Толкова доволна изглеждаше от себе си и нищо чудно. С какво толкова можеше да я уплаши един съд, след като присъдите раздаваше хилавото й дете? Тирион се озърна към Лунната й порта. „Мамо, искам да го видя как лети“, бе казало момчето. Колко ли нещастници беше отпратил вече този сополив нещастник през нея?

— Много ви благодаря, милейди, но не виждам смисъл да безпокоим лорд Робърт — отвърна учтиво Тирион. — Боговете знаят, че съм невинен. Искам тяхната присъда, а не на смъртните хора. Настоявам за съд в двубой.

Бурен смях изведнъж изпълни великата зала на рода Арин. Нестор Ройс изсумтя, сир Уилис се закикоти, сир Лин Корбрей се затресе, а останалите отметнаха глави и зареваха от смях. Марилион непохватно изтегли весела нотка от новата си дървена лютня с пръстите на счупената си ръка. Дори вятърът като че ли засвири насмешливо през зейналата Лунна порта.

Воднистосините очи на Лиза Арин го изгледаха колебливо. Хвана я натясно.

— Да, разбира се. Имате това право.

Младият рицар със зелената усойница, извезана на дрехата му, пристъпи напред и коленичи пред нея.

— Милейди, моля за привилегията да защитавам вашата кауза.

— Честта трябва да е моя — намеси се старият лорд Хънтър. — В името на обичта, която хранех към покойния ви съпруг, позволете ми да отмъстя за смъртта му.

— Моят баща служеше вярно на лорд Джон като върховен стюард на Долината — прогърмя гласът на сир Албар Ройс. — Позволете ми да защитя в това дело неговия син.

— Боговете закрилят човека в справедлива кауза — заяви сир Лин Корбрей, — но често той се оказва и най-сигурният меч. А всички знаем кой е той — усмихна се той прекалено скромно.

Още неколцина мъже заговориха наведнъж, настоявайки да бъдат чути. Тирион се пообезсърчи от факта, че толкова много непознати държат да му изпият кръвта. Май планът му нямаше да се окаже толкова умен в края на краищата. Лейди Лиза вдигна ръка за тишина.

— Благодаря на всички вас, благородни господа, и знам, че ако синът ми беше сред нас, щеше също да ви благодари. Няма по-храбри и верни мъже във всичките Седем кралства от рицарите на Долината. Но все пак мога да избера само един. — И посочи. — Сир Вардис Игън, вие бяхте винаги вярната дясна ръка на съпруга ми. Вие ще сте нашият защитник.

Само той беше мълчал през цялото време.

— Милейди — промълви гробовно сир Вардис и коленичи. — Моля поверете това бреме на друг, нямам вкус към това. Този човек не е воин. Вижте го. Джудже, наполовината на ръста ми, и сакато при това. За мен ще е срамно да посека такъв човек и да го нарека правосъдие.

„Ох, чудесно!“ — възкликна наум Тирион и каза:

— Напълно съм съгласен.

Лиза го изгледа с гняв.

— Сам настояхте за съд в двубой.

— И сега настоявам за свой защитник, както вие избрахте за себе си. Брат ми Джайм с удоволствие ще ме защити, сигурен съм.

— Скъпият ви Кралеубиец е на хиляда левги оттук — сряза го Лиза Арин.

— Пратете му птица тогава. С удоволствие ще изчакам, докато дойде.

— Ще се изправите срещу сир Вардис още утре.

— Певецо — каза Тирион на Марилион, — когато съчиниш баладата си за всичко това, постарай се хората да разберат как лейди Арин е отказала на едно джудже правото на защитник и го е хвърлила сакато, насинено от бой и примряло от глад срещу най-добрия си рицар.

— Нищо не ти отказвам! — изкрещя побесняла Лиза Арин. — Кажи кой ти е защитникът, Дяволче… ако мислиш, че можеш да намериш човек, готов да умре за теб.

— Щом за вас е все едно, по-скоро бих намерил човек, готов да убие за мен. — Тирион огледа залата. Никой не помръдна. Замълча, вцепенен и зачуден дали всичко нямаше да се окаже колосална грешка.

И тогава в дъното на залата някой се размърда.

— Заставам от името на джуджето! — извика Брон.

Сънуваше стар сън — за трима рицари в бели плащове, за отдавна срутена кула и за Лиана в плувналото в кръв ложе.

