— Ти си с кръвта на дракона, миличко — зашепна, докато носилката се полюшваше по пътя с плътно спуснати завеси. — Ти си кръвта на дракона, а драконът не се бои.

Под кухата ниска земна могила, която беше нейният дом във Вее Дотрак, Дани се разпореди да я оставят сама и да остане само сир Джора.

— Кажи ми — заповяда му тя, докато полягаше на възглавниците. — Узурпатора ли е?

— Да. — Рицарят извади сгънат пергамент. — Писмо до Визерис от магистър Илирио. Робърт Баратеон предлага земи и владение за вашата смърт и за смъртта на брат ви.

— Брат ми? — Хлипът й бе наполовина смях. — Значи той още не знае, нали? Узурпаторът дължи владение на Дрого. — Този път смехът й прозвуча като стон. — И моята, казваш. Само моята ли?

— Вашата и на детето ви — мрачно отвърна сир Джора.

— Не. Той не може да получи сина ми. — Реши да не заплаче. Нямаше да се разтрепери от страх. Сега Узурпатора беше разбудил дракона и щеше да разбере какво значи това и да съжали горчиво.

Хал Дрого се върна, когато изгряваха звездите. Зад него Кохоло водеше товарен кон с трупа на грамаден бял лъв, метнат на гърба му. Халът се засмя, скочи от седлото от жребеца и й показа белезите на крака, където хракарът го бе разкъсал през ботушите от конска кожа.

— От кожата му ще ти направя наметало, луна на живота ми — закле се той.

Когато Дани му разказа за случилото се на пазара, смехът му секна и хал Дрого замълча.

— Този отровител беше първият — предупреди го сир Джора Мормон, — но няма да е последният. За владения и титли някои са склонни на голям риск.

Дрого мълча дълго. Накрая каза:

— Този продавач на вино избяга от луната на моята жена. По-добре да бяга след нея. Така ще направи. Джого, Джора и Андал, на всеки от вас казвам, изберете си всеки кон, който пожелаете от хергелетата ми, и ще е ваш. Всеки кон, освен моя червен и среброто, което беше брачният ми дар на луната на живота ми. Правя ви този дар заради стореното от вас.

— И на Рего, сина на Дрого, жребеца, който ще яхне света, и на него вричам дар — продължи той. — На него ще дам железния стол, на който е седял бащата на неговата майка. Ще му дам Седемте кралства. Аз, Дрого, хал, ще направя това. — Гласът му се извиси и той вдигна юмрук към небето. — Ще поведа своя халазар на запад, където свършва светът, и ще яхна дървените коне през черната солена вода, както никой хал не е правил досега. Ще избия мъжете в железните дрехи и ще разруша каменните им къщи. Ще насиля жените им, децата им ще отведа в робство, а сломените им богове ще донеса тук във Вее Дотрак, за да се преклонят пред Майката на планините. В това се заклевам аз, Дрого, син на Бхарбо. В това се заклевам пред Майката на планините, пред погледа на звездите, които са мои свидетели.

Два дни по-късно неговият халазар напусна Вее Дотрак, удари на юг и после на запад през планините. Хал Дрого ги поведе на грамадния си червен жребец, с Денерис до него на среброто. Продавачът на вино тичаше след тях, гол и окован с вериги на гърлото и китките. Веригите му бяха вързани за оглавника на среброто на Дани. Тя яздеше, а той тичаше след нея с боси крака и залиташе. Нищо нямаше да го сполети… докато издържеше.

Беше твърде далече, за да се различат ясно знамената, но въпреки реещата се мъгла тя виждаше, че са бели, с едно тъмно петно в средата, което можеше да е само вълчището на Старк, сиво върху леденото поле. Когато го видя с очите си, Кейтлин сведе благодарно глава. Боговете бяха добри. Не беше прекалено закъсняла.

— Изчакват ни да дойдем, милейди — каза сир Вилис Мандърли. — Както се закле лорд баща ми.

— Нека не ги караме да чакат повече, сир.

Сир Бриндън Тъли пришпори коня си към спрелите пряпорци. Кейтлин тръгна до него.

