„Тиха като сянка“, чу отново. Собственият й глас ли беше това, или на Сирио? Не можеше да каже, но гласът някак уталожи страховете й.

Пристъпи и излезе от конюшнята.

Беше най-страшното нещо, което бе правила. Искаше й се да побегне и да се скрие, но си наложи да премине ходом през двора, бавно, като поставяше едното стъпало пред другото, сякаш разполага с всичкото време на света и няма никаква причина да се бои от когото и да било. Струваше й се, че усеща очите им като буболечки, които лазят по кожата й под дрехите. Не вдигна глава нагоре. Ако ги видеше как я наблюдават, целият й кураж щеше да се изпари, знаеше го, щеше да пусне вързопа с дрехите на земята ида побегне, и да се разплаче като безпомощно бебенце, и тогава щяха да я хванат. Държеше погледа си сведен към земята. Докато стигне до сянката на кралската септа в отсрещния край на двора, беше изстинала от потта, но никой не вдигна врява.

Септата беше отворена и празна. Вътре в уханна тишина горяха молитвени свещи. Аря реши, че две няма чак толкова да липсват на боговете. Пъхна ги в ръкавите си и се измъкна през едно задно прозорче. Да се шмугне в алеята, където бе хванала натясно едноухия котарак, не беше трудно, но след това се обърка. Запълзя през разни прозорци, запрескача през стени и пипнешком търсеше пътя си през тъмни мазета, тиха като сянка. Веднъж чу женски плач. Отне й повече от час, докато намери ниския тесен прозорец, който се спускаше надолу към подземието, където чакаха чудовищата.

Хвърли вързопа си през него и се присви на две да запали едната свещ. Трудна работа и рискована; огънят, който видя, бе почти изтлял и докато духаше във въглените, чу гласове. Сгушила мигащата свещ в шепите си, Аря излезе от прозореца, докато те влизаха през вратата, без дори да погледнат да видят кой е.

Този път чудовищата не я изплашиха. Изглеждаха почти като стари приятели. Аря вдигна свещта над главата си. С всяка стъпка, която правеше, сенките по стените се раздвижваха, сякаш се обръщаха да я видят как минава. „Дракони“, прошепна тя.

Измъкна Игла изпод наметалото си. Тънкото острие изглеждаше много малко, а драконите много големи, но със стоманата в ръка Аря се почувства някак по-добре.

Дългият коридор без прозорци отвъд вратата беше толкова черен, колкото го помнеше. Държеше Игла в лявата си ръка, добрата ръка за меча, а в десния си юмрук стискаше свещта. Горещият восък се стичаше по кокалчетата на пръстите й. Входът за кладенеца трябваше да е вляво от нея, затова Аря тръгна надясно. Искаше й се да се затича, но се боеше, че свещта ще изгасне. Чу тихо цвърчене на плъхове и зърна две блеснали оченца, но плъховете не я плашеха. Плашеха я други неща. Толкова лесно щеше да е да се скрие тук, както се беше скрила от магьосника и мъжа с двойната брада. Сякаш виждаше конярчето, застанало до стената, присвило ръце, с кръвта, която се стичаше от прорезите по пръстите му, срязани от Игла. Може би изчакваше, за да я сграбчи, докато минава. Щеше да я види отдалече с горящата свещ. Може би щеше да е по-добре да я угаси…

„Страхът сече по-дълбоко от мечове“, нашепна тихо гласец в главата й. Изведнъж Аря си спомни криптата в Зимен хребет. Каза си, че там е много по-страшно от това място. Беше съвсем малко момиченце, когато влезе за първи път. Брат й Роб ги беше завел долу — нея, Санса и бебчото Бран, тогава не по-голям, отколкото беше сега Рикон. Имаха само една свещ и очите на Бран бяха станали големи като паници, когато се взря в каменните лица на Кралете на Зимата, с вълчищата в нозете им и железните мечове в скутовете им.

Роб ги преведе по целия път докрая, покрай дядо им, Брандън и Лиана, за да им покаже собствените им гробници. Санса непрекъснато гледаше късата дебела свещ, сякаш се боеше да не би да изгасне. Баба Нан им беше казала, че там долу има паяци и плъхове, големи колкото кучета. Роб се усмихна, когато им го напомни. „Тук има по-страшни неща от паяци и плъхове — им бе казал. — Тук бродят мъртвите.“ И тогава чуха звука, нисък, дълбок и тръпнещ. Малкият Бран беше впил ръчички в ръката на Аря.

