— Боговете се мръщят на комарджията — отбеляза строго сир Родрик. Като човек от Зимен хребет споделяше отношението на рода Старк към турнирите и залаганията.

— Вярно, намръщиха ми се — призна певецът. — Вашите жестоки богове и Рицарят на цветята ме вкараха в тая беля.

— Не се съмнявам, че ти е било за урок — каза сир Родрик.

— Така е. Този път ще заложа парите си на сир Лорас.

Сир Родрик понечи да дръпне бакенбарда, дето го нямаше, но докато поредният упрек се оформи в главата му, дотича слугата. Постави пред тях дъските с хляб и ги отрупа с късове сочно месо от шиша. На другия шиш бяха нанизани резенчета лук, чушлета и гъби. Момчето хукна да им донесе бирата и сир Родрик се залови с плувналата в гореща мазнина купчина с вълчи апетит.

— Аз съм Марилион — представи се певецът и дръпна една от струните на лютнята. — Сигурно сте ми чували свирнята някъде?

Поведението му събуди усмивката на Кейтлин. Малко странстващи певци стигаха чак до Зимен хребет на север, но тя познаваше такива като него от детството си в Речен пад.

— Боя се, че не.

Той дръпна жална струна на лютнята.

— Загубили сте. Кой е най-изкусният певец, когото сте слушали?

— Алиа от Браавос — каза отведнъж сир Родрик.

— О, аз съм много по-добър от тая дърта тояга — похвали се Марилион. — Ако имате два сребърника за една песен, с радост ще ви го докажа.

— Може да се намери някой и друг медник, но по-скоро ще ги хвърля в някой кладенец, отколкото да ти плащам за виенето — измърмори начумерено сир Родрик.

Мнението му за певците беше добре известно: за момичета музиката бе нещо чудесно, но той така и не можеше да разбере защо едно здраво момче ще държи лютня, вместо да върти меча.

— Дядо ви е с много кисел нрав — обърна се Марилион към Кейтлин. — Исках само да ви почета. В дан на вашата хубост. Всъщност аз би трябвало да пея само за крале и знатни лордове.

— Аха. Знаете ли, чувала съм, че лорд Тъли обича песните. Несъмнено сте се отбивали в Речен пад.

— Сто пъти — отвърна небрежно певецът. — Пазят ми една стая, а с младия лорд сме като братя.

Кейтлин се усмихна, зачудена какво ли щеше да си помисли Едмур за това. Един такъв певец веднъж бе легнал с момичето, по което брат й се занасяше. Оттогава беше намразил цялата им порода.

— А Зимен хребет? Ходили ли сте на север?

— Откъде накъде? Там има само виелици и мечи кожи, а Старките не знаят друга музика освен вълчия вой.

Вратата в другия край на гостилницата се отвори с трясък.

— Ханджийке — подвикна някакъв слуга зад гърба й, — трябват ни ясли за конете и милорд Ланистър иска стая и топла баня.

— О, богове — изпъшка сир Родрик и Кейтлин го стисна под мишницата да го усмири.

Маша Хедъл вече се кланяше и се усмихваше с ужасната си кръвясала усмивка.

— Съжалявам, милорд, но наистина е пълно. Всички стаи са претъпкани.

Кейтлин видя, че са четирима. Един старец в черното на Нощния страж, двама слуги… и той самият, застанал там, дребен и неустрашим като живота.

— Хората ми ще преспят в конюшнята, а колкото до мен… е, не ми трябва голяма стая, както сигурно забелязвате. — И се ухили насмешливо. — Стига огънят да топли и в сламата да няма много бълхи, ще съм щастлив.

„Закъсняхме — помисли си мрачно Кейтлин. — Измъкна ни се.“ А дали?

Маша Хедъл място не можеше да си намери от притеснение.

— Милорд, нищо не остана, заради турнира е, нищо не мога да направя, ох…

Тирион Ланистър извади от кесията си монета, метна я нависоко, хвана я и я подхвърли отново. Чак в другия край на помещението, където седеше Кейтлин, се видя блясъкът на златото. Един наемник в протрито синьо наметало скочи на крака.

— Добре сте дошъл в стаята ми, милорд.

— А, намери се един умник — каза Ланистър и хвърли монетата. Мъжът я хвана във въздуха. — И ловък при това. — Джуджето се обърна към Маша Хедъл. — Храна поне ще се намери, надявам се?

— Колкото пожелаете, милорд, каквото поискате — закланя се ханджийката.

„И да се задави дано“ — помисли си Кейтлин, но й се привидя Бран, давещ се в собствената си кръв. Ланистър огледа по-близките маси.

