Синът й я погледна смаяно, сякаш не можеше да повярва на това, което чува.

— Както кажеш, мамо.

— Питам те отново. Какво смяташ да направиш?

Роб разгъна една карта на масата — дрипав къс стара кожа, нашарена с избледнели линии. Единият й край се загърна и той го затисна с камата си.

— И двата плана си имат предимства, но… виж, ако се опитаме да заобиколим войската на лорд Тивин, рискуваме да се окажем заклещени между него и Кралеубиеца, а ако го нападнем… според всички сведения той разполага с повече хора от мен, а бронираната му конница превишава нашата многократно. Големия Джон казва, че това е без значение, стига да го спипаме със свалени гащи, но на мен ми се струва, че човек, сражавал се в толкова битки като Тивин Ланистър, няма да се остави така лесно да го изненадат.

— Добре — каза тя. Чуваше в гласа му ехото от Нед, сякаш той седеше пред очите й и се двоумеше пред картата. — По-нататък.

— Бих оставил малка част тук да държи Рова Кайлин, главно стрелци, останалите бих повел по насипа — каза Роб, — но щом стигнем Шийката, бих разделил войската на две. Пехотата може да продължи надолу по кралския път, а конницата ни да прекоси Зеления зъб при Близнаците. — Посочи на картата. — Когато лорд Тивин чуе, че сме дошли на юг, той ще тръгне на север да пресрещне главните ни части, а конниците ни ще останат свободни да стигнат бързо до западния бряг на Речен пад. — Роб се отпусна в стола си, без да посмее да се усмихне, но доволен от себе си и жаден да чуе похвалата й.

Кейтлин намръщено огледа картата.

— Но така реката ще остане между двете части на войската ти.

— Също и между Джайм и лорд Тивин — отвърна той припряно. Най-сетне дойде и усмивката. — Над Рубинения проход реката е непребродима. Чак до Близнаците нагоре, и този мост е под контрола на лорд Фрей. Той беше знаменосец на дядо, нали?

„Покойният лорд Фрей“ — помисли Кейтлин.

— Така е — призна тя, — но баща ми никога не е разчитал на него. Ти също не би могъл.

— Добре — обеща Роб. — Е, какво мислиш?

Длъжна беше да си признае, че е впечатлена. „Прилича на мъжете на Тъли — помисли си, — и все пак е син на баща си, а Нед го е учил добре.“

— Коя от двете сили ще водиш ти?

— Конницата — веднага отговори Роб. Пак като баща си: Нед винаги поемаше по-тежката задача на плещите си.

— А другата?

— Големия Джон все ни уверява, че трябва да премажем лорд Тивин. Помислих, че би трябвало да му отстъпя тази чест.

Първият му грешен ход, но как да му го каже, без да уязви наперената му самоувереност?

— Баща ти веднъж ми каза, че Големия Джон е най-безстрашния мъж, когото е срещал.

Роб се ухили.

— Сив вятър му изяде два пръста, а той се смя! Е, значи си съгласна?

— Баща ти не е безстрашен — изтъкна му Кейтлин. — Смел е, но това е съвсем друго.

Синът й помисли за миг.

— Източната войска ще е единственото, което ще остане между лорд Тивин и Зимен хребет — отвърна й замислено. — Е, като прибавим и малкото лъкометци, които ще оставя в Рова. Така че нямам нужда от някой безстрашен, нали?

— Не. Но имаш нужда от хладнокръвие, струва ми се, не толкова от кураж.

— Рууз Болтън — промълви изведнъж Роб. — Този човек ме плаши.

— Тогава да се молим да изплаши не по-малко и лорд Тивин.

Роб кимна и нави картата.

— Ще дам заповеди и ще събера ескорт, за да те отведе в Зимен хребет.

През цялото това време Кейтлин се беше борила със себе си да остане силна, заради Нед и заради този техен упорит и непримирим син. Отхвърлила бе отчаянието и страха като ненужни дрехи — но сега чак разбра, че в края на краищата е облякла точно тях.

— Няма да замина за Зимен хребет — чу тя собствения си глас, сама изненадана от внезапния прилив на сълзи, които замъглиха погледа й. — Баща ми може би умира зад стените на Речен пад. Брат ми е обкръжен от врагове. Трябва да отида при тях.

Чела, дъщерята на Чейк от Черни уши, бе отишла напред да съгледа и тъкмо тя донесе вестта за войска на кръстопътя.

