— Голяма победа — рече сир Кеван, щом видя Тирион. — Твоите диваци се биха добре.

Очите на баща му се спряха на него, светлозелени и със златни жилки, и толкова студени, че Тирион го пронизаха тръпки.

— Това изненада ли те, татенце? — попита той. — Плановете ли ти обърка? Трябваше да ни изколят, нали?

Лорд Тивин пресуши чашата. Лицето му остана безизразно.

— Поставих най-недисциплинираните вляво, да. Допусках, че ще се огънат. Роб Старк е зелено момче, предполагах, че по-скоро ще е смел, отколкото умен. Надявах се, че като види левия ни фланг да се срива, ще се втурне през пробива, жаден за победа. Увлечеше ли се веднъж, пиките на сир Кеван щяха да извърнат и да го ударят във фланг, и да го натикат в реката, докато аз подкарам резерва.

— И реши за най-добре да ме набуташ точно в тази касапница, но не благоволи да ми изясниш поне плана си.

— Едно лъжливо отстъпление е по-малко убедително — каза баща му, — а и не съм склонен да споделям плановете си с човек, който залага на наемници и диваци.

— Колко жалко, че моите диваци провалиха танца ти.

Тирион измъкна желязната си ръкавица, запокити я на земята и присви очи от болката, която го жегна в ръката.

— Старкчето се оказа по-предпазливо, отколкото очаквах за годините му — призна лорд Тивин, — но победата си е победа. Ти май си ранен.

Дясната ръка на Тирион беше подгизнала от кръв.

— Добре поне, че го забеляза, татко — отвърна му със стиснати зъби. — Много ли ще те затрудня, ако поискам да извикаш майстерите си? Освен ако не си опиянен от идеята да си имаш за син едноръко джудже…

Настойчив вик „Лорд Тивин!“ накара баща му да извърне глава, преди да успее да му отговори. Тивин Ланистър скочи. Сир Аддам Марбранд слизаше от седлото. Конят му цял бе плувнал в пяна и от ноздрите му капеше кръв. Сир Аддам падна на коляно, длъгнест мъж с медена коса, падаща до раменете му, снаряжен с лъскава стомана с бронзов варак и със страховитото пламтящо дърво на неговия дом, всечено на гръдната броня.

— Милорд, пленихме няколко от командирите им. Лорд Кервин, сир Уилис Мандърли, Харион Карстарк, четирима Фрей. Лорд Рогов лес е мъртъв, и се боя, че Рууз Болтън успя да ни избяга.

— А момчето? — попита лорд Тивин.

Сир Аддам се поколеба.

— Старкчето не е с тях, милорд. Казват, че е прехвърлил реката при Близнаците с по-голямата част от конницата им и е продължил за Речен пад.

„Зелено момче — припомни си Тирион. — По-скоро смело, отколкото умно.“

Щеше да се изсмее, ако не го болеше толкова.

Лесовете се бяха изпълнили с шепот.

Лунната светлина пробягваше по разпенените води на поточето в дъното на долината. Бойните коне под дърветата цвилеха тихо и копитата им стъпваха по влажната, покрита с шума земя, а мъжете си разменяха нервни жестове и шепнеха. От време на време се чуваше подрънкване на копия, тих метален звън на плетена ризница, но и тези звуци дори бяха приглушени.

— Още малко, милейди — прошепна Халис Молън. Беше помолил да го удостоят с честта да я пази, щом битката започне; беше негово право, като началник на гвардията на Зимен хребет, и Роб не му го отказа. Около Кейтлин имаше тридесет мъже, на които бе възложено да я опазят невредима и да я върнат в Зимен хребет жива и здрава в случай, че битката тръгне срещу тях. Роб бе поискал да са петдесет; Кейтлин настоя, че десет ще са предостатъчно, че в боя ще им трябва всеки меч. Сключиха примирие на тридесет и никой от двамата не остана доволен.

С чакането в края на краищата беше привикнала. Близките й винаги я бяха карали да чака.

— Гледай за мен, котенцето ми — бе казвал винаги баща й, когато тръгнеше било за кралския двор, било за турнир или битка. И тя чакаше, застанала търпеливо на бойниците на Речен пад, а водите на Червената вилка и Порутен камък тихо течаха отдолу. Не винаги се връщаше тогава, когато бе обещал, и често минаваха дни, в които Кейтлин стоеше ден и нощ на поста си, загледана между крепостните зъбери и през амбразурите, докато не зърнеше отдалече лорд Хостър на неговия кафяв кон, да се носи в бавен тръс по речния бряг назад към чертога. — Гледа ли за мен? — питаше я и се навеждаше да я прегърне. — Гледа ли за мен, котенцето ми?

Брандън Старк също й бе поискал да го чака.

— Няма да се бавя, милейди — заклел й се беше. — Ще се венчаем като се върна. — Но когато най-сетне дойде денят, до нея в септата застана брат му Едард.

Нед се бе задържал при невястата си не повече от две денонощия, преди и той да тръгне на бран с обещание на устните. Той поне й остави нещо повече от обещание: даде й син. Девет луни се бяха издули и свили, и Роб се роди в Речен пад, докато баща му все още воюваше на юг. Роди го в кръв и болки, без да знае дали Нед изобщо ще го види. Синът й. Толкова мъничък беше…

А сега очакваше Роб… Роб и Джайм Ланистър, рицаря в позлата, за когото казваха, че не е привикнал да чака.

— Кралеубиеца е вечно неспокоен и подвластен на гнева — бе казал чичо й Бриндън на Роб. И беше заложил живота им и най-голямата им надежда за победа срещу верността на думите си.

Дори да беше изплашен, Роб не го показваше. Кейтлин го гледаше внимателно как се движи между бойците — ще докосне някого по рамото, шега ще размени с друг, на трети ще помогне да укроти буйния си кон. Бронята тихо дрънчеше със стъпките му. Беше гологлав. Кейтлин видя как лекият полъх разбърка кестенявата му коса, толкова приличаща на нейната, и се зачуди синът й наистина ли е толкова пораснал. На петнадесет, а на ръст като нея.

„Дано още да порасте — замоли тя боговете. — Дано познае шестнадесетте, и двадесетте, и петдесетте. Нека порасте висок като баща си, и да държи в прегръдката си своя син. Моля ви. Моля ви, моля ви.“ Гледаше го, този висок младеж с едва наболата брада и с вълчището, тихо пристъпващо по петите му, а виждаше само бебето, което бе държала до гърдата си в Речен пад, преди толкова време.

Нощта бе топла, но мисълта за Речен пад беше достатъчна, за да я накара да потръпне. „Къде ли са сега?“, зачуди се тя. Възможно ли беше чичо й да е сбъркал? Толкова неща зависеха от истинността на думите му. Роб беше дал на Черната риба триста отбрани бойци и го беше изпратил напред да проучи маршрута.

— Джайм не подозира — заяви сир Бриндън, когато се върна. — Живота си залагам. Ни една птица не е стигнала до него, стрелците ми се погрижиха за това. Видях няколко негови съгледвачи, но тези от тях, които ни видяха, не доживяха, за да му донесат. Сигурно е пратил повече. Нищо не знае.

— Колко голяма е войската му? — бе попитал синът й.

— Дванадесет хиляди пехота, пръснати са около замъка в три отделни стана с реката помежду им — отвърнал бе чичо й с усмивката, която тя помнеше толкова добре. — Няма друг начин да се обсади Речен пад, но тъкмо в това е бедата им. Две или три хиляди души конница.

— Кралеубиеца ни превъзхожда с три към едно — каза Галбарт Гловър.

— Съвсем вярно — каза сир Бриндън, — но има едно нещо, което липсва на сир Джайм.

— Кое? — попита Роб.

— Търпението — бе отвърнал Черната риба.

Войската им бе станала по-голяма, отколкото при напускането на Близнаците. Лорд Алсейсън Малистър беше довел силите си от Морски страж и се присъедини към тях, докато заобикаляха средното течение на Синята вилка и след това препуснаха на юг. Други също се присъединяваха, дребни рицари и владетели, както и свободни ратници, побягнали на север, след като армията на брат й Едмур бе разбита под стените на Речен пад. Пришпорвали бяха конете си до изнемога, за да стигнат тук преди Джайм Ланистър да е разбрал за идването им, а сега часът беше настъпил.

Кейтлин загледа как синът й се качва на коня. Доведе му го Оливър Фрей, синът на лорд Уолдър, с две години по-голям от Роб, но сякаш с десет години по-малък и по-неспокоен. След това привърза щита на Роб на мястото му и му подаде шлема. Когато Роб свали забралото си над лицето, което Кат така обичаше, пред нея на мястото на сина й на сивия си жребец вече седеше един снажен рицар. Сред дърветата, където лунните лъчи не стигаха, беше тъмно. Когато Роб извърна глава да я погледне, Кейтлин видя зад забралото само тъмнина.