— Хората ми ще са доволни на това, което сте поднесли на останалите си гости. Двойни дажби — яздихме дълго и сме уморени. За мене някоя печена мърша — пиле, патка, гълъб, все едно. И дай една кана от най-доброто си вино. Йорен, ще седнеш ли да хапнеш с мен?

— Ми да, милорд. Що не — отвърна черният брат. Джуджето дори не погледна към другия край на залата и Кейтлин тъкмо си помисли колко е хубаво, че масите помежду им са толкова претъпкани, когато Марилион изведнъж скочи.

— Милорд Ланистър! — викна той с цяло гърло. — За мен ще е удоволствие да ви позабавлявам, докато се храните. Позволете да ви изпея поемата за величавата победа на вашия баща при Кралски чертог!

— Едва ли нещо друго би могло да развали по-успешно вечерята ми — отвърна кисело джуджето. Кривогледите му очи огледаха бързо певеца, отместиха се… и се спряха на Кейтлин. Той я изгледа за миг озадачено. Тя извърна лицето си, но беше късно. Джуджето се усмихваше.

— Лейди Старк, каква приятна изненада. Съжалявам, че не можахме да се видим в Зимен хребет.

Марилион я зяпна и смутът му премина в огорчение, щом Кейтлин бавно се изправи. Чу до себе си ругатнята на сир Родрик. Само да се беше позадържал още малко при Вала, помисли тя, само да можеха да го хванат на север, както го беше замислил Нед, само да…

— Лейди… Старк? — изпелтечи Маша Хедъл.

— Последния път, когато отседнах тук, все още бях Кейтлин Тъли — отвърна тя на ханджийката.

Чу ропота наоколо и усети погледите, приковани в нея. Кейтлин бавно огледа стаята. Очите й обходиха лицата на рицарите и заклетите мечове и тя вдиша дълбоко, за да укроти учестения си пулс. Смееше ли да поеме риска? Нямаше време за мислене. Само миг и собственият й глас прокънтя в ушите й.

— Вие там, в ъгъла. — Тя посочи един възрастен мъж, когото не бе забелязала досега. — Това, което е извезано на плаща ви, не е ли черният прилеп на Харънхъл, сир?

Мъжът скочи.

— Да, милейди.

— А лейди Уент вярна и искрена приятелка ли е на моя баща, лорд Хостър Тъли, владетеля на Речен пад?

— Вярна е — отвърна твърдо мъжът.

Сир Родрик се надигна кротко и дръпна меча в ножницата. Джуджето замига към тях, с изопнато лице и удивени очи.

— Червеният жребец винаги е бил добре дошъл в Речен пад — обърна се тя към тримата до огъня. — Баща ми смята Джонос Бракън за един от най-старите си и най-верни знаменосци.

Тримата тежковъоръжени конници се спогледаха нерешително.

— Нашият господар е поласкан от високото доверие — промълви колебливо единият.

— Завиждам на баща ви за всичките тези чудесни приятели — подхвърли язвително Ланистър, — но не мога да схвана целта на всичко това, лейди Старк.

Тя го пренебрегна и се обърна към голямата група в синьо и сиво. От тях зависеше всичко. Бяха над двадесет.

— Добре познавам и вашия герб: двойните кули на Фрей. Как преживява добрият ви лорд, господа?

Капитанът стана.

— Лорд Уолдър е добре, милейди. Смята да си вземе нова жена за деветдесетия си рожден ден и помоли негово превъзходителство баща ви да почете сватбата му с присъствието си.

Тогава Тирион Ланистър се изкиска. И Кейтлин разбра, че е в ръцете й.

— Този човек дойде като гост в къщата ми и направи заговор за убийството на моя син, осемгодишно момче — обяви тя на цялата зала и посочи джуджето. Сир Родрик пристъпи до нея с меч в ръката. — В името на крал Робърт и на добрите лордове, на които служите, призовавам ви да го задържите и да ми помогнете да го върна в Зимен хребет, за да дочака кралското правосъдие.

Не знаеше кое я удовлетвори повече: свисъкът на дузината мечове, извадени като един, или изражението на Тирион Ланистър.

Санса тръгна за турнира на Ръката със септа Мордейн и Джейн Пули, в носилка с жълти копринени завески — толкова тънки, че можеше да вижда през тях. Превръщаха целия свят в златен. Извън градските стени край реката бяха издигнати стотици павилиони и простолюдието се стичаше в многохилядна тълпа да гледа игрите. Цялото това великолепие взимаше дъха на Санса: бляскавите брони, едрите коне, зачулени със сребро и злато, виковете на тълпата, знамената, плющящи на вятъра… и самите рицари, рицарите най-вече.