— Дал си дума — беше му казал лорд Едард Старк. — Положил си клетва пред своите братя, пред старите и нови богове. — Дезмънд и Том Дебелака го бяха довлекли до дръвника. Очите на Бран бяха станали като чинии и Джон трябваше да му напомни да не си изпуска понито. Спомни си лицето на баща им, когато Теон Грейджой му поднесе Лед, пръските кръв по снега, как Теон след това подритна отсечената глава и тя се изтъркаля в краката му.

Замисли се как ли щеше да постъпи лорд Едард, ако беглецът се беше оказал брат му Бенджен, а не онзи парцалив непознат. Щеше ли да е по-различно? Трябваше да има разлика, разбира се… и Роб със сигурност щеше да го посрещне радушно. Трябваше. Инак…

Стана му непоносимо да мисли повече за това. Джон стисна юздите и болка прониза наранените му пръсти. Сръга коня и препусна в галоп по кралския път, сякаш да надгони собствените си съмнения. От смъртта Джон Сняг не се боеше, но не искаше да умре така, окаян, вързан и обезглавен като най-обикновен разбойник. Ако трябваше да умре, то поне да е с меч в ръка, в битка с бащините му убийци. Не беше истински Старк, никога не бе живял като истински Старк… но поне да умре като такъв. И да казват хората, че Едард Старк е имал четирима синове, а не трима.

Още около четвърт миля Дух не отстъпваше, изплезил червения си език. Човек и кон снишиха глави и той подкани кобилата да препуснат още по-бързо. Вълкът забави, загледан с червени под лунната светлина очи-въглени. Скоро изчезна зад тях, но Джон знаеше, че ще го последва и ще го намери.

Между дърветата напред от двете страни на пътя заблещукаха светлинки: Къртичино. Куче излая някъде, муле зарева в нечий яхър; иначе селото си остана смълчано. Тук-там покрай пътя се мяркаха светлини от домашни огнища, процедили се през капаците на прозорците, но малко.

Къртичино беше по-голямо селище, отколкото изглеждаше, но три четвърти от него беше вкопано в земята, в дълбоки и топли землянки, свързани с лабиринт от подземни преходи. Дори курвенският им бардак беше заровен под земята и отгоре се виждаше само една окаяна дървена колиба, не по-голяма от нужник и с червен фенер. На Вала мъжете наричаха тукашните курви „заровеното имане“. Джон се зачуди дали някой от братята в черно е слязъл тази нощ долу да покопае. Това също беше клетвопрестъпничество, но май никой не му обръщаше внимание.

Чак когато излезе от селото, Джон отново забави. Двамата с кобилата вече бяха плувнали в пот. Слезе от седлото и потръпна от студ, а изгорялата му ръка го заболя. Под дърветата беше останала пряспа топящ се сняг, яркобял под лунните лъчи, и от него се стичаше и пълнеше локвичките наоколо тънка струя чиста вода. Джон приклекна и гребна с шепи. Беше леденостудена. Отпи и наплиска лицето си.

Бузите му изтръпнаха. Пръстите му пулсираха по-болезнено, отколкото в последните дни, главата му също туптеше. „Правя това, което трябва — каза си. — Защо тогава ми е толкова зле?“

Кобилата беше плувнала в пяна от бързата езда, затова Джон хвана поводите да я поразходи. Пътят тук беше широк едва колкото да могат двама ездачи да се разминат, повърхността му бе прорязана от ручейчета и осеяна с камънак. Това бясно препускане си беше пълна глупост: най-добрият начин да си счупиш врата. Джон се зачуди какво го е прихванало. Защо толкова бързаше да умре?

Далечният писък на някакво подплашено животно сред дърветата го накара да вдигне глава. Кобилата изцвили тревожно. Дали вълкът му си беше хванал плячка? Сви шепи пред устата си и извика:

— Дуух! Дух, насам.

Вместо отговор се чу само плясък на криле зад гърба му и в мрака се понесе бухал.

Джон се намръщи и продължи да развежда коня. Дух така и не се появи. Джон искаше вече да се качи на седлото и да тръгне, но изчезналият вълк го притесни.

— Дух! — извика той отново. — Къде си? При мен! Дух!

Нищо из тези лесове не можеше да притесни едно вълчище, макар и недорасло вълчище, освен… не, Дух беше твърде умен, за да нападне мечка, а ако наблизо имаше някоя вълча глутница, то Джон, разбира се, щеше да чуе вой.

