— Той изгони ли я?

— О, много повече — отвърна Тирион. — Първо накара брат ми да ми каже истината. Момичето, разбираш ли, се оказа курва. Джайм уредил цялата работа — пътя, „разбойниците“, всичко. Решил, че ми е време да легна с жена. Платил двойна плата за девственица, защото знаеше, че ще ми е за пръв път.

— След като Джайм призна всичко, за да ми набие урока си в главата, баща ми даде момичето на стражите — продължи Тирион. — Те, виж, й платиха добре. По сребърник от всеки мъж, колко курви ще си докарат такова добро заплащане? Мен ме накара да седна в ъгъла на бараките и да гледам, и накрая тя имаше толкова много сребърници, че се сипеха между пръстите й и се търкаляха по постелята, а тя… — От пушека очите му се насълзиха. Тирион извърна лице настрани и се загледа в тъмното. — Лорд Тивин ме накара да я обладая последен — продължи той тихо. — И ми даде да й платя с една жълтица, защото съм Ланистър и цената ми е по-висока.

След малко отново чу стърженето на стоманата по камъка. Брон точеше меча си.

— На тринайсет или на трийсет и три, аз бих убил човека, който ме принуди да направя такова нещо.

Тирион извърна лице към него.

— Някой ден може да получиш този шанс. Не забравяй какво ти казах. Един Ланистър винаги си плаща дълговете. — И се прозя. — Е, аз мисля да поспя. Ако дойде време да се мре, събуди ме, моля те.

Изтегна се върху рисовата кожа, загърна се и притвори очи. Земята беше корава и студена, но след малко Тирион заспа. Заспа и засънува небесната килия. Само че този път той беше тъмничарят, а не затворникът, беше голям, с кожен ремък в ръката и биеше баща си, и го подкарваше към пропастта…

— Тирион! — Гласът на Брон беше тих и тревожен.

Тирион се събуди моментално. Огънят бе догорял до жарава, а около тях се промъкваха сенки. Брон се беше надигнал на коляно, с меча в едната си ръка и камата в другата. Тирион вдигна ръка да му каже: „Стой кротко!“

— Елате да споделите огъня ни. Нощта е студена — обърна се той към прииждащите сенки. — Боя се, че нямаме вино да ви нагостим, но можете да похапнете от козата.

Сенките спряха и на лунните лъчи Тирион зърна блясък на стомана.

— Нашата планина — чу се глас от към дърветата, дълбок, твърд и недружелюбен. — Нашата коза.

— Вашата коза — съгласи се Тирион. — Кои сте вие?

— Когато срещнете боговете си — заговори друг глас, — кажете им, че при тях ви е пратил Гунтор, синът на Гурн от Каменните врани. — Под ботуша му изпращя счупен клон и той пристъпи на светлото — слаб мъж с извит като рог шлем и с дълъг нож в ръката.

— И Шага, синът на Долф.

Това беше първият глас. Една от скалите вляво от тях помръдна, изправи се и се превърна в човек. Грамаден, тромав и много силен, както изглеждаше, целият в кожи, стиснал дебела тояга в дясната си ръка и брадва в лявата. Удари ги една в друга и закрачи мудно към тях.

И други гласове извикаха имената си — Кун, Торек и Джагот, и още и още — Тирион ги забравяше още щом ги чуеше: трябваше да са поне десетима. Малцина бяха с мечове и ножове, повечето размахваха вили, коси и дървени копия. Изчака ги търпеливо, докато си изреват имената, преди сам да им отговори.

— А аз съм Тирион, син на Тивин, от клана Ланистър, Лъвовете на скалата. С радост ще ви платим за козата, дето ви я изядохме.

— Какво имаш да ни дадеш, Тирион, сине на Тивин? — попита онзи, който се нарече Гунтор. Той, изглежда, беше главатарят им.

— В кесията ми има сребро — отвърна Тирион. — Тази ризница на мен ми е доста широка, но на Кун май ще му стои добре, а бойната ми брадва ще лежи в мощната ръка на Шага много по-добре, отколкото секирата, дето е помъкнал.

— Човечето иска да ни плати с нашите пари — обади се Кун.

— Кун говори право — каза Гунтор. — Среброто ти си е наше. Конете ви са наши. Ризницата, бойната брадва и ножът на колана ти също са наши. Нямате какво да ни дадете освен живота си. Как искате да умрете, Тирион, сине на Тивин?

