Нед знаеше поговорката.

— Това, което кралят сънува — каза той, — Ръката го гради.

— Веднъж спах с една рибарка, която ми каза, че при простолюдието е по-добре изпипана. Кралят яде, казват те, а Ръката чисти лайната. — Отметна глава и зарева. Звукът отекна през мрака и около тях мъртъвците на Зимен хребет сякаш ги загледаха със студените си, изпълнени с укор очи.

Накрая смехът заглъхна и секна. Нед все още стоеше на едно коляно, вдигнал очи.

— Проклятие, Нед — оплака се кралят. — Можеше да ме развеселиш поне с една усмивка.

— Казват, че зимата тук е толкова студено, че смехът на човек замръзва в гърлото му и го задавя до смърт — отвърна хладно Нед. — Може би затова на Старките ни липсва хумор.

— Ела на юг с мен и аз ще те науча отново да се смееш — обеща кралят. — Ти ми помогна да спечеля проклетия трон, сега ми помогни да го удържа. Обречени сме да управляваме заедно. Ако Лиана беше жива, щяхме да сме братя, свързани кръвно и с обич. Е, и сега не е късно. Аз имам син. Ти имаш дъщеря. Моят Джоф и твоята Санса ще свържат домовете ни, както можехме да го направим с Лиана.

Това предложение наистина го изненада.

— Санса е само на единадесет.

Робърт махна нетърпеливо с ръка.

— Достатъчно е голяма за годеж. Бракът може да почака няколко години. — Кралят се усмихна. — А сега стани и кажи „да“, проклетнико.

— Нищо не би могло да ме зарадва повече, ваша милост — отвърна Нед. И се поколеба. — Всички тези почести са толкова неочаквани. Може ли да ми оставите малко време да ги обмисля? Трябва да кажа на жена си…

— Да, да, разбира се, кажи на Кейтлин, цяла нощ го обсъждайте, ако трябва. — Кралят стисна ръката на Нед и грубо го изправи. — Само не ме карай да чакам прекалено дълго. Не съм от най-търпеливите.

В миг Едард Старк го обзе ужасно предчувствие. Неговото място беше тук, на север. Озърна се към каменните фигури наоколо, потънали в смразяващата тишина на криптата. И усети очите на мъртвите. Знаеше, че всички слушат. А зимата идеше.

Имаше моменти — не много, но доста — в които Джон Сняг се радваше, че е копеле. Когато напълни отново чашата си с вино от подаваната от ръка на ръка кана, му хрумна, че този може би е един от тях.

Той се отпусна на пейката между по-младите скуайъри и отпи. Сладкият плодов вкус на лятно вино изпълни устата му и докара на устните му усмивка.

Голямата зала на Зимен хребет тънеше в тежък дим и миризма на печено месо и горещ хляб. Сивите й стени бяха окичени със знамена. Бели, златни и пурпурни: вълчището на Старк, коронования елен на Баратеон, лъва на Ланистър. Един певец свиреше на високата арфа и декламираше балада, но тук, в дъното на залата, гласът му едва надмогваше рева на огъня, дрънченето на калаените блюда и чаши и тихото пиянско дърдорене.

Течеше четвъртият час на пира, вдигнат в чест на гостуващия крал. Братята и сестрите на Джон бяха разположени с кралските деца под високата платформа, където лорд и лейди Старк обсипваха с гостоприемството си краля и кралицата. По такъв височайши повод лорд татко му несъмнено щеше да разреши на всяко дете по чаша вино, но не повече. Тук долу на пейките нямаше кой да спре Джон да пие, докато е жаден.

А той беше открил, че жаждата му е мъжка, за радост на грубоватите младежи около него, които го подканяха всеки път, щом пресушеше чашата. Бяха чудесна компания и Джон с удоволствие слушаше историите, които разправяха — за битки, за спане с жени и за лов. Беше сигурен, че приятелите му се забавляват по-добре от кралските отроци. Задоволил бе любопитството си още когато влязоха. Процесията мина на по-малко от една стъпка от мястото, отредено му на пейката, и Джон ги огледа добре, един по един.

Лорд татко му бе влязъл пръв, придружавайки кралицата. Тя се оказа точно толкова красива, колкото разправяха хората. В дългата й златиста коса блестеше драгоценна тиара и смарагдите по нея бяха зелени като очите й. Баща му й помогна да се изкачи по стъпалата до подиума, заведе я до креслото й, но кралицата не го и погледна. Макар и само четиринадесетгодишен, Джон успя да долови какво се крие зад усмивката й.