Реши, че е добре да почака и да хапне. Храната щеше да успокои стомаха му и щеше да даде възможност на Дух да ги догони. Все още нямаше опасност — Черен замък още спеше. Извади сухар, парче сирене и малка сбръчкана кафява ябълка. Беше си взел също така осолено говеждо, както и резен сланина, който си прибра от кухнята, но месото щеше да го задържи за другия ден. След като и то свършеше, трябваше да спира за лов, а това щеше да го забави.

Седна под дърветата и се залови със сухара и сиренето, а кобилата остана да пасе край пътя. Ябълката остави за накрая. Поомекнала беше, но плодът все още беше тръпчив и сочен. Беше захапал сърцевината й, когато чу звуците: коне, препускащи от север. Джон бързо скочи и тръгна към кобилата. Можеше ли да ги надпревари? Не. Бяха твърде близо, със сигурност го бяха чули и ако бяха от Черен замък…

Отведе кобилата встрани от пътя в гъста горичка сиво-зелени стражеви дървета.

— Сега кротувай — прошепна й в ухото, залегна и надникна през клоните. Ако боговете имаха милост, ездачите трябваше да го подминат. Най-вероятно бяха хорица от Къртичино, макар че какво можеха да търсят по пътя посред нощ…

Вслуша се в тропота на копитата. Ако се съдеше по звука, бяха поне петима-шестима. Гласовете им се понесоха през дърветата.

— Откъде да сме сигурни, че е тръгнал насам?

— Не можем да сме сигурни.

— Може и на изток да е хванал, откъде да знаем. Или е оставил пътя и е тръгнал през гората. Аз така бих направил.

— В тъмното? Тъпо. Ако не паднеш от коня и не си счупиш врата, ще се изгубиш, ще въртиш, въртиш и по изгрев слънце пак ще си се върнал при Вала.

— Аз не. — Гласът на Грен прозвуча ядосано. — Аз щях да продължа на юг, юга човек поне може да го държи по звездите.

— А ако е облачно? — попита Пип.

— Тогава нямаше да тръгна.

Намеси се друг глас.

— Аз на негово място знаете ли къде щях да съм? Щях да съм в Къртичино и да копая някое заровено имане. — Пронизителният смях на Тоуд процепи дърветата и кобилата изпръхтя.

— Я тихо — скастри ги Халдър. — Стори ми се, че чух нещо.

— Къде? Аз нищо не чух. — Конете спряха.

— Ти и да пръднеш, няма да чуеш.

— Ще чуя — опъна се Грен.

— Тихо!

Всички млъкнаха и се заслушаха. Джон усети, че неволно е затаил дъх. „Сам“ — помисли си. Не беше отишъл при Стария мечок, но не си беше и легнал, а бе събудил другите момчета. Проклети да са! Зазореше ли се, ако не ги намереха в леглата, и тях щяха да обявят за дезертьори. Какво си въобразяваха, че правят?

Стаената тишина сякаш се проточи безкрайно. От мястото, където се беше присвил, Джон виждаше краката на конете им през клоните. Накрая Пип попита:

— Какво чу?

— Не знам — призна Халдър. — Звук. Помислих, че може да е пръхтене на кон, но…

— Тук няма нищо.

С крайчеца на окото си Джон зърна блед силует, промъкващ се през дърветата. Изшумоляха листа и Дух изскочи от сенките толкова внезапно, че кобилата на Джон се сепна и изцвили.

— Там! — извика Халдър.

— И аз го чух!

— Предател — каза Джон на вълчището и се метна на седлото. Извърна главата на кобилата да се промъкне през дърветата, но докато измине десетина крачки, го настигнаха.

— Джон! — извика Пип зад гърба му.

— Спри — каза Грен. — Не можеш да надбягаш всички ни.

Джон се обърна към тях и извади меча си.

— Назад. Не искам никой да пострада!

— Един срещу седмина? — Халдър махна с ръка и момчетата се пръснаха и го обкръжиха.

— Какво искате от мен? — попита сърдито Джон.

— Искаме да се върнеш където ти е мястото — каза Пип.

— Мястото ми е при брат ми.

— Ние сме братята ти сега — каза Грен.

— Ще ти отрежат главата, ако те хванат, знаеш го — намеси се с нервен смях Тоуд. — Толкова тъпо е, че и Зубъра не би го направил.

— Не бих — потвърди Грен. — Аз не съм клетвопрестъпник. Казах думите и ще ги спазя.