Когато духът излезе от отворената гробница, восъчнобял и стенещ за кръв, Санса запищя и побягна към стълбите, а Бран се хвана за крака на Роб и захлипа. Аря остана на мястото си и удари шамар на призрака. „Глупак такъв — каза му, — изплаши детето“, но Джон и Роб се смееха и скоро малкият Бран и Аря също се разсмяха.

Споменът я накара да се усмихне и след това тъмнината престана да таи ужаси за нея. Конярчето беше мъртво, тя го беше убила, и ако изскочеше отнякъде, щеше отново да го убие. Отиваше си у дома. Всичко щеше да тръгне по-добре, само да стигнеше отново у дома, на сигурно зад сивите гранитни стени на Зимен хребет.

Стъпките й заотекваха тихо и все по-бързо и Аря се гмурна в непрогледния мрак.

За Санса дойдоха на третия ден.

Тя реши да си облече скромна рокля от тъмносива вълна, с обикновена кройка, но богато извезана по яката и ръкавите. Усещаше пръстите си схванати и непохватни, докато се мъчеше със сребърните копчета без помощта на слуги. При нея беше Джейн Пули, но на Джейн не можеше да се разчита. Лицето й беше подпухнало от непрестанния плач и като че ли не можеше да престане да хлипа и подсмърча за баща си.

— Убедена съм, че баща ти е добре — увери я Санса, след като най-после успя да закопчае роклята си. — Ще помоля кралицата да позволи да се видиш с него. — Смяташе, че тази добрина ще повдигне духа на Джейн, но момичето само я погледна със зачервените си, подути очи и се разплака още по-силно. Такова дете беше!

Санса също бе плакала първия ден. Макар и зад дебелите стени на Стегата на Мегор, при затворена и здраво залостена врата, беше трудно да не се ужаси човек, когато почнаха убийствата. Беше свикнала с кънтежа на стомана на двора и едва ли някой ден от живота й беше минал, без да чува трясъка на мечове, но съзнаването, че този път боят е истински, някак си правеше всичко много по-различно. Чу го както никога допреди, сякаш имаше и други звуци, пъшкане от болка, охкане, гневни проклятия, викове за помощ, както и стонове на ранени и умиращи мъже. В песните рицарите никога не крещяха и не молеха за помощ.

Така че тя се разплака и ги молеше зад вратата си да й кажат какво става навън, викаше баща си и септа Мордейн, викаше краля и своя галантен принц. Но дори охраняващите вратата й мъже да чуха виковете й, никой не й отговори. Вратата се отвори един-единствен път, чак късно през нощта, когато бутнаха Джейн Пули вътре, подута и трепереща. „Те избиват всички“, изкрещя й дъщерята на стюарда. И не престана. Каза, че Хрътката разбил вратата й с боен чук. По стълбите на Кулата на Ръката имало трупове и стъпалата били лепкави от съхнещата кръв. Санса изтри сълзите си и се помъчи да успокои приятелката си. Заспаха, прегърнати като сестри.

На втория ден стана още по-лошо. Стаичката на Санса се намираше на върха на най-високата кула на Стегата на Мегор. От прозореца й се виждаше, че тежкият железен портикул при стражевата постройка на портата е спуснат и че подвижният мост над дълбокия сух ров, отделящ Цитаделата в цитадела от по-големия обикалящ го замък, е вдигнат. По стените крачеха войниците на Ланистър с копия и арбалети в ръце. Битката беше свършила и над Червената цитадела се беше възцарила гробна тишина. Единствените звуци бяха безкрайните хленчове и хлипове на Джейн Пули.

Хранеха ги — с твърдо сирене, прясно опечен хляб и мляко на закуска, с печено пиле и зеленчуци на обяд, а късно вечерта с гозба от говеждо и ечемик — но слугите, които им носеха храната, отказваха да отговарят на въпросите на Санса. Същата вечер няколко жени й донесоха дрехите от Кулата на Ръката, както и част от вещите на Джейн, но изглеждаха почти толкова наплашени, колкото Джейн, и когато се опита да ги заговори побягнаха от нея като от чумава. Стражите извън вратата продължаваха да отказват да я пуснат от стаята.

— Моля ви, трябва да поговоря с кралицата — заговори им Санса и им каза за всички, с които се бе видяла онзи ден. — Тя ще иска да поговорим, знам, че ще иска. Кажете й, че искам да се видя с нея, моля ви. Ако не кралицата, то с принц Джофри, моля ви, предайте му. Ние с него ще се венчаем, като пораснем.