След тях мина самият крал Робърт, с лейди Старк под ръка. Кралят се оказа огромно разочарование за Джон. Баща му често беше разказвал за него: за безподобния Робърт Баратеон, демона на Тризъбеца, най-свирепия воин на кралството, гиганта сред принцовете. Джон видя само един дебел мъж, с почервеняло лице под черната брада и запотен под лъскавите коприни. Стъпваше като пиян.

След него минаха децата. Най-напред малкият Рикон, който се напъваше да извърви дългия път през залата с цялото достойнство, каквото можеше да изтръгне от себе си тригодишно момченце. На Джон се наложи да го подкани да продължи, когато спря да седне при него. Зад него премина Роб, в сиви вълнени дрехи, поръбени с бяло, цветовете на Старк. Той водеше под ръка принцеса Мирцела — тъничко като вейка момиче, нямаше и осем години. Косата й бе като водопад от златни къдрици под отрупаната с диаманти мрежичка. Джон забеляза свенливия поглед, който хвърляше към Роб, и плахата й усмивка. Реши, че е безинтересна. Роб дори не притежаваше усет да разбере колко е тъпа. Хилеше се като глупак.

Сестрите му придружаваха кралските принцове. Аря пристъпваше с пълничкия млад Томен, чиято светлоруса коса беше по-дълга от нейната. Санса, с две години по-голяма, водеше принца на короната Джофри Баратеон. Беше дванадесетгодишен, по-млад от Джон и Роб, но по-висок и от двамата, за огромна изненада на Джон. Принц Джофри имаше косата на сестра си и тъмнозелените очи на майка си. Дебел кичур златни къдрици се спускаше над златната верижка около шията му и високата кадифена яка. Санса цяла сияеше, крачейки до него, но на Джон не му харесаха нацупените устни на Джофри и отегченият му, презрителен поглед, с който оглеждаше голямата зала на Зимен хребет.

Повече го заинтригува двойката, която премина след него: братята на кралицата, Ланистърови от Скалата на Кастърли. Човек не можеше да сбърка „Лъва“ и „Дяволчето“. Сир Джайм Ланистър беше близнак на кралицата: висок и златокос, с бляскави зелени очи и усмивка, която режеше като нож. Беше облечен в пурпурна коприна, с високи черни ботуши и пелерина от черен сатен. На гърдите на туниката му със златна нишка бе извезан лъвът на неговия род, предизвикателно изправен на задните си лапи. В лицето му го наричаха Ланистър Лъва. Зад гърба му шепнеха „Кралеубиеца“.

Джон забеляза, че му е трудно да откъсне поглед от него. „Така трябва да изглежда един крал“ — помисли си той.

А после видя другия, който се поклащаше полускрит от раменете на брат си. Тирион Ланистър, най-младият от потомството на лорд Тивин и определено най-грозният. Всичко, което боговете бяха дали на Церсей и Джайм, бяха отказали на Тирион. Беше джудже, два пъти по-нисък от брат си и се мъчеше да не изостава на хилавите си крака. Главата му беше прекалено голяма за тялото, със сплескано като животинска морда лице под издаденото напред и нагънато като раковина чело. Очите му — едното зелено, а другото черно — надничаха под сплъстения кичур коса, толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Джон го загледа смаяно.

Последният от великите лордове беше чичо му, Бенджен Старк от Нощния страж с повереника на баща му, младия Теон Грейджой. Бенджен хвърли пътьом топла усмивка на Джон. Теон изобщо не го забеляза, но това не беше някаква новост. След като всички насядаха, се вдигнаха тостове, изрекоха се взаимни благодарности и пиршеството започна.

Оттогава Джон започна да пие и не беше престанал.

Нещо се отърка в крака му под масата. Джон погледна надолу и видя зяпналите в него червени очи.

— Пак ли си гладен?

В средата на масата беше останало половин печено пиле с медена коричка. Джон се пресегна да откъсне кълката, но му хрумна нещо по-добро. Набоде с ножа цялата птица и пусна леко мръвката между краката си на пода. Дух я заръфа мълчаливо и с див апетит. На братята и сестрите му не бе позволено да доведат вълчетата си на кралската трапеза, но в този край на залата се навъртаха повече песове, отколкото Джон можеше да преброи, и никой не каза и дума за неговото кутре. Помисли си, че и заради това е по-щастлив.