В съня приятелите му яздеха с него, както и приживе. Гордият Мартин Касел, бащата на Джори. Верният Тео Вул. Итън Гловър, с благата си реч и добро сърце. Мъжът от блатата, Хоуланд Тръстиката. Лорд Дъстин, на високия си червен жребец. Нед бе познавал лицата им като своето, но годините като пиявици изпиват спомените, дори онези, които човек се е заклел да не забрави никога. В съня му те бяха само сенки, сиви призраци, яхнали коне от мъгла.

Бяха седмина, тръгнали да се опълчат срещу трима. Но тримата не бяха обикновени мъже. Очакваха ги пред кръглата кула с червените склонове на Дорн зад тях и вятърът развяваше белите им плащове. И не бяха сенки: лицата им ярко сияеха, дори и сега. Сир Артър Дайн, Меча на утрото, с тъжната си усмивка. Дръжката на големия меч Зора стърчеше над дясното му рамо. Сир Осуел Уент бе коленичил и точеше меча си. Над белия му емайлиран шлем бе разперил криле черният прилеп на неговия род. Между двамата стоеше свирепият стар сир Джеролд Хайтауър, Белия бик, Лорд-командирът на кралската гвардия.

— Търсех ви на Тризъбеца — каза им Нед.

— Не бяхме там — отвърна сир Джеролд.

— Горко на Узурпатора, ако бяхме — каза сир Осуел.

— Когато падна Кралски чертог, сир Джайм посече краля ви със златен меч и се зачудих защо ви няма.

— Далече бяхме — каза сир Джеролд, — иначе Ерис още щеше да седи на железния трон, а нашият лъжебрат щеше да гори в седемте ада.

— Слязох до Бурен край да вдигна обсадата — каза им Нед, — и лордовете Тирел и Редвин свиха знамената, и всички техни рицари коленичиха да ни се закълнат във вярност. Мислех, че ще сте сред тях.

— Нашите колене не се подгъват лесно — каза сир Артър Дайн.

— Сир Вилем Дари избяга на Драконов камък с кралицата ви и принц Визерис. Мислех, че може да сте отплавали с тях.

— Сир Вилем е добър и верен мъж — каза сир Осуел.

— Но не е от кралската гвардия — изтъкна сир Джеролд. — Кралската гвардия не бяга.

— Нито тогава, нито сега — каза сир Артър. И надяна шлема си.

— Положили сме клетва — поясни старият сир Джеролд. Призраците на Нед тръгнаха с него, с мечове от сянка в ръце. Бяха седмина срещу трима.

— А сега започва — заяви сир Артър Дайн, Мечът на утрото. Измъкна Зора и го вдигна в двете си ръце. Острието беше бяло като млечно стъкло, оживяло от светлина.

— Не — каза Нед с тъга в гласа. — Сега свършва.

И докато се сблъскваше с двата пороя от стомана и сянка, чу писъка на Лиана.

— Едард! — извика тя. Вихър от розови листенца повя от прошарените с кръв небеса, сини като очи на смъртта.

— Лорд Едард! — извика отново Лиана.

— Обещавам — прошепна той. — Лия, обещавам…

— Лорд Едард — отекна мъжки глас в тъмното.

Едард Старк изпъшка и отвори очи. От високите прозорци на Кулата на ръката струеше лунна светлина.

— Лорд Едард? — Над леглото му надвисна сянка.

— Колко… колко дълго? — Чаршафите бяха разбъркани, единият му крак бе стегнат в шина и гипс; рязка болка прониза хълбока му.

— Шест дни и седем нощи. — Гласът бе на Вайон Пули. Стюардът поднесе чаша към устните му. — Пийте, милорд.

— Какво…

— Само вода. Майстер Пицел каза, че ще сте жаден.

Нед отпи. Устните му бяха пресъхнали и напукани. Водата му се стори сладка като мед.

— Кралят се разпореди — каза му Вайон Пули, след като той пресуши чашата. — Иска да говори с вас, милорд.

— Утре — каза Нед. — Да се съвзема малко. — Не можеше да понесе Робърт сега. Сънят го беше изтощил като пале.

— Милорд — каза Пули, — но той заповяда да го известим веднага щом се събудите. — Стюардът побърза да запали свещта до леглото.

Нед тихо изруга. Робърт не беше от търпеливите.

— Предайте му, че съм твърде слаб, за да отида при него. Ако желае да говори с мен, ще го приема с удоволствие. Дано го заварите дълбоко заспал. И извикай… — Щеше да каже „Джори“, но си спомни. — Извикай капитана на гвардията ми.

Алин пристъпи в спалнята почти веднага след като стюардът излезе.