Раната на гърдите му беше зараснала колкото може, резката бе покрита със сив, грозен белег.

— Защо е тук навън, сам под това слънце? — попита тя.

— Изглежда, обича топлината, принцесо — проговори сир Джора. — Очите му следят слънцето, макар да не го вижда. Сложиш ли му храна в устата, ще яде, сипеш ли му вода на устните, ще пие.

Дани нежно целуна по челото своето слънце и звезди, стана и се обърна към Мирри Маз Дуур.

— Скъпо ми излязоха магиите ти, майги.

— Той живее — сви рамене Мирри Маз Дуур. — Поискахте живот. Платихте с живот.

— Това не е живот за човек като Дрого. Животът му беше смях и цвърчащо върху огъня месо, и кон между краката му. Животът му беше аракх в ръката и звънците, пеещи в косата му, когато язди да срещне враг. Животът му бяха ездачите кръвни и аз, и синът, който трябваше да му дам.

Мирри Маз Дуур не каза нищо.

— Кога отново ще бъде като преди? — настоя Дани.

— Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев — отвърна Мирри Маз Дуур. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ти се загърчи пак и му родиш живо дете. Тогаз ще се върне той, но не и преди.

Дани махна с ръка на сир Джора и другите.

— Оставете ни. Искам да поговоря насаме с майги. — Мормон и дотраките се оттеглиха. — Знаела си — каза й Дани, щом останаха сами. Болеше я и отвътре, и отвън, но яростта й даде сила. — Знаела си какво откупувам, и цената си знаела, но ме остави да я платя.

— Грях сториха, че ми изгориха храма — рече плосколиката жена. — Разгневиха Великия пастир.

— Това не беше дело на боговете — прекъсна я хладно Дани. „Погледна ли назад, загивам.“ — Ти ме измами. Уби детето в мен.

— Жребецът, яхащ света, вече няма да пали градове. Неговият халазар няма да тъпче племена и народи в пръстта.

— За теб говорех — каза й с болка Дани. — Аз те спасих.

— Спаси ли ме? — изрече ядно жената лазарийн. — Трима ездачи ме яхаха, не както мъж взима жена, а отзад, както куче кучка. Четвъртият бе в мен, когато ти мина. Как си ме спасила? Видях как гори домът на моя бог, а по улицата видях купове отсечени глави. Главата на хлебаря видях, който ми правеше хляба. Видях главата на едно момче, което ме спаси от сляпа треска само преди три луни. Чух плача на децата, докато ездачите ги подкарваха с камшици. Пак ми кажи какво си спасила.

— Живота ти.

Мирри Маз Дуур се изсмя жестоко.

— Виж своя хал и разбери колко струва животът, когато загубиш всичко друго.

Дани извика мъжете от своя хас и ги накара да хванат Мирри Маз Дуур и да й вържат ръцете и краката, но майги й се усмихна, докато я отвеждаха, сякаш двете си бяха споделили нещо съкровено. Само една дума и Дани щеше да поиска главата й… но тогава какво щеше да има? Една глава? Щом животът не струваше нищо, колко струваше смъртта тогава?

Отнесоха хал Дрого в шатрата й и Дани им нареди да напълнят големия бронзов казан, и този път във водата нямаше кръв. Изкъпа го сама. Уми калта и прахта от ръцете и гърдите му, почисти лицето му с мека кърпа, насапуниса дългата му черна коса и я среса, докато не заблестя такава, каквато я помнеше. Докато свърши, отдавна се беше стъмнило и Дани се бе уморила. Спря да похапне, но изяде само една фурма и отпи само глътка вода. Сънят щеше да е избавление, но беше спала достатъчно… твърде дълго всъщност. А тази нощ я дължеше на Дрого заради всичките нощи, които бяха и можеха да бъдат.

Споменът за първата им езда бе с нея, когато го изведе навън в тъмното, защото дотраките вярваха, че всички важни в живота на човека неща трябва да стават под открито небе.

И Дани си каза, че в този свят има сили по-могъщи от омразата и заклинания по-верни от всичко, което една майги е могла да научи в Асшаи. Нощта бе тъмна и безлунна, но над главите им ярко пламтяха милион звезди. Взе го за поличба.