Последваха ги сир Вилис и сир Вендел пред войските си, близо хиляда и петстотин мъже: двадесетина рицари и още толкова скуайъри, двеста конни пиконосци, мечоносци, волни конници и останалото пехота, въоръжени с копия, пики и тризъбци. Лорд Винам бе останал да осигури защитата на Бял пристан. Вече наближаваше шестдесет и беше станал твърде тромав, за да може да седи на кон.

— Ако бях помислил, че отново ще видя война през живота си, нямаше да ям толкова змиорки — казал бе на Кейтлин, когато посрещна кораба й, тупайки с две ръце шкембето си. Пръстите му бяха като наденици. — Но момчетата ми ще се погрижат да стигнете невредима при сина си, не се бойте.

И двете му „момчета“ бяха по-възрастни от Кейтлин и тя имаше основание да съжалява, че са взели от баща си толкова много. На сир Вилис само няколко змиорки не му достигаха, за да не може изобщо да се качи на коня си, и тя съжаляваше бедното животно. Сир Вендел, по-младото „момче“, щеше да е най-дебелият мъж, когото бе виждала, ако не беше срещнала баща му и брат му. Вилис беше сдържан и официален, Вендел — гръмогласен самохвалко. И двамата имаха провиснали като на моржове мустаци и голи като бебешко дупе глави. Нито един от двамата, изглежда, не притежаваше и една дреха, която да не е наклепана с петна от храна. Все пак ги хареса. Бяха я довели при Роб, както се закле баща им. Нищо друго нямаше значение.

Доволна остана и от това, че синът й беше изпратил съгледвачи дори и на изток. Ланистърови щяха да дойдат от юг, когато дойдеха, но беше добре, че Роб проявява предпазливост. „Синът ми е повел войска на бран“ — помисли Кейтлин и все още почти не можеше да го повярва. Страшно се боеше за него, както и за Зимен хребет, но не можеше да отрече, че изпитва и известна гордост. Само допреди година той беше момче. Какъв ли беше сега?

Предният отряд конници забеляза знамената на Мандърли — беловласото морско същество с тризъбец в ръката, изправящо се от синьозелено море — и топло ги поздрави. Отведоха ги на едно издигнато място, достатъчно сухо за стан. Там сир Вилис заповяда да спрат и остана с хората си да се погрижи да се запалят огньовете и да се нахранят конете, а брат му Вендел продължи с Кейтлин и чичо й да поднесе почитта на своя баща пред техния суверен.

Земята под конските копита беше мека и влажна. Бавно поддаваше под тях, докато яздеха покрай пушливи торфени огньове, коневръзи и тежко натоварени с корави хлебни пити и осолено говеждо фургони. Подминаха дълъг павилион на една камениста издатина, по-висока от околния терен, със стени от здрав плат за корабни платна. Кейтлин разпозна знамето — бичата муцуна на Рогов лес, кафява на оранжево поле.

Точно зад него сред мъглите зърна отдалече стените и кулите на Рова Кайлин… по-скоро останките на замъка. Огромните блокове черен базалт, всеки с големината на къщурка на чифликчийски ратай, лежаха пръснати и съборени като в детска игра на дървени кубчета, полузатънали в тинестата почва. Нищо друго не бе останало от стената, извисявала се някога не по-малка от тази на Зимен хребет. Дървената цитадела беше рухнала напълно, изгнила преди хиляда години, и една греда не можеше да се намери на мястото й. Единственото, което беше останало от прочутата твърдина на Първите, бяха три кули… три на мястото на някогашните двадесет, ако можеше да се вярва на разказвачите.

Порталната кула все пак изглеждаше доста здрава и дори изпъкваше гордо с няколкото стъпки оцеляла стена от двете й страни. „Кулата на пияния“, настрани в блатото, където някога се бяха събирали южната и западната стени, стоеше килната като някой мъж, канещ се да изпразни в отходния канал пълния си с вино корем. А високата крехка „Детска кула“, в която според легендата някога горските чеда призовавали безименните си богове да пратят чука на водите, беше загубила половината от венеца си. Сякаш някакъв гигантски звяр бе отхапал бойниците по върха й и бе изплюл отломките отвъд тресавището. И трите кули бяха позеленели от мъх. Между камъните на северната страна на Порталната кула беше израснало дърво и чворестите му клони бяха отрупани с призрачно бели лишеи.

— Богове милостиви — възкликна сир Бриндън. — Това ли е Ровът Кайлин? Че то не е нищо повече от…