Майстер Лувин стана.

— Можем да я разпитаме.

Бран усети облекчението на лицето на брат си.

— Както кажете, майстер. Уейн, вържи й ръцете. Ще дойде с нас в Зимен хребет. Ще остане жива или ще умре според истината, която ще ни каже.

— Ще ядеш ли? — изръмжа Морд. Държеше в дебелите си пръсти олющена чиния, пълна с боб.

Тирион Ланистър примираше от глад, но нямаше да прояви раболепие пред този скот.

— Едно агнешко бутче ще е добре — отвърна му той от купчината мокра слама в единия ъгъл на килията. — Може и някое блюдо грах с лук, малко прясно изпечен хляб и кана греяно вино. Или бира, ако ти е по-лесно. Няма да придирям.

— Боб — каза Морд. — Дръж. — И му поднесе чинията.

Тирион въздъхна. Тъмничарят беше двестакилограмов тъпанар с гнили кафяви зъби и малки като на шопар черни очи. Лявата страна на лицето му беше прорязана от дълбок белег — брадвата бе отсякла ухото и част от бузата му. Беше толкова предсказуем, колкото и гаден, но Тирион наистина беше гладен. Затова посегна към чинията.

— Дръж де! — ухили се Морд и я дръпна назад.

Джуджето се изправи вдървено. Боляха го всички стави.

— Същата ли тъпа игра ще играем на всяко ядене? — Посегна отново към боба.

Морд се дръпна назад и оголи гнилите си зъби.

— Ей я тука бе, дребосък. — Изпъна ръката с чинията над ръба, където клетката свършваше и започваше небето. — Не щеш ли да ядеш? Дръж. Ела си вземи.

Ръцете на Тирион бяха прекалено къси, за да я стигне, а нямаше намерение да пристъпва до ръба. Морд просто щеше да го бутне с тежкия си корем и той щеше да се разплеска в гадно червено петно върху камъните на Небе, като толкова много затворници на Орлово гнездо преди него през вековете.

— А бе то май изобщо не съм гладен — заяви Тирион и се върна в ъгъла си в килията.

Морд изръмжа и разтвори дебелите си пръсти. Вятърът поде чинията, тя се преобърна и пропадна. Храната се изсипа пред погледа му и само шепа бобени зърна се пръснаха по каменния под. Тъмничарят се разсмя и туловището му се затресе като желе.

Тирион го жегна гняв.

— Ах ти, шибано копеле на крастава магарица! — изруга джуджето. — От синя пъпка да пукнеш дано!

Заради това Морд на излизане го изрита с все сила в ребрата с железния ток на ботуша си.

— Ще ти го върна! — изпъшка Тирион, превит на две върху сламата. — Лично аз ще те убия, заклевам се!

Тежката, обкована с желязо врата се затръшна и Тирион чу прещракването на ключа.

За толкова дребен човек като него, съдбата го беше прокълнала с опасно голяма уста, прецени той, след като изпълзя обратно в ъгъла си на онова, което Арините на смях наричаха своя „тъмница“. Загърна се с тънкото одеяло — единствената му завивка — и зяпна към пустото синьо небе и далечните планини, които сякаш нямаха край, съжалил за сетен път, че му го няма онова наметало от рисова кожа, което си спечели на зарове от Марилион, след като певецът го отмъкна от трупа на главатаря на разбойниците. Кожата вонеше на кръв и леш, но все пак беше дебела и топлеше. Морд му я прибра още щом я видя.

Вятърът задърпа като с остри нокти одеялото му. Килията беше окаяно малка дори за джудже. Само на пет стъпки по-нататък, там, където трябваше да име стена, където в една прилична тъмница щеше да има стена, подът свършваше и започваше небето. Виж, чист въздух и ясно слънце имаше в изобилие, както и луна и звезди нощем, но Тирион беше готов тутакси да ги размени срещу най-влажната и най-мрачна дупка в недрата на Скалата на Кастърли.

— Ще летиш — обеща му Морд, след като го натика в килията. — Двайсет, трийсет, петдесет дена може би. Но след туй ще летиш.

Арините поддържаха единствената тъмница в кралството, от която затворниците можеха да се измъкнат когато си поискат. Още първия ден след като набра кураж, Тирион изпълзя по корем до ръба, изпъна врат и огледа надолу. Небе се намираше на шестстотин стъпки надолу и помежду им нямаше нищо освен въздух. Ако се взреше още малко, вдясно, вляво и над него се виждаха и други „килии“. Беше като пчела в този каменен кошер и някой му беше откъснал крилете.

