— Аз съм по-добър мечоносец и по-добър конник от всеки от вас — кипна Джон. — Не е честно!

— Честно ли? — озъби се Дареон. — Момичето ме искаше, голо както майка му го е родила. Издърпа ме през прозореца, а ти ми говориш за честно?

— Няма нищо срамно в това да си стюард — каза Сам.

— Смяташ ли, че искам да изкарам остатъка от живота си в пране на долните гащи на някакъв старец?

— Старецът е Лорд-командирът на Нощния страж — напомни му Сам. — Ще бъдеш с него ден и нощ. Да, ще му наливаш виното и ще се грижиш гащите му да са изпрани, но също така ще взимаш писмата му, ще присъстваш на заседанията му, ще бъдеш неговият щитоносец в битки. Ще си близо до него като сянката му. Ще знаеш всичко, ще си част от всичко… а лорд-стюардът каза, че Мормон те е поискал лично! Когато бях малък, баща ми обикновено настояваше да присъствам в залата за аудиенции на всеки прием. Когато препусна за Планински рай да изрази почитта си пред лорд Тирел, ме накара да тръгна с него. Но след това започна да води Дикон и да ме оставя у дома, и вече не се интересуваше дали присъствам на аудиенциите му, стига Дикон да е там. Искаше наследникът му да е до него, не разбираш ли? Да гледа, да слуша и да се учи от всичко, което прави той. Обзалагам се, че точно затова лорд Мормон покани теб, Джон. За какво друго ще е? Той иска да обучи теб да командваш!

Джон се стъписа. Вярно, лорд Едард често караше Роб да присъства на съветите му в Зимен хребет. Дали Сам беше прав? Казваха, че дори едно копеле може да се издигне високо в Нощния страж.

— Никога не съм молил за това — отвърна той упорито.

— Никой от нас не е тук, защото се е молил — напомни му Сам.

И Джон Сняг изведнъж се засрами.

Страхливец или не, Самуел Тарли беше намерил в себе си кураж да приеме съдбата си като истински мъж. „На Вала всеки получава това, което заслужава“, бе казал Бенджен Старк в последната нощ, когато Джон го видя жив. „Ти не си щурмовак, Джон, ти си още момче и още миришеш на лято.“ Беше чувал да твърдят, че копелетата пораствали по-бързо от другите деца; на Вала човек или порастваше, или загиваше.

Джон въздъхна тежко.

— Ти си прав. Държах се като момче.

— Значи ще останеш и ще изречеш думите с мен?

— Старите богове ни чакат. — Усмихна се насила.

Потеглиха късно следобед. Валът нямаше порти, нито тук при Черен замък, нито където и да е по протежението му от триста мили. Подкараха конете си през тесен тунел, изсечен през леда, студените му и тъмни стени ги притискаха, а проходът се извиваше и сучеше. На три пъти спряха пред железни решетки и изчакаха Боуен Марш да извади ключовете си и да отключи масивните вериги, които ги държаха затворени. Джон сякаш усещаше на плещите си огромната тежест, надвиснала над него, докато изчакваше зад лорд-стюарда. Въздухът тук бе по-студен от гробница и по-неподвижен. Изпита странно облекчение, когато отново излязоха под следобедната светлина от северната страна на Вала.

Сам примига от внезапния блясък и се огледа боязливо.

— Онези… дивите същества… те не… не могат да се приближат толкова близо до Вала. Нали?

— Никога не са идвали.

Джон се метна на седлото и когато Боуен Марш и придружаващият ги щурмови патрул се качиха на конете си, Джон пъхна два пръста в устата си и изсвири. Дух излезе на дълги отскоци от тунела.

Конят на лорд-стюарда изцвили и заотстъпва от вълчището.

— Да не си решил да вземеш и този звяр?

— Да, милорд — каза Джон.

Дух вдигна глава. Сякаш вкуси въздуха и след миг затича, прекоси широкото поле и се скри в гората.

Щом навлязоха в леса, се оказаха в друг свят. Джон често беше излизал на лов с баща си, с Джори и с брат си Роб. Познаваше гората около Зимен хребет не по-зле от всеки друг. Населената с духове гора беше почти същата, но чувството все пак беше различно.