Не ги срещна мека тревна постеля, а само корава пръст, осеяна с камъни. Нямаше дървета, да зашумят от вятъра, нито поточе да утеши страха им с нежната песен на водата. Дани си каза, че звездите стигат.

— Спомни си, Дрого — прошепна тя. — Спомни си първата ни езда, деня, в който се венчахме. Спомни си нощта, в която създадохме Рего, с халазар около нас и очите ти върху лицето ми. Спомни си колко хладна и чиста бе водата в Утробата на света. Спомни си, слънце мое и звезди. Спомни си и се върни при мен.

Раждането я бе разранило и възпалило толкова, че не можеше да го приеме както й се искаше, но Дорея я бе научила на други начини. Ръцете си използва Дани, устата и гърдите си. С нокти го драскаше, с целувки го покри и му шепна, и се молеше, и му разказваше какво ли не, а накрая го окъпа в сълзите си. Но Дрого нито почувства, нито проговори, нито се надигна мъжеството му.

И когато бледата зора се вдигна над пустата межда на хоризонта, Дани разбра, че наистина го е изгубила.

— Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев тъжно каза тя. — Когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи. Когато утробата ми се загърчи и родя живо дете. Тогаз ще се върнеш, мое слънце и звезди, не и преди.

„Нивга — изплака тъмнината. — Нивга. Нивга.“

В шатрата Дани взе една възглавничка, от коприна и пълна с пера. Стисна я до гърдите и се върна навън при Дрого, при своето слънце и звезди. „Назад обърна ли се, мъртва съм.“ Болеше я от всяка стъпка и й се искаше да заспи, да заспи и да не сънува. Коленичи, целуна Дрого по устните и натисна възглавничката на лицето му.

— Държат сина ми — каза Тивин Ланистър.

— Държат го, милорд. — Гласът на вестоносеца беше глух от умората. На гърдите на разкъсаната му туника петнистият глиган на Крейкхол беше наполовина зацапан с изсъхнала кръв.

„Един от синовете ти“ — помисли Тирион. Отпи от виното и не отрони нито дума, замислен за Джайм. Щом си вдигнеше ръката, в лакътя го жегваше остра болка и му напомняше вкуса на битката, от който и той бе опитал малко. Обичаше брат си, но нямаше да пожелае да е с него в Сенчестия лес срещу всичкото злато на Скалата на Кастърли.

Докато вестоносецът разказваше за случилото се, събраните от лорд баща му лордове и знаменосци слушаха като онемели. Чуваше се само пращенето и съсъкът на цепениците, горящи в камината в дъното на дългата ветровита стая.

След трудностите на дългото и непрестанно яздене на юг възможността да прекара макар и една нощ в хан безкрайно бе зарадвала Тирион… макар да предпочиташе по-скоро да не е точно този хан, с всичките му спомени. Баща му бе наложил изнурителна скорост и тя си взе платата. Ранените в битката мъже напрягаха сетни сили или ги оставяха по пътя да се оправят както могат. Всяка сутрин оставяха още по неколцина — мъже, които заспиваха, за да не се събудят повече. И всяка сутрин други неколцина дезертираха, измъкваха се крадешком и чезнаха в сумрака. Тирион понякога се изкушаваше да тръгне с тях.

Беше на горния етаж, наслаждаваше се на удобството на постелята от гъши пух и на топлината на тялото на Шае, когато го събуди скуайърът и му съобщи, че е пристигнал вестоносец с ужасни вести от Речен пад. Значи всичките им патила се бяха оказали без полза. Бързото препускане на юг, безкрайните принудителни преходи, труповете, оставени по пътя… всичко това — за оня, що духа. Роб Старк бе стигнал до Речен пад дни преди тях.

— Как е могло да се случи? — простена сир Харис Суифт. — Как? Дори след Шепнещия лес Речен пад е обкръжен от желязо, обграден е от огромна войска… що за лудост е тласнала сир Джайм да реши да раздели хората си в три отделни стана? Нима не си е давал сметка колко уязвими ги прави това?

„Много по-добре от тебе, тлъст бъзливец такъв“ — помисли Тирион. Джайм можеше и да е загубил Речен пад, но го дразнеха злословията по адрес на брат му от такива като Суифт, безсрамен мазник, чийто най-съществен подвиг в живота беше бракът му със също толкова тлъстата щерка на сир Кеван и прикачването му по този начин към рода на Ланистърови.