В килията беше студено, вятърът пищеше ден и нощ, а най-лошото бе, че подът беше полегат. Съвсем леко към ръба, но достатъчно. Той се боеше да затвори очи, боеше се, че може да се претърколи насън и да се събуди с внезапен ужас, докато се плъзга през ръба. Нищо чудно, че небесните килии докарваха хората до лудост.

„Боговете да са ми на помощ — бе написал предишният обитател на стената с нещо, което подозрително напомняше изсъхнала кръв — синьото ме зове.“ Отначало Тирин се зачуди кой ли е бил и какво ли е станало с него, но после реши, че е по-добре да не знае.

Защо не си беше затварял устата…

Всичко започна с онова окаяно хлапе, което го гледаше отгоре, от трона, издялан от призрачно дърво под знамената с луна и сокол на рода Арин. Тирион Ланистър беше свикнал да го гледат отгоре, откакто се помнеше, но не и момченца с гуреливи очи, толкова хилави, че да им подпират бузките с възглавнички, за да стоят изправени като мъже.

— Той ли е лошият човек? — попита момчето, стиснало куклата си.

— Той е — отвърна лейди Лиза от по-ниския трон до него. Беше цялата в синьо, напудрена и напарфюмирана за пред ухажорите си, изпълнили залата.

— Толкова е малък! — закиска се владетелят на Орлово гнездо.

— Това е Тирион Дяволчето, от дома Ланистър, който уби баща ти. — Гласът й се извиси през великата зала на Орлово гнездо и отекна от млечнобелите стени и тънките колони така, че всеки да я чуе. — Той посече Ръката на краля!

— Охо, значи и него съм убил? — изтърси Тирион като последния глупак.

Това беше най-подходящият момент да си държи устата затворена и главата — преклонена. Сега го разбираше. Седем ада, и тогава го разбираше. Великата зала беше дълга, белите й мраморни стени с небесносини жилки внушаваха сурова строгост и хладина, а лицата наоколо бяха по-студени и от стените. Мощта на Скалата на Кастърли бе много далече, а в Долината на Арин Ланистърови нямаха приятели. Най-добрата му защита щеше да е покорството и мълчанието.

Но Тирион твърде много се беше вкиснал, за да прояви благоразумие. За негов срам бе грохнал в последния преход на продължилото цял ден изкачване към Орлово гнездо и подбитите му недъгави крака отказаха да го носят. По остатъка от пътя го носи Брон и това само наля още повече масло в огъня на гнева му.

— Май съм бил много зает напоследък — изтърси той с горчив сарказъм. — Чудя се само как съм намерил време за толкова много кланета и убийства.

А трябваше да съобрази с кого си има работа. Лиза Арин и нейният хилав син не бяха свикали дворцовия си съвет от любов към хумора, особено когато е за тяхна сметка.

— Дяволче — хладно отвърна Лиза, — ще си държиш присмехулния език зад зъбите и ще говориш вежливо пред сина ми, иначе ти гарантирам, че ще имаш повод да съжалиш. Не забравяй къде се намираш. Тук е Орлово гнездо и хората около теб са рицарите на Долината — все верни мъже, които обичаха предано Джон Арин. Всеки от тях е готов да умре заради мен.

— Лейди Арин, ако ме сполети нещо лошо, гарантирам ви, че брат ми Джайм с удоволствие ще отмъсти за мен. — Още докато казваше тези думи, Тирион разбра, че са глупост.

— Можете ли да летите, милорд Ланистър? — попита лейди Лиза.

— Има ли едно джудже криле? Ако не, съветвам ви да преглътнете следващата закана, която ще ви хрумне.

— Аз не се заканвам — отвърна Тирион. — Обещавам го.

Тук малкият лорд Робърт беше скочил от трона, толкова объркан, че изтърва куклата си.

— Не можеш да ни навредиш! — изписка момчето. — Никой не може да ни навреди тук. Кажи му, мамо, кажи му, че не може да ни навреди тук! — Момчето се разтрепера.

— Орлово гнездо е несъкрушимо — заяви спокойно лейди Лиза, придърпа момчето към себе си и го притисна в пухкавите си обятия. — А Дяволчето се опитва да ни изплаши, бебчето ми. Всички Ланистърови са лъжци. Никой не може да навреди на сладкото ми момче.