Навярно всичко се дължеше на знанието. Бяха преминали края на света и това по някакъв начин променяше всичко. Всяка околна сянка изглеждаше по-тъмна, всеки звук — по-зловещ. Дърветата се сгъстяваха и скриваха светлината на залязващото слънце. Тънката снежна кора се цепеше под копитата на конете им с пукот на скършени кости. А когато вятърът зашумя в сухите листи, леден пръст сякаш полази по гърба на Джон. Валът беше зад гърбовете им и боговете само знаеха какво ги чака отпред.

Слънцето потъваше зад дърветата, когато стигнаха до целта си — малка поляна дълбоко сред леса, обкръжена от девет призрачни дървета. Джон вдиша дълбоко и видя, че Сам Тарли е зяпнал удивен. Дори във Вълчия лес човек не можеше да види повече от две-три от белите дървета да растат наедно. Дъбрава с цели девет беше нещо нечувано. Земята под тях бе покрита с нападали листа, кървавочервени отгоре и изгнили до черно отдолу. Широките гладки стволове бяха бели като кости и към средата на полянката се взираха девет лица. Засъхналата мъзга, запълнила очите им, беше червена и твърда като рубин. Боуен Марш им заповяда да слязат от конете извън кръга.

— Това място е свещено, няма да го оскверняваме.

Когато навлязоха в горичката, Самуел Тарли бавно огледа ликовете един по един. Никой с никой не си приличаше.

— Гледат ни — прошепна той. — Старите богове.

— Да. — Джон коленичи и Сам се смъкна на колене до него. Изрекоха думите заедно, докато последните лъчи на запад зачезваха и сивият ден не преля в черна нощ.

— Чуйте думите ми и свидетели бъдете на клетвата ми — заговориха двамата и гласовете им изпълниха потъващия в здрача лес. — Нощта се спуска и започва моят страж. До смъртта ми няма да свърши. Няма да взема съпруга, няма да имам земя и баща на деца не ще стана. Не ще нося корони и слава не ще печеля. Ще живея и ще умра на поста си. Аз съм мечът в тъмното. Аз съм стражът на стените. Аз съм огънят, що гори срещу студа, светлината, що води утрото, рогът, що буди спящите, щитът, що пази човешкото кралство. Животът и честта си обричам на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които предстоят.

Горите затихнаха.

— Коленичихте като момчета — тържествено каза Боуен Марш. — Сега станете като мъже на Нощния страж.

Джон подаде ръка на Сам да му помогне да се изправи. Щурмоваците се струпаха около тях усмихнати да ги поздравят — всички без стария горянин Дивен.

— Да вземем да се връщаме бързо, милорд — обърна се той към Боуен Марш. — Мракът пада и има някакъв мирис в нощта, който хич не ми харесва.

И изведнъж Дух се върна: промъкваше се тихо между призрачните дървета. „Бяла козина, червени очи — осъзна с тревога Джон. — Също като дърветата…“

Вълкът държеше нещо в челюстите си. Нещо черно.

— Какво носи? — намръщи се Боуен Марш.

— Тук, Дух. — Джон коленичи. — Донеси го тук.

Вълчището затича към него. Джон чу как Самуел Тарли си пое дълбоко дъх.

— Богове милостиви! — промълви Дивен. — Това е ръка!

Сивата светлина на утрото струеше от прозореца, когато тропотът на конски копита разбуди Едард Старк от краткия му изтощителен сън. Той вдигна глава от масата и погледна към двора. Долу мъже в плетени ризници, кожа и пурпурни плащове караха утрото да кънти от звъна на мечове и връхлитаха на коне срещу напълнените със слама фигури на воини. Нед видя как Сандор Клегейн препусна в галоп по утъпкания терен и прониза с железния връх на пиката си главата на куклата. Зеблото се раздра, сламата се пръсна и гвардейците на Ланистър засипаха люти шеги и ругатни.

„Заради мен ли е този показ на храброст?“, зачуди се Нед. Ако беше така, то Церсей се оказваше по-голяма глупачка, отколкото бе допускал. „Проклета да е! — изруга той. — Защо не е избягала тази жена? Давах й шанс след шанс…“

Утрото беше облачно и мрачно. Нед взе закуската си с дъщерите и септа Мордейн. Санса си беше все така неутешима, гледаше намусено храната и отказваше да яде, но Аря лакомо излага всичко, което й беше поднесено.

— Сирио казва, че имаме време за още един урок преди да се качим на кораба тази вечер — каза тя. — Може ли, татко? Всичките ми неща са приготвени.