— Ако се съди по огньовете, ще да са около двадесет хиляди — каза тя. — Знамената им са червени, със златен лъв.

— Баща ти ли? — попита Брон.

— Или брат ми Джайм — отвърна Тирион. — Скоро ще разберем.

Тирион замислено огледа дрипавата си бандитска сган. Близо триста души: Каменни врани, Лунни братя, Черни уши и Горените. Това бе едва семето на армията, която се надяваше да нарасне. Гунтор, синът на Гурн, в този момент вдигаше на крак другите кланове. Зачуди се какво ли щеше да си помисли баща му за тях, в тези кожи и късове отмъкната оттук и там, и от кого ли не стомана. Честно да говорим, той самият не знаеше какво да мисли за тях. Той пълководец ли им беше все пак, или пленник? Повечето пъти му се струваше, че е и едното, и другото.

— Може би ще е най-добре сам да отида — предложи той.

— Тц. Най-добре, ама за Тирион, сина на Тивин — рече Улф, който говореше от името на Лунните братя.

Шага се навъси и изръмжа. Страшна гледка беше този Шага.

— Шага, син на Долф, това не харесва. Шага отиде с момче-човек, и ако момче-човек излъже, Шага му клъцне мъжеството…

— …и ще нахрани с него козите, да бе — добави отегчено Тирион. — Шага, давам ти думата си на Ланистър, ще се върна.

— Че що да ти вярваме на думата? — Чела беше дребна корава жена с плоска като на момче гръд и никак не беше глупава. — Владетелите от долните земи много пъти са лъгали клановете.

— Думите ти ме нараняват, Чела — въздъхна Тирион. — Мислех, че сме станали приятели… Както и да е. Ти ще дойдеш с мен, а също и Шага, и Кон за Каменните врани, Улф за Лунните братя и Тимет, син на Тимет, за Горените. — Щом ги спомена един по един, мъжете от клановете се заспоглеждаха подозрително. — Останалите ще изчакат тук, докато не ги повикам. И се постарайте да не се избиете, докато ме няма.

Смуши коня и пое в тръс, без да им даде избор, освен или да го последват, или да си останат. Устройваше го и едното, и другото, стига да не седят на място и да си приказват ден и нощ. На клановете това им беше лошото — придържаха се към абсурдния възглед, че всеки човек трябва да каже мнението си на общия съвет, поради което спореха за всяко нещо и безкрайно. Дори жените им имаха право на глас. Нищо чудно, че бяха изтекли стотици години от последната им истинска заплаха над Долината. Тирион смяташе да промени това.

Брон тръгна с него. Зад тях — след кратко сърдито ръмжене наскачаха петимата упоменати и ги последваха на дребните си кончета, които повече приличаха на понита, но се катереха по скалните стръмнини като кози.

Каменните врани яздеха заедно, а Чела и Улф също се държаха близо, тъй като връзките между Лунните братя и Черните уши бяха силни. Тимет, син на Тимет, яздеше сам. Всички кланове в Лунната планина се бояха от Горените, които умъртвяваха плътта си с огън, за да докажат храбростта си и (както разправяха другите) печеха живи бебенца на пировете си. А дори останалите Горени се бояха от Тимет, който беше извадил собственото си ляво око с нажежен до бяло нож, когато достигнал мъжество. Тирион разбра, че е по-обичайно за момче да си изгори цицка, пръст или (ако наистина е много смело или просто побъркано) — в краен случай ухо. Неговите събратя от клана на Горените толкова се бяха възхитили на безпримерния му избор, че веднага го провъзгласили за Червена ръка, което, изглежда, означаваше нещо като боен главатар.

— Интересно кралят им какво ли си е изгорил — каза Тирион на Брон, когато чу историята. Наемникът му се ухили и се опипа по чатала… но дори Брон гледаше да говори почтително пред Тимет. Щом един човек е толкова луд, че да си изгори окото, сигурно нямаше да е особено нежен с враговете си.

Щом групата им започна да се спуска от хълмовете, далечните наблюдатели по кулите от граден без хоросан камък започнаха да се взират към тях и по едно време Тирион видя, че пуснаха гарван. Когато планинският път заизвива между две скални издатини, се натъкнаха на първия пост. Пътят беше преграден с малък земен насип с височина около четири стъпки, а дузина стрелци бяха заели позиции по височините наоколо. Тирион спря спътниците си извън обхвата на стрелите и продължи до насипа сам.