Нед усети тревогата, обзела залата, когато височайшите владетели и слугите се напрегнаха да чуят. Нямаше защо да се прави на изненадан. Западът се бе превърнал в кутия с прахан, откакто Кейтлин бе задържала Тирион Ланистър. И Речен пад, и Скалата на Кастърли бяха свикали бойните си знамена и в прохода под Златния зъб се трупаха войски. Беше въпрос само на време преди да потекат реки от кръв. Как най-добре да се запуши раната и кръвоизливът да спре — това беше единственият проблем сега.

Сир Карил Ванс с тъжните очи, който можеше да мине за красив, ако не беше яркочервеният като винено петно родилен белег, загрозяващ лицето му, махна с ръка към коленичилите селяци.

— Това остана от твърдината на Шерър, лорд Едард. Всичко друго е избито, както и хората на Уендиш и Глумски брод.

— Станете — заповяда Нед на селяците. Никога не бе разчитал на показания, дадени от коленичил човек. — Всички.

По един, по двама, хората от твърдината Шерър се занадигаха с мъка. Наложи се да помогнат на един грохнал старец, а едно от момичетата, в окървавена рокля, остана на колене втренчило празен поглед в сир Арис Оукхарт, застанал в подножието на трона в белите доспехи на Кралската гвардия и готов да защити краля… или Ръката на краля.

— Джос — подкани сир Раймън Дари един пълничък плешив мъж в кръчмарска престилка. — Разкажи на Ръката какво се случи в Шерър.

Джос кимна.

— Ако негова милост благоволи…

— Негова милост е на лов оттатък Черна вода — прекъсна го Нед. Чудно, как можеше човек цял живот да живее едва на няколко дни път от Червената цитадела и да няма представа как изглежда кралят му. Нед беше облечен в бял ленен жакет с вълчището на Старк, извезано на лявата гръд; черният му вълнен плащ беше пристегнат на яката със сребърната ръка — знака на поста му. Черно, бяло и сиво, трите оттенъка на истината. — Аз съм лорд Едард Старк, Ръката на краля. Кажи ми ти кой си и какво знаеш за тези разбойници.

— Държа… Държах… държах бирария, милорд, в Шерър, до каменния мост. Най-добрият ейл на юг от Шийката, всички така казват, да ме прощавате, милорд. Свърши се, като всичко останало, милорд. Дойдоха и пиха на корем, а което не можаха, го изляха преди да ми подпалят покрива, че и кръвчицата ми щяха да пролеят, ако ме бяха спипали, милорд.

— Изгориха ни, живи да ги изгорят дано — обади се един фермер до него. — Дойдоха на коне в тъмното, откъм юг, подпалиха и ниви, и къщи, избиваха людете, докато се опитваха да ги спрат. Ама разбойници не бяха, милорд. Тия, да прощавате, не се канеха да посягат на стоката. Посякоха на място млечната ми крава и я оставиха ей тъй на, на мухите и на гаргите.

— Подгониха ми чирачето — намеси се един набит мъж с мускули на ковач и с превръзка на главата. Облякъл бе най-хубавите си дрехи, за да се яви в кралския двор, но панталоните му бяха мръсни, а наметалото — оклепано с кал и прашно. — Гонеха го на конете си из нивите и го ръчкаха с пиките си като дивеч, смееха се, проклетниците, щом момчето залитнеше или писнеше, а накрая оня големият го посече.

Момичето, което бе останало на колене, изпъна шия към Нед.

— И майка ми убиха, ваша милост. А после… — Гласът й секна, сякаш забрави какво още имаше да каже. Захлипа.

Сир Раймън Дари продължи разказа.

— В градчето Уендиш хорицата потърсили защита зад стените на твърдината си, но стените били дървени. Нападателите струпали слама и ги подпалили живи. Когато хората отворили вратите да избягат от пожара, ги избили със стрели, докато напирали да излязат. До един, дори жените с кърмачетата.

— Ужасно! — измърмори Варис. — Възможно ли е хората да са толкова жестоки?

— Те и с нас щяха да направят същото, само че твърдината на Шерър е каменна — каза Джос. — Искаха да ни изкарат с пушек, ама големият им рече, че горе по реката плодът бил по-зрял, и тръгнаха накъм Глумски брод.

Нед се наведе напред и усети студената стомана, впиваща се в пръстите му. Между всеки пръст — острие, върховете на извитите мечове стърчаха като нокти на хищна птица от облегалките на трона. Макар и след три века някои все още бяха достатъчно остри, за да прободат. За невнимателния Железният трон беше пълен с капани. Песните гласяха, че в направата му вложили хиляда меча, нажежени до бяло в пещта на Балирион Черния ужас. Изковаването отнело петдесет и девет дни. За да се получи накрая този гърбав звяр, камара от остри като бръсначи ръбове, шипове и усукани ленти режещ метал — стол, който можеше да убие човек. И беше убивал не един, ако можеше да се вярва на сказанията.

Едард Старк така и не проумяваше какво търси тук, седнал на него, но седеше и тези хора се взираха в него и чакаха правосъдие.

— Какво доказателство имате, че са били хора на Ланистър? — запита той, мъчейки се да потисне гнева си. — Носеха ли пурпурни плащове, вееха ли знаме с лъв?

— Дори Ланистърови не са чак толкова тъпи — отсече ядосано сир Марк Пайпър. Самодоволен, перчещ се като петле дребосък и млад, твърде млад според Нед, но беше близък приятел на брата на Кейтлин, Едмур Тъли.

— Всички били с коне и ризници, милорд — отвърна спокойно сир Карил. — Въоръжени с пики, дълги мечове и бойни секири. — Той махна с ръка към един от оцелелите окаяници. — Ти. Да, ти, никой няма да те бие. Кажи на Ръката каквото ми каза.

Старецът заклати глава.

— Яздеха бойни коне. Много години работих в конюшните на сир Вилем, мога да ги различа конете. От тия ни един не е теглил плуг, боговете сами свидетели, ако греша.

— Колко бяха? — попита Нед.

— Поне стотина — отвърна Джос, а ковачът с превързаната глава каза:

— Петдесет.

А бабичката зад него:

— Стотици, стотици бяха, милорд, цяла войска бяха.

— Представа нямате колко сте права, добра жено — каза й лорд Едард. — Знамена не са развявали, казвате. Нещо по бронята да сте забелязали? Украси някакви или отличия, форми или знаци някакви по щитовете и шлемовете им?

Кръчмарят Джос поклати глава.

— Много съжалявам, милорд, но доспехите, в които ни се показаха, си бяха най-обикновени, само… оня дето ги водеше, и той беше снаряжен като другите, ама не можеш го сбърка с никой. Заради ръста му, милорд. Тия, дето разправят, че всички великани са измрели, просто не са го виждали него, заклевам се. Голям като бик беше, с гласа си канара ще строши.

— Планината! — извика сир Марк. — Може ли някой да се съмнява? Това е работа на Грегър Клегейн.

Нед дочу тихо мърморене под прозорците в другия край на залата. Дори в галерията се разнесе нервен шепот. Владетