Робърт се надигна и сграбчи един от пилоните на ложето, за да не залитне.

— Боговете рядко са милостиви, Нед. Дръж, твоя си е. — Измъкна от джоба на наметалото си тежката сребърна ръка — катарама и му я хвърли в леглото. — Дали ти харесва, или не, ти си Ръката ми, проклет да си. Забранявам ти да напускаш.

— Не желая поста — каза му Нед.

— А на някой Ланистър ли да го дам? Ако още веднъж ми я хвърлиш, ще я окача на Джайм, заклевам се.

Нед вдигна сребърната тока. Изглежда, не му оставяха избор. Кракът му пулсираше от болка и той се чувстваше безпомощен като дете.

— Малката Таргариен…

Кралят изстена.

— Седем ада, не започвай отново с това. С това приключихме, дума повече не искам да чуя.

— Защо искаш да съм ти Ръка, след като отказваш да чуеш съвета ми?

— Защо ли? — изсмя се Робърт. — А защо не? Все някой трябва да управлява това скапано кралство. Или предпочиташ да е тя?

Слънцето се вдигна над Долината на Арин и небето на изток порозовя и се позлати. Кейтлин Старк гледаше утринното зарево, облегната на изящно гравираната каменна балюстрада пред прозореца й. Зората пълзеше през поля и гори и светът долу ставаше от черен мастиленосин, и след това — яркозелен. Бели мъгли се вдигаха от Сълзите на Алиса, където призрачните води извираха от планинското било и подхващаха дългия си пад по стръмната фасада на Великанска пика. Кейтлин усещаше леката милувка на водните пръски чак оттук.

Алиса Арин с очите си бе видяла посичането на своя съпруг, на братята си и на всичките си деца, но въпреки това през живота си не бе проляла и една сълза. Затова в смъртта й, бяха отсъдили боговете, тя нямаше да намери покой, докато плачът й не намокри черната земя на Долината, където бяха погребани обичаните от нея мъже. Алиса беше мъртва вече от шест хиляди години, но все още нито една капка от този стръмен поток не бе достигнала коритото на долината далече долу. Кейтлин си помисли колко ли голям водопад ще се получи от собствените й сълзи, след като умреше.

— Продължавай.

— Кралеубиеца трупа войска при Скалата на Кастърли — отвърна сир Родрик Касел вътре от стаята. — Брат ви пише, че е изпратил конници до Скалата с настояване лорд Тивин да заяви намерението си, но не е получил отговор. Едмур е заповядал на лорд Ванс и лорд Пайпър да пазят прохода под Златния зъб. Кълне ви се, че няма да пусне и един крак да стъпи в земята на Тъли, без да го накваси преди това в кръвта на Ланистър.

Кейтлин извърна очи от изгрева. Красотата му с нищо не можеше да повиши настроението й. Изглеждаше жестоко ден с толкова ярка зора да свърши толкова грозно, както предвещаваше този.

— Едмур е пратил конници и се кълне. Но Едмур не е владетелят на Речен пад. За баща ми какво?

— Писмото не споменава нищо за лорд Хостър, милейди.

Сир Родрик подръпна бакенбардите си. Бяха израснали бели като сняг и настръхнали като трънак, докато се съвземаше от раните си. Вече почти приличаше на себе си.

— Баща ми нямаше да повери отбраната на Речен пад на Едмур, освен ако не е тежко болен — каза угрижено тя. — Трябваше да ме събудите веднага щом сте получили писмото.

— Лейди сестра ви решила, че е по-добре да поспите. Така ми каза майстер Колемон.

— Трябваше да ме събудите — настоя тя.

— Майстерът каза, че се канела да поговори с вас, след като свърши двубоят — каза сир Родрик.

— Значи все пак смята да приеме този жалък фарс? Джуджето просто я разиграва. Каквото и да се случи тази сутрин, сир Родрик, крайно време е да си тръгваме. Мястото ми е в Зимен хребет, при синовете ми. Ако сте достатъчно укрепнал за път, ще поискам от Лиза ескорт до Града на чайките. Оттам можем да наемем кораб.

— Пак ли кораб? — Сир Родрик леко позеленя, но се сдържа да не потрепери. — Както кажете, милейди.

Старият рицар изчака отвън, а Кейтлин привика дадените й от Лиза слуги. Докато я обличаха, реши, че ако поговори със сестра си преди дуела, може би ще успее да промени намерението й. Поведението на Лиза се менеше заедно с настроенията й, а настроенията й се меняха ежечасно. Свенливото момиче, което бе познавала в Речен над, се бе превърнало в жена, която последователно се проявяваше като горда, боязлива, жестока, унесена, безмилостна, плаха, упорита, суетна, и свръх всичко — неразумна.

