— Куче! — извика Джофри.

Сандор Клегейн сякаш изникна от самата нощ, толкова бързо се появи пред нея. Беше сменил доспехите си с червена вълнена куртка, с пришита на гърдите кожена фигура на кучешка глава. На светлината на факлите изгореното му лице грееше с убито червен цвят.

— Да, ваша милост?

— Отведи годеницата ми до замъка и се погрижи да не я сполети нищо лошо — поръча му безцеремонно принцът.

И без да каже и дума повече, Джофри стана и я остави.

Санса усети погледа на Хрътката.

— Смяташе, че Джоф ще те отведе сам? — Засмя се. Смехът му приличаше на лай на кучета, хвърлени в яма. — Не се надявай. — Дръпна я да стане. — Хайде, на всички ни се спи. Толкова много пих, а утре може да потрябва да убия брат си. — И той се изсмя отново.

Санса изведнъж се уплаши. Огледа се, но нямаше кой да й се притече на помощ. Крал Робърт го бяха отвели и половината пейки вече се бяха опразнили. Пирът бе приключил и с него — красивият сън.

Хрътката взе една от факлите да осветява пътя. Санса тръгна плътно до него. Пътеката беше камениста и неравна; заради трепкащата светлина й се струваше, че се размества и пропада под нея. Държеше очите си сведени надолу, за да вижда къде стъпва. Заобиколиха рицарските павилиони, всеки със знамето си и доспехите, окачени отпред. Тишината натежаваше с всяка стъпка. Санса се плашеше от него, но нали все пак беше възпитана във всичките форми на вежливост. Една истинска дама не би трябвало да забелязва лицето му.

— Днес яздихте много галантно, сир Сандор — успя да промълви тя.

Сандор Клегейн изръмжа.

— Спести ми глупавите си комплиментчета, момиченце… и твоите сирове. Не съм рицар. Плюя и на тях, и на клетвите им. Виж, брат ми е рицар. Видя ли го как яздеше днес?

— Да — изшепна разтреперана Санса. — Той беше…

— Галантен?

Подиграваше й се.

— Никой не може да му устои — успя да каже тя накрая, горда от себе си. Не беше лъжа.

Сандор Клегейн изведнъж се спря сред тъмното опустяло поле. Нямаше избор, освен да спре с него.

— Някоя септа те е дресирала добре. Ти си като ония птиченца от Летните острови, нали? Малко хубаво говорещо птиченце, което повтаря всички хубави малки думички, на които са го научили.

— Това е неучтиво. — Санса усети как сърцето й запърха в гърдите. — Плашите ме. Искам да се прибирам веднага.

— „Никой не може да му устои!“ — изсмя се хрипливо Хрътката. — Самата истина. Никой не може да устои на Грегър. Онова момче днес, втория му двубой, о, голяма работа беше. Видя го, нали? Глупаво момче, нямаше си работа да излиза при такива противници. Пари си няма, скуайър няма, няма кой да му помогне с доспехите. Нагърленикът му не беше вързан добре. Мислиш, че Грегър не го е забелязал? Мислиш, че пиката на сир Грегър се вдигна ей тъй, случайно, а? Хубаво малко говорещо момиченце, ако вярваш това, значи главицата ти е наистина е празна като на патка. Пиката на Грегър мушка там, където Грегър поиска да мушне. Виж ме. Виж ме! — Сандор Клегейн хвана брадичката й в огромната си шепа и я принуди да вдигне лице. Приклекна пред нея и доближи горящата факла до лицето си. — Ето ти хубост. Погледай дълго. Знаеш, че го искаш. Следях те как се извръщаше през цялото време по кралския път. Виж ме добре.

Пръстите му стиснаха челюстта й като железен капан. Очите му се взряха в нейните. Пияни очи, изцъклени от гняв. Трябваше да го погледне.

Дясната му страна беше хлътнала, с резки скули и едно сиво око под навъсеното чело. Носът му беше голям и клюнест, косата — рядка и тъмна. Носеше я дълга и сресана настрани, защото от другата страна на това лице не растеше никаква коса.

Лявата страна на лицето му беше развалина. Окото му беше съвсем изгоряло; на мястото му бе останала само дупка. Окото му бе останало здраво, но всичко около него представляваше отвратителен белег, гладка почерняла плът, твърда като кожа, нашарена с кратери и прорязана с дълбоки цепнатини, които просветваха червени и влажни при всяко негово помръдване. На челюстта му можеше да се види част от костта, където плътта беше съвсем прогоряла. Санса заплака. Той я пусна и угаси догарящата факла в пръстта.

— Нямаш ли хубави думички за това, момиченце? Нямаш ли комплиментчета, на които те е научила септата? — Тя не му отговори и той продължи. — Повечето си мислят, че е от някоя битка. Обсада, пожар в някоя кула, факла в ръката на някой враг. Един глупак ме попита дали не било от драконов лъх. — Този път смехът му бе по-мек, но също толкова горчив. — Само на теб ще ти кажа от какво е, момиченце — каза й той с глас като нощ, сянка, надвиснала толкова близо, че тя усети киселата воня на вино в дъха му. — Бях по-малък от теб, на шест, може би на седем. Един дърводелец вдигна дюкян в селото под Цитаделата на баща ми и за да си спечели благоволение, ни изпрати дарове. Старецът правеше чудесни играчки. Не помня аз какво получих, но ми се искаше да имам подаръка на Грегър. Дървен рицар, целият изрисуван, всяка става сглобена поотделно с пружини, така че можеш да го нагласиш да се бие. Грегър беше с пет години по-голям от мен, играчката за него не беше нищо, вече беше скуайър, шест стъпки висок и с мускули като на бик. Така че му взех рицаря, но радост не ми донесе, казвам ти. Страх ме беше през цялото време и той ме намери. В стаята имаше мангал. Грегър нищо не каза, само ме вдигна под мишницата си, натика тая страна от лицето ми в горящите въглени и ме държа там, докато не закрещях и не запищях. Видя колко е силен. Дори тогава трима големи мъже едва успяха да ме издърпат от ръката му. Септоните проповядват за седемте ада. Какво знаят те? Само човек, който е горял, знае какво е адът наистина.

— Баща ми каза на всички, че постелята ми се подпалила, а майстерът ни ми даде мазила. Мазила! — възкликна Хрътката. — Грегър също си получи мазилата. След четири години го помазаха със седемте масла и той изрече рицарските си клетви, а Регар Таргариен го потупа по рамото и каза:

— Станете, сир Грегър.

Дрезгавият глас млъкна. Той клечеше пред нея, тромава черна фигура, загърната от нощта и скрита от очите й. Санса чуваше само хрипливото му дишане. И усети, че й е мъчно за него. Страхът някак си беше избягал.

Тишината продължи сякаш безкрайно и тя отново изпита страх, но този път страхът й беше за него, не за нея самата. Хвана огромното му рамо и прошепна:

— Той не е истински рицар.

Хрътката отметна глава и зарева. Санса залитна назад, по-далече от него, но той я хвана за ръката и изръмжа:

— Не, не, малко птиченце, не е истински рицар.

През останалата част от пътя към града Сандор Клегейн не каза и една дума. Отведе я до чакащите коли, каза на коларя да ги откара до Червената цитадела и се качи след нея. Влязоха мълчаливо през Кралската порта и продължиха по осветените от факли градски улици. Той отвори караулната врата и я поведе в замъка, с изгорялото лице, сгърчено в спазъм, и с помръкнали очи. Беше само на стъпка след нея, докато се качваха по стъпалата на кулата. Преведе я през целия коридор, чак до спалнята й.

— Благодаря ви, милорд — промълви хрисимо Санса.

А Хрътката я хвана за ръката и се надвеси над нея.

— Това, което ти казах тази нощ… — Гласът му зазвуча по-грубо отпреди. — …Ако го кажеш някога на Джофри… на сестра си, на баща си… на който и да е от тях…

— Няма — прошепна Санса. — Обещавам.

Не беше достатъчно.

— Ако го кажеш на когото и да било — довърши той, — ще те убия.

— Сам останах до него в последното бдение — каза сир Баристан, докато гледаха тялото отзад в колата. — Нямаше си никого. Само майка му, в Долината, както разбрах.

На бледата утринна светлина младият рицар приличаше на заспал. Не беше хубавец, но смъртта бе смекчила резките черти на лицето му, а сестрите на мълчанието го бяха преоблекли с най-хубавата му кадифена куртка с висока яка, за да скрива грозния разрез, който пиката бе отворила в гърлото му. Едард Старк се вгледа в лицето му, притеснен дали момчето не бе умряло заради него. Заклан от знаменосец на Ланистър, преди Нед да успее да поговори с него. Възможно ли беше това да е просто съвпадение? Помисли си, че никога няма да разбере.