— Вода — каза им тя, — стомна с вода, колкото може по-студена. И малко плодове. Фурми.

— Както кажете, халееси.

— Доведете ми сир Джора — добави тя и стана. Джикуи й донесе халат от пясъчна коприна и го заметна на раменете й. — Искам и топла баня, повикайте и Мирри Маз Дуур и… — Паметта й изведнъж се върна и тя уплашено промълви: — Хал Дрого… Той…

— Халът е жив — спокойно отвърна Джикуи… но докато изричаше думите, Дани улови мрака в очите й, а щом ги изрече, се обърна и побягна навън да донесе вода.

Денерис се обърна към Дорея.

— Кажи ми.

— Аз… ще ида да доведа сир Джора — рече в отговор момичето от Лис, сведе глава, обърна се и излетя от шатрата.

Джикуи също щеше да побегне, но Дани я хвана за китката и я задържа.

— Какво става? Трябва да знам. Дрого… и детето ми. — Защо чак сега си спомни за детето? — Синът ми… Рего… той къде е? Искам го.

Слугинята й сведе очи.

— Момчето… то не оживя, халееси.

Дани я пусна и Джикуи излезе. „Синът ми е мъртъв.“ Беше го знаела. Беше го разбрала някак още първия път, когато я събуди плачът на Джикуи. Не, знаеше го още преди да се събуди. Сънят й се върна в паметта, внезапен и жив, и тя си спомни високия мъж с медената кожа и дългата сребристозлатна плитка, който лумна в пламъци.

Плачеше й се, но очите й бяха сухи като пепел. Плакала бе в съня си и сълзите й бяха станали на пара по бузите. „Всичката ми мъка е изгоряла“, каза си. Изпита тъга… но въпреки това усещаше, че се е отдалечил от нея, избледнял е в спомена й, сякаш никога не го е имало.

Сир Джора и Мирри Маз Дуур влязоха малко по-късно и завариха Дани застанала с другите драконови яйца до гърдите си. Усещаше ги топли като онова, с което бе спала, и това бе повече от странно.

— Сир Джора, елате — подкани го тя. Хвана ръката му и я постави върху черното яйце с пурпурните жилки. — Какво усещате?

— Черупка. Твърда като камък. — Рицарят я погледна с тревога. — Люспи.

— Топло?

— Не. Студен камък. — Дръпна ръката си. — Принцесо, добре ли сте? Бива ли да ставате, толкова сте слаба?

— Слаба ли? Силна съм, Джора. — За да го успокои, приседна на купчината възглавнички. — Разкажи ми как умря детето ми.

— Той изобщо не живя, принцесо. Жените казват, че… — Гласът му замря и Дани видя колко хлътнало е лицето му.

— Кажи ми. Всичко. Какво говорят жените?

Той извърна лице. Очите му плуваха в тъмни кръгове.

— Говорят, че детето било…

Тя чакаше търпеливо, но сир Джора не можеше да го изрече. Лицето му помръкна от срам. Самият той изглеждаше отслабнал и съсипан.

— Чудовищно — довърши вместо него Мирри Маз Дуур. Рицарят беше силен човек, но в този момент Дани разбра, че майги е по-силна, по-жестока и безгранично по-опасна. — Уродливо. Сама го извадих, ей с тия две ръце. Беше с люспи като на гущер, сляпо, с костно пънче за опашка и с кожени крилца като на прилеп. Като го пипнах, плътта се отлющи от костта, а вътре гъмжеше от гробни червеи и вонеше на развала. Мъртво бе от години.

„Мракът“ — помисли Дани. Ужасният мрак, който се беше понесъл зад нея да я погълне. Озърнеше ли се назад, загиваше.

— Моят син беше жив и силен, когато сир Джора ме внесе в шатрата — рече тя. — Усещах го как рита, бореше се да се роди.

— Може и така да е било — отвърна Мирри Маз Дуур, — но горкото същество излезе от утробата ви както ви казах. Смъртта танцуваше в тази шатра, халееси.

— Само сенки — махна с ръка сир Джора, но Дани долови колебанието в гласа му. — Видях, майги. Видях те сама да танцуваш сред сенките.

— Гробът хвърля дълги сенки, Железни господарю — рече Мирри. — Дълги и тъмни, и никоя светлина не може да ги надвие.

Сир Джора беше убил сина й. Дани го осъзна. Направил бе, каквото бе направил, от обич и вярност, но я бе занесъл на място, където жив човек не можеше да влезе и бе поднесъл бебето й в дар на мрака. И той го разбираше: посивялото лице, хлътналите очи, накуцването.

