Парчетата от счупената чаша захрущяха под стъпките на лорд Тивин.

— И още нещо — каза той при вратата. — Курвата си няма да водиш в двора.

Тирион остана да седи в гостилницата сам, дълго след като баща му излезе. Накрая изкачи стъпалата към уютната таванска стаичка под камбанарията. Таванът беше нисък, но за едно джудже това не беше пречка. От прозореца можеше да види бесилката, вдигната от баща му на двора. Тялото на ханджийката бавно се завърташе на въжето с всеки по-силен порив на нощния вятър. Плътта й бе изтъняла и разкъсана като надеждите на Ланистър.

Шае промърмори сънено и се извърна към него, щом той седна на ръба на леглото. Той пъхна ръка под завивката, хвана в шепа меката й гърда и тя отвори очи.

— Милорд — промълви момичето дремливо.

Когато цицката й се втвърди, Тирион я целуна и прошепна:

— Мисля да те взема в Кралски чертог, сладурче.

Джон притегна подпръгата и кобилата тихо изцвили.

— Кротко, миличка — каза й той и я успокои с едно погалване.

Вятър прошепна в конюшнята, лъхна леден в лицето му, но Джон не го и усети. Върза навитото одеяло зад седлото с изтръпнали и нашарени с белези пръсти.

— Дух — подвикна тихо Джон. И вълкът се появи до него, с очи като живи въглени.

— Джон, моля те. Не го прави.

Джон се качи, дръпна юздите и извъртя коня към нощта. На прага на конюшнята стоеше Самуел Тарли и зад него надничаше кръглата луна. Сянката, която хвърляше, беше като на великан, огромна и черна.

— Разкарай се от пътя ми, Сам.

— Джон, не можеш да го направиш — каза Сам. — Няма да те пусна.

— Не искам да пострадаш — каза му Джон. — Дръпни се, Сам, да не минавам през теб.

— Няма да минеш. Трябва да ме изслушаш, Джон. Моля те…

Джон сръга кобилата с шпорите и тя се стрелна към вратата. За миг Сам остана на мястото си, кръглото му лице пребледня като луната зад него и устата му се отвори широко от изненада. В последния момент отскочи встрани, както Джон си знаеше, че ще направи, залитна и падна. Кобилата го прескочи и се понесе в нощта. Джон вдигна гуглата на тежкото си наметало и пусна кобилата да препуска на воля. Черен замък се беше стаил, когато го напусна, с тичащия до него Дух. Знаеше, че горе на Вала зад гърба му бдят мъже, но очите им бяха обърнати на север, не на юг. Никой нямаше да е видял, че си тръгва, никой освен Сам Тарли, който сега се мъчеше да се вдигне от калта пред старата конюшня. Надяваше се, че Сам не е пострадал много, след като падна така. Толкова тежък и тромав беше, че като нищо можеше да си счупи китка или да изкълчи глезен.

— Предупредих го — каза гласно Джон. — Все едно, не беше нищо да се оправя с него.

Размърда изгорялата си ръка и започна да стиска и отпуска пострадалите си пръсти. Все още го боляха, но му беше добре, че превръзките са махнати.

Лунната светлина бе посребрила билата на хълмовете. Той пое по виещата се лента на кралския път. Трябваше да се отдалечи колкото може повече от Вала, преди да разберат, че го няма. Призори щеше да остави кралския път и да удари направо през поля, храсталаци и потоци, за да не могат да го гонят, но засега скоростта бе по-важна. Не че нямаше да се досетят накъде е тръгнал.

Стария мечок беше навикнал да става още с първите лъчи на слънцето, затова Джон трябваше да остави между себе си и тях колкото може повече левги… стига Сам Тарли да не го издадеше. Дебеланчото беше послушен и лесно се плашеше, но обичаше Джон като роден брат. Ако го подложеха на разпит, Сам безспорно щеше да им каже истината, но едва ли щеше да дръзне да иде при стражите пред Кралската кула и да вдигне Мормон от сън.