— В моето си легло, с напълнен с вино корем и с устните на някоя девица на пишока ми, на осемдесет — отвърна той.

Грамадният, Шага, се разсмя пръв и най-гръмко. На останалите като че ли не им стана толкова смешно.

— Кун, прибери им конете — заповяда Гунтор. — Убий другия, а човечето го задръж. Може да дои козите и да разсмива майките ни.

Ерон скочи.

— Кой иска да умре пръв?

— Не! — спря го рязко Тирион. — Гунтор, сине на Гурн, чуй ме. Моят дом е богат и могъщ. Ако Каменните врани ни преведат по живо — по здраво през тези планини, баща ми ще ви обсипе със злато.

— Златото на някакъв си лорд от долните земи е толкова безполезно, колкото обещанията на един получовек като теб — каза Гунтор.

— Може и да съм получовек — отвърна Тирион, — но имам кураж да срещна очи в очи враговете си. А какво правят Каменните врани, когато минат оттук Рицарите на Долината, освен да се крият зад скалите и да треперят от страх?

Шага изрева от гняв и тресна тоягата в брадвата. Джагот ръгна наточеното на огън острие на дългото си дървено копие в лицето на Тирион — той се постара да не трепне.

— Това ли са най-добрите оръжия, които сте могли да си отмъкнете? За убиване на овци сигурно стават… стига овцата да не се съпротивлява. Ковачите на баща ми дрискат по-добра стомана.

— Малко човече — ревна Шага, — пак ли ще се подиграваш с брадвата ми, като ти отсека топките и ги хвърля за храна на козите?

Но Гунтор вдигна ръка.

— Не. Искам да му чуя думите. Майките са гладни, а стоманата пълни повече стомаси от златото. Е, какво ще ни дадеш срещу живота на двама ви, Тирион, сине на Тивин? Мечове? Пики? Ризници?

— Всичко това, но и много повече, Гунтор, сине на Гурн — отвърна с усмивка Тирион Ланистър. — Ще ви дам Долината на Арин.

Светлината на залеза се лееше през високите тесни прозорци на мрачната сводеста тронна зала в Червената цитадела и шареше с пурпур стените, по които някога бяха висели главите на дракони. Сега камъкът бе покрит с огромни гоблени с ловни сцени — пъстро везмо с яркозелени, кафяви и сини тонове, но въпреки това на Нед Старк му се струваше, че единственият цвят в залата е кървавочервеният.

Седеше високо на огромния древен стол на Егон Завоевателя — чудовищно съоръжение от ковано желязо с остри шипове, назъбени ръбове и нелепо усукан метал. Столът, както Робърт го беше предупредил, бе адски неудобен, сега — повече от всякога заради потрошения му крак, който с всяка минута пулсираше все по-болезнено. За изтеклия час металът под него бе станал още по-твърд, а зъбатата стомана зад гърба му не му позволяваше да се облегне назад. „Един крал не трябва никога да може да седи удобно“, бе казал Егон Завоевателя, когато заповядал на оръжейниците си да му изковат огромен трон от мечовете, оставени от враговете му.

„Проклет да е Егон — помисли мрачно Нед. — Проклет да е и Робърт, и ловът му.“

— Напълно ли сте сигурен, че бяха нещо повече от обикновени разбойници? — кротко попита Варис от заседателната маса под трона. — Великият майстер Пицел до него се размърда притеснено, а Кутрето въртеше писало между пръстите си. Бяха единствените присъстващи съветници. Горяните бяха засекли бял рогач в кралския лес и лорд Ренли и сир Баристан отидоха с краля да го уловят, с тях и принц Джофри, Сандор Клегейн, Бейлон Сван и половината двор. Така че по неволя Нед трябваше да седи в проклетия Железен трон в отсъствието на краля. Поне можеше да седи. Освен съвета, останалите бяха длъжни чинно да стоят прави или коленичили. Молителите, скупчени до високите врати, рицарите, върховните лордове и жените им, стражите в плетените ризници — всички стояха.

Селяците бяха коленичили: мъже, жени и деца, опърпани и окървавени, с изпити от страх лица. Тримата рицари, довели ги да свидетелстват, стояха зад тях.

— Разбойници ли, лорд Варис? — Гласът на сир Раймън Дари беше просмукан с жлъч. — О, да, разбойници, несъмнено. Разбойниците на Ланистър.