— Сенките и вас са докоснали, сир Джора — каза му тя. Рицарят замълча. Дани се обърна към божията жена. — Ти ме предупреди, че само живот може да изкупи смъртта. Мислех, че ми говориш за коня.

— Не — отвърна Мирри Маз Дуур. — Лъжа, с която сте се залъгали сама. Знаели сте цената.

Наистина ли? „Озърна ли се назад, загивам.“

— Цената е платена — каза Дани. — Конят, детето ми, Кваро и Кото, Хаго и Кохоло. Цената е платена, и е платена трижди. — Стана от възглавниците. — Къде е хал Дрого? Покажи ми го, божия жено, майги, вещице кървава, каквото и да си. Покажи ми хал Дрого. Покажи ми какво съм откупила с живота на сина си.

— Както заповядате, халееси — отвърна старицата. — Елате, ще ви заведа при него.

Дани беше по-изнемощяла, отколкото си мислеше. Сир Джора я подхвана през кръста и й помогна да стане.

— Има време за това, може и по-късно, принцесо — промълви той.

— Искам да го видя веднага, сир Джора.

След сумрака в шатрата светът отвън бе ослепително ярък. Слънцето гореше като разтопено злато, а земята бе повяхнала и пуста. Прислужничките й чакаха с плодове и вода, а Джого се приближи да помогне на сир Джора да я крепят. Аго и Ракаро стояха отзад. От блясъка на слънцето по пясъка й беше трудно да види по-надалеч, докато не вдигна длан да заслони очите си. Видя пепел от огнище, няколко коня, които кръжаха лениво наоколо и търсеха стръкове зелена трева, пръснати шатри и постели. Отстрани се беше струпала малка групичка деца, които я гледаха мълчаливо, зад тях зърна улисани в работа жени и една гърбава старица — взираше се към плоското синьо небе с уморени очи и вяло пъдеше от себе си мухи кръвопийци. На брой сигурно имаше стотина души, не повече. Само вятърът и оживялата прах знаеха къде са отишли другите четиридесет хиляди.

— Халазара на Дрого го няма — каза тя.

— Хал, който не може да язди, не е хал — промълви Джого.

— Дотраките следват само силните — каза сир Джора. — Съжалявам, принцесо. Никой не можеше да ги задържи. Ко Поно замина пръв, провъзгласи се за хал Поно и мнозина го последваха. Скоро и Джако стори същото. Другите се измъкваха всяка нощ на големи и по-малки орди. В Дотракското море на мястото на халазара на Дрого вече има дузина нови.

— Старите останаха — каза Аго. — Плашливите, слабите и болните. И ние, които сме се заклели. Ние оставаме.

— Взеха стадата на хал Дрого, халееси — каза Ракаро. — Много малко бяхме, за да можем да ги спрем. Правото на силните е да взимат от слабите. Взеха и много роби, на хал, както и от вашите, но все пак оставиха неколцина.

— Ерое? — попита Дани, спомнила си уплашеното дете, което бе спасила извън стените на града на Агнешките хора.

— Нея Маго я взе, сега той е кръвен ездач на хал Джако — отвърна Джого. — Обязди я отгоре и отдолу и после я даде на своя хал, а Джако пък я даде на другите си кръвни ездачи. Шестима бяха. Като свършиха с нея, й срязаха гърлото.

— Такава й беше съдбата, халееси — каза Аго.

„Погледна ли назад, мъртва съм.“

— Жестока съдба — каза Дани. — Но не толкова, колкото ще е съдбата на Маго. Това ви го обещавам пред стари и нови богове, пред бога на агнето и пред бога на коня, и пред всеки жив бог. Кълна се в Майката на планините и в Утробата на света. Преди да съм свършила с тях, Маго и Ко Джако ще молят за милостта, която те са проявили към Ерое.

Дотраките се спогледаха колебливо.

— Халееси — заговори слугинята й Джикуи като на малко, нищо неразбиращо дете, — Джако сега е хал, с двадесет хиляди ездачи зад гърба си.

Тя вдигна глава.

— Аз съм Денерис, Родената в буря, Денерис от дома Таргариен, от кръвта на Егон Завоевателя и на Мегор Жестокия, и на древна Валирия преди тях. Аз съм щерката на дракона и аз ви се кълна, че тези мъже ще издъхнат с писък на устата. Сега ми заведете при хал Дрого.

Той лежеше върху голата червена пръст, взрян в слънцето.

По тялото му бяха накацали дузина мухи кръвници, но той сякаш нито ги виждаше, нито усещаше. Дани махна с ръка да ги прогони и коленичи до него. Очите му бяха отворени широко, но не виждаше, и тя начаса проумя, че е сляп. Като прошепна името му, сякаш не я чу.