След като Джон не се появеше да донесе закуската на Стария мечок от кухнята, щяха да го потърсят в килията му и да намерят на леглото Дълъг нокът. Трудно му беше да го остави, но Джон не беше съвсем лишен от чест, че да го вземе със себе си. Лорд Мормон несъмнено щеше да намери някой по-достоен за меча. Дори Джора Мормон не го беше направил, когато бе избягал в позор. Стана му неприятно, когато помисли за стареца. Знаеше, че бягството му ще сложи сол в старата рана, причинена от безчестието на сина му. Лош начин бе това да се отплати за доверието му, но нищо не можеше да се направи. Както и да постъпеше, Джон имаше чувството, че ще предаде някого.

Дори сега не беше сигурен, че постъпва доблестно. На южняците им беше по-лесно. Те можеха да си поприказват със септоните си, някой да им каже каква точно е волята на боговете и така да различат праведното от грешното. Но Старките почитаха древните богове, безименните богове, и дори да чуваха, дърветата на сърцето не говореха.

Когато и последните светлинки на Черен замък се стопиха зад него, Джон забави кобилата в спокоен тръс. Чакаше го дълъг път и имаше само един кон, който да го преведе през него. На юг по пътя имаше твърдини и земеделски селца, където можеше да размени кобилата за свежо животно, ако му се наложи, но не и ако се нарани или съвсем се скапе.

Скоро щеше да му се наложи да си намери и нови дрехи. Най-вероятно да ги открадне. Сега беше облечен в черно от глава до пети. Високи кожени ботуши, гащи и туника от груба вълнена тъкан, кожен елек без ръкави и тежко вълнено наметало. Дългият му меч и камата бяха прибрани в ножници от къртича кожа, а черната плетена ризница и шапката си бе скътал в дисагите. Всяко от тези неща можеше да означават смърт, ако го хванеха. Странник, облечен в черно, щеше да буди подозрение във всяко село и твърдина на север от Шийката, а и скоро щяха да започнат да го търсят. Разлетяха ли се гарваните на майстер Емон, за него подслон нямаше да има. Дори в Зимен хребет. Бран можеше да поиска да го пусне, но майстер Лувин беше достатъчно благоразумен. Щеше да затръшне портите и да прогони Джон, както е редно. Там по-добре изобщо да не се мярка.

Въпреки това ясно видя замъка с вътрешния си взор, сякаш го беше напуснал едва вчера. Високите гранитни стени, голямата зала с миризма на пушек, на псета и печено месо, солария на баща си, стаичката на върха на малката кула, където беше спал. Част от душата му не искаше нищо повече, освен да чуе отново смеха на Бран, да похапне от вкусния месеник на Гейдж и да послуша приказките на баба Нан за горските чеда и за Флориан Глупака.

Ала не беше напуснал Вала заради всичко това. Напусна го, защото в края на краищата беше син на баща си и брат на Роб. Един подарен меч, та макар този меч да бе съвършен като Дълъг нокът, не го правеше Мормон. Нито пък беше Емон Таргариен. На три пъти старецът беше избирал и трите пъти бе избрал честта, но като себе си.

Дори и сега Джон не можеше да прецени дали майстерът бе останал, защото е слаб и страхлив, или защото е силен и верен. Но все пак разбираше казаното от стареца. Болката на избора. Виж, това го разбираше прекалено добре.

Тирион Ланистър бе твърдял, че повечето хора са склонни по-скоро да отрекат една болезнена истина, отколкото да я приемат, но Джон беше приключил с отрицанията. Той беше това, което беше — Джон Сняг, копеле и клетвопрестъпник, без майка, без приятели. Прокълнат. През остатъка от живота си — колко ли щеше да продължи? — щеше да е осъден от всички и отритнат, мълчаливецът, стоящ в сенките, който не смее да назове истинското си име. Където и да успееше да иде в пределите на Седемте кралства, щеше да живее с лъжа, инак всеки щеше да вдигне ръка срещу него. Но това беше без значение, стига да можеше да доживее достатъчно, за да застане редом до своя брат и да му помогне да отмъсти за баща им.

Спомни си Роб, както го беше видял за последен път — стоеше насред двора и снегът се топеше в кестенявата му коса. Джон трябваше да успее да се добере до него тайно, предрешен. Опита се да си представи израза на Роб, когато му се разкриеше. Брат му щеше да поклати глава, да се засмее и да каже… да каже…

Усмивката му не можа да види. Колкото и да се напрягаше, не можа. Неволно си спомни за онзи дезертьор, когото баща му бе обезглавил в деня, в който намериха вълчищата.