдръпна от прозореца. — Всички ли са нечии доносници в този проклет град?

— Почти — каза Кутрето. И взе да брои на пръстите на дясната си ръка. — Все пак оставаме аз, вие, кралят… макар че кралят, като си помисли човек, казва твърде много неща на кралицата, а и за вас никак не съм сигурен. — Гостът му стана. — Разполагате ли с един човек на служба при вас, на когото можете да се доверите изцяло и безусловно?

— Да — каза Нед.

— Аз пък в такъв случай разполагам с един чудесен палат във Валирия, който с радост ще ви продам — усмихна се с насмешка Кутрето. — По-умният отговор беше „не“, милорд, но нека да е така. Пратете тогава този ваш образцов подопечен да ви намери сир Хю и останалите. Вашите лични занимания може и да се следят, но дори Варис Паяка не е в състояние да държи непрекъснато под око всичките ви подчинени. — И той се запъти към вратата.

— Лорд Петир — извика му Нед. — Аз… благодаря за помощта ви. Може би съм грешил, че не ви вярвах.

Кутрето попипа малката си остра брада.

— Бавно усвоявате, лорд Едард Старк. Недоверието към мен беше най-мъдрото нещо, което сте направили тук, откакто слязохте от коня.

Поклони се и излезе.

Когато доведоха новобранеца в двора за упражнения, Джон тъкмо показваше на Дареон как по-добре да нанася страничен удар.

— Разтвори по-широко стъпалата. Не бива да губиш равновесие. Така е по-добре. Сега се завърташ около оста си и нанасяш удара. Цялата си тежест вложи в меча.

Дареон прекъсна и вдигна забралото си.

— Седем богове! Би ли погледнал това, Джон.

Джон се обърна. И видя най-дебелото момче, което бе виждал, застанало на прага на оръжейната. Сигурно тежеше поне двеста фунта. Яката на извезаната кожена туника над ризницата се губеше в тлъстините под брадичката му. Светлите очи помръдваха плахо на широкото като пълна луна лице, а топчестите потни пръсти се триеха в кадифето на палтото му.

— Те… — почна той напосоки, — казаха ми, че трябвало да дойда тук за… тренировка.

— Лордче — отбеляза Пип. — Южняче, някъде около Планински рай сигурно. — Пип беше пътувал из Седемте кралства с трупа имитатори и се хвалеше, че може да познае какъв е един човек и откъде е родом само по говора.

На гърдите на кожената куртка на дебелото момче се виждаше извезан с червена нишка крачещ ловец. Знакът нищо не говореше на Джон. Сир Алисър Торн изгледа новия си подопечен и изсумтя:

— На юг май са им свършили бракониерите и крадците. Ето че ни пращат прасета да поддържат Вала. Кожата и кадифето ли са вашата представа за снаряжение, милорд Свински бут?

Скоро се разбра, че новобранецът все пак си има снаряжение: подплатена куртка от щавена кожа, ризница и шлем, дори голям щит от дърво и кожа, украсен със същия крачещ ловец като на куртката. Но понеже не бяха черни, сир Алисър настоя да се върне в оръжейната и да ги смени с униформени. Това продължи половината сутрин. Заради широката му обиколка се наложи Донал Ноя да прекрои една от плетените ризници и да я допълни с кожени плохи на хълбоците. За да нахлузи шлем на главата му, оръжейникът трябваше да махне забралото. Кожите го стягаха толкова силно около краката и под мишниците, че едва се движеше. Облечено така за битка, момчето приличаше на преварена наденица, чиято обвивка всеки момент ще се пръсне.

— Дано не си толкова недодялан, колкото изглеждаш — каза сир Алисър. — Халдър, виж какво може нашият сир Прасчо.

Джон Сняг настръхна. Халдър се беше родил в село на каменари и чиракувал при майстор каменоделец. Беше шестнадесетгодишен, висок и мускулест, и Джон досега не бе понасял по-тежки удари от неговите.

— Това ще е по-гадно от курвенски задник — измърмори Пип. Оказа се прав.

Битката продължи по-малко от минута. Дебелото момче се срина на земята и от разбития му шлем и топчестите пръсти закапа кръв.

— Предавам се — изрева то. — Стига толкова, предавам се, не ме удряй.

Раст и още няколко момчета се разсмяха. Но сир Алисър не сложи край на грозната сцена, а извика:

— Станете, сир Прасчо. Вдигнете си меча. — Но тъй като момчето остана на земята, Торн махна на Халдър. — Удари го с опакото на меча си да стане. — Халдър плесна леко противника си по пълните бузи. — Можеш да удряш и по-силно — заяде се Торн.

Този път Халдър стисна дългия меч с две ръце и удари отгоре толкова силно, че макар и откъм тъпата страна, тренировъчният меч разцепи кожата. Новото момче изпищя от болка.

Джон пристъпи неволно към него и Пип го хвана за рамото.

— Джон, недей — прошепна с тревога дребното момче и се озърна към сир Алисър.

— Ставай — повтори Торн. Дебелакът се помъчи да се надигне, подхлъзна се и отново се срина.

— Сир Прасчо започва да схваща — отбеляза сир Алисър. — Дай пак.

Халдър надигна меча за нов удар.

— Отрежи ни малко шунка! — подкани го със смях Раст.

Джон отблъсна ръката на Пип.

— Халдър, стига!

Халдър погледна сир Алисър.

— Щом копелето проговори, селяните треперят — изръмжа ледено учителят по оръжие. — Напомням ви, че тук аз съм наставникът, лорд Сняг.

— Виж го, Халдър — настоя Джон, стараейки се да не обръща внимание на Торн. — Позорно е да биеш паднал противник. Той се предаде. — И коленичи до дебелото момче.

Халдър свали меча.

— Предаде се.

Черните като оникс очи на сир Алисър се впиха в Джон Сняг.

— Нашето копеле май се е влюбило — подхвърли той, докато Джон помагаше на дебелака да се изправи. — Хайде, покажи ми стоманата си, лорд Сняг.

Джон извади дългия си меч. Непокорството му към сир Алисър все пак си имаше граници. Боеше се, че вече ги е прекрачил. Торн се усмихна злобно.

— Копелето иска да защити любимата си, така че ще използваме този подходящ случай за упражнение. Плъх, Пъпка, помогнете на нашата Каменна глава. — Раст и Албът се присъединиха към Халдър.