— Но урокът да е кратък и гледай да се прибереш навреме, да се изкъпеш и преоблечеш. Искам да сте готови до обяд, ясно ли е?
Санса вдигна очи от храната.
— Щом тя може да си вземе урока по танци, защо аз не мога да се сбогувам с принц Джофри?
— С удоволствие бих отишла с нея, лорд Едард — предложи услугите си септа Мордейн. — За изпускане на кораба и дума не може да става.
— Няма да е разумно да отиваш при Джофри точно сега, Санса. Съжалявам.
Очите на Санса се насълзиха.
— Но защо?
— Санса, баща ти знае най-добре — намеси се септа Мордейн. — Не ти подхожда да оспорваш неговите решения.
— Това не е честно! — Санса стана, събори стола си и побягна разплакана навън.
Септа Мордейн се надигна, но Нед й махна с ръка да седне.
— Оставете я, септа. Ще се помъча да й обясня, когато се приберем невредими в Зимен хребет. — Септата кимна мълчаливо и седна да си довърши закуската.
Час по-късно Великият майстер Пицел посети Едард Старк в солария. Раменете му се бяха смъкнали, сякаш тежестта на майстерската верига, висяща на врата му, беше станала прекалено голяма за носене.
— Милорд — каза той, — крал Робърт си отиде. Боговете дано му дадат покой.
— Не — отвърна Нед. — Той мразеше покоя. Боговете дано му дадат любов и смях, и радостта от праведна битка. — Странно, колко празен се почувства. Беше очаквал това посещение, но след като чу думите, все едно че нещо в самия него умря. Беше готов да замени всичките си титли срещу правото и свободата да заплаче… но беше Ръката на Робърт, а часът, от който така се боеше, бе дошъл. — Бъдете така добър да съберете членовете на съвета тук. — Кулата на Ръката бе толкова обезопасена, колкото двамата с Томард можаха да го осигурят; не можеше да каже същото за заседателната зала.
— Милорд? — примигна Пицел. — Убеден съм, че кралските дела могат да изчакат до утре, когато скръбта ни няма да е толкова скорошна.
Нед запази спокойствие, но беше твърд.
— Боя се, че се налага да се съберем веднага.
Пицел кимна.
— Както заповяда Ръката.
Извика слугите и ги отпрати на бегом, след което прие с благодарност предложения му от Нед стол и чаша сладка бира.
Сир Баристан Селми пръв се отзова на призива му, безупречен в белия си плащ и бляскаво емайлираната броня.
— Благородни господа — заяви той. — Мястото ми в този час е при младия крал. Моля за вашето позволение да отида при него.
— Мястото ви е тук, сир Баристан — каза му Нед.
След него дойде Кутрето, все още облечен в синьото кадифе с пелерината с присмехулниците, които носеше предната нощ, и с напрашени от езда ботуши.
— Господа — поздрави той всички с усмивка, преди да се обърне към Нед. — Задачката, която ми поверихте, е изпълнена, лорд Едард.
Варис пристигна с натрапчивия мирис на лавандула, порозовял от скорошната баня, пълното му лице беше грижливо изчегъртано и току-що напудрено, а меките му пантофи стъпваха почти безшумно.
— Птиченцата пеят, че ни чака ден на скръб — заяви той, докато сядаше. — Кралството плаче. Ще започваме ли?
— Щом дойде и лорд Ренли — каза Нед.
Варис го изгледа със съжаление.
— Боя се, че лорд Ренли е напуснал града.
— Напуснал е града? — Нед разчиташе на подкрепата на Ренли.
— Излязъл е през задната порта час преди призори, придружен от сир Лорас Тирел и около петдесет от подчинените си — каза Варис. — Последния път са ги видели да препускат в галоп, без съмнение към Бурен край или Планинския рай.
„Толкова с Ренли и неговите сто меча.“ Намирисваше на гнило, но нищо не можеше да се направи. Нед извади предсмъртното писмо на Робърт.
— Снощи кралят ме повика до ложето си и ми заповяда да запиша последните му думи. Лорд Ренли и Великият майстер Пицел присъстваха като свидетели, когато Робърт подпечата писмото, за да се отвори пред съвета след смъртта му. Сир Баристан, ще бъдете ли така добър?
Лорд-командирът на кралската гвардия огледа сгънатия лист.
— Печатът на крал Робърт, цял и невредим е. — Отвори писмото и зачете. — С настоящето лорд Едард Старк е провъзгласен за Протектор на владенията, да управлява като регент, докато наследникът не навърши пълнолетие.
— Оказва се — заяви Нед, — че наследникът е пълнолетен. Имам предвид брата на Робърт, Станис Баратеон, владетеля на Драконов камък.
Великият майстер Пицел го изгледа объркано.
— Милорд Ръка, не разбирам. Принц Джофри…
— …не носи кръвта на Робърт — каза Нед.
Сините очи на сир Баристан се взряха в неговите.
— Това са тежки думи, милорд. Ужасни думи, ако са верни… и думи на измяна, ако са лъжливи. Кралската гвардия се е заклела да закриля и пази наследника. Ако не можете да докажете, че това, което заявихте, е истина.
Том Дебелака пристъпи в солария.
— Моля за извинение, височайши господа, но кралският стюард настоява…
Кралският стюард нахлу, без да чака покана, поклони се небрежно и каза:
— Почитаеми господа, кралят настоява за незабавното присъствие на малкия съвет в тронната зала.
Нед беше очаквал, че Церсей ще побърза да нанесе удара си; поканата не го изненада.
— Кралят е мъртъв — отвърна той, — но въпреки това ще отидем с вас. Том, бъди така добър да събереш ескорта.
Кутрето подаде ръка на Нед да му помогне по стъпалата. Варис, Пицел и сир Баристан тръгнаха плътно след тях. Пред кулата вече чакаше отделение от осем мъже в ризници и със стоманени шлемове. Бойците от личната му охрана ги подкараха през двора и сивите им плащове заплющяха на вятъра. Наоколо не се мяркаха пурпурните плащове на Ланистър, но Нед се успокои повече от гледката с многобройните жълти наметала по бойниците и около портите.
Джанос Слинт ги посрещна пред вратата на тронната зала, облечен в пищна броня на черно и златно и с шлема с високия гребен под мишница. Командирът се поклони вдървено. Войниците му разтвориха тежката дъбова врата, двадесет стъпки висока и обкована с бронз.
Кралският стюард ги въведе.
— Слава на Негова милост, Джофри от домовете Баратеон и Ланистър, Първият с това име, крал на андалите и на Ройнар, и на Първите, владетел на Седемте кралства и Протектор на владенията — изрече той високо и монотонно.
Дълго беше разстоянието до другия край на залата, където на Железния трон седеше Джофри. Подкрепян от Кутрето, Нед Старк бавно закуца към момчето, самопровъзгласило се за крал. Другите вървяха след него. Първия път, когато мина по тази пътека, беше на конски гръб, с меч в ръката и драконите на Таргариен гледаха от стените — тогава принуди Джайм Ланистър да слезе от трона. Сега се зачуди дали и Джофри ще слезе толкова лесно.
В подножието на трона стояха подредени в полумесец петима рицари от Кралската гвардия — всички без сир Джайм и сир Баристан. Бяха в пълно снаряжение — емайлирана броня от шлема на главата до наколенниците, с дълги бели плащове и блестящи бели щитове в левите си ръце. Церсей Ланистър с двете си по-малки деца стоеше зад сир Борос и сир Мерин. Беше в рокля от морскозелена коприна, обшита с мирска дантела, бяла като морска пяна. На пръста й блестеше златен пръстен със смарагд с големината на гълъбово яйце, а на главата си имаше подобаваща за целия този блясък тиара.
Над тях сред металните шипове и бодли седеше принц Джофри, в жакет със златна шевица и пелерина от червен сатен. Сандор Клегейн се бе разположил на най-долното тясно стъпало към трона. Носеше плетена ризница, сива като пепел гръдна броня и шлема си — озъбената кучешка глава.
Зад трона стояха в очакване двадесет мъже от личната гвардия на Ланистър, с провиснали от коланите им мечове. Пурпурни плащове красяха раменете им и стоманени лъвове увенчаваха шлемовете им. Но Кутрето бе спазил обещанието си: по протежение на стените, пред паната и гоблените на Робърт със сцените на лов и битки, златоплащените рангове на Градската стража стояха мирно и десниците им стискаха дръжките на осем стъпки дълги копия, увенчани с остриета от черно желязо. Надвишаваха с пет към едно броя на Ланистърови.