Когато отвратителният й тъмничар се беше домъкнал да съобщи, че Тирион Ланистър желае да направи признания, Кейтлин се помъчи да убеди Лиза да го изслушат насаме. Но не, сестра й настоя ни повече, ни по-малко да устрои този спектакъл пред половината Долина. А сега и това…

— Ланистър е мой пленник — каза тя на сир Родрик, докато слизаха от кулата и минаваха през белите хладни коридори на Орлово гнездо. Кейтлин си беше облякла проста вълнена рокля с посребрен колан. — Трябва да го напомня на сестра ми.

Пред вратите на покоите на Лиза срещнаха чичо й, който излетя побеснял навън.

— Дошли сте да не изтървете глупашкото празненство ли? — ревна сир Бриндън. — Бих ти казал да напердашиш сестра си да й дойде умът, ако мислех, че ще свърши работа, но само ще си натъртиш ръката.

— Дошла е птица от Речен пад — почна Кейтлин, — писмо от Едмур…

— Знам, детето ми. — Черната риба, стегнала плаща му, беше единствената отстъпка на Бриндън пред украсите. — Трябваше да го чуя от майстер Колемон. Помолих сестра ти да ми разреши да взема хиляда калени мъже и да тръгнем колкото може по-бързо към Речен пад. И знаеш ли какво ми отговори тя? „Долината не може да се лиши от хиляда меча, нито от един дори, чичо“, това ми каза. „Ти си рицарят на Портата. Мястото ти е тук.“ — От разтворените врати отекна тънък детски смях и чичо й сърдито се обърна натам. — Е, а аз пък й казах, че може да си намери и друг рицар на Портата. Черна риба или не, все пак съм Тъли. Ще тръгна още по залез-слънце.

Изумлението на Кейтлин бе повече от искрено.

— Сам? Знаеш не по-зле от мен, че няма да оцелееш по планинския път. Двамата със сир Родрик се връщаме в Зимен хребет. Ела с нас, чичо. Ще ти дам хилядата мъже. Речен пад няма да се сражава сам.

Бриндън се замисли и кимна.

— Както кажеш. Далече ще е до дома, но предпочитам да ида там. Ще те чакам долу. — Закрачи по коридора и плащът му се развя.

Кейтлин и сир Родрик се спогледаха, след което пристъпиха през вратите към тънкия детски кикот.

Покоите на Лиза гледаха към малка градина — кръг от насипана пръст с насадена по нея трева и сини цветенца, обграден от всички страни с тънки бели кули. Строителите я бяха замислили като гора на боговете, но Орлово гнездо беше кацнало върху скалната твърд на планината и колкото и пръст да извличаха от Долината, не можеха да посадят призрачно дърво и то да се вкорени. Затова владетелите на Орлово гнездо бяха насадили тук трева и бяха пръснали статуи между ниските храсти. Точно тук двамата защитници щяха да поверят живота си, както и този на Тирион Ланистър, в ръцете на боговете.

Лиза, свежа и с вчесана до блясък коса, облечена в кремаво кадифе и с верижка от сапфири и лунни камъни на млечнобялата си шия, приемаше двора на терасата с изглед над сцената на предстоящия двубой, обкръжена от своите рицари, васали и по-изтъкнати владетели. Повечето от тях още се надяваха да се омъжат за нея, да легнат в ложето й и да властват над Долината на Арин. По това, което бе видяла от престоя си в Орлово гнездо, Кейтлин съдеше, че надеждите им са напразни.

За да се издигне креслото на Робърт, бе построена дървена платформа. Там седеше владетелят на Орлово гнездо, кикотеше се и пляскаше с ръчички, а гърбавият кукловод пред него, в пъстър костюм, караше двама дървени рицари да се блъскат и секат с мечовете си. Разнасяха купички с гъст крем и кошнички с боровинки и гостите отпиваха подсладено портокалово вино от инкрустираните със сребро чашки. „Глупашко празненство“, беше го нарекъл Бриндън — и нищо чудно.

В другия край на терасата Лиза весело се смееше на някаква шега на лорд Хънтър и хапваше боровинка от върха на камата на сир Лин Корбрей. Това бяха ухажорите, удостоени с най-високо внимание от Лиза… поне за днес. На Кейтлин й беше много трудно да определи кой от двамата е по-неподходящ. Еон Хънтър беше по-стар дори от покойния Джон Арин и прокълнат с трима вечно каращи се синове, всеки от които — по-алчен от останалите. Сир Лин беше друга крайност: снажен и красив, наследник на древен, но обеднял дом, но суетен, безразсъден, своенравен… и според клюките — без капка интерес към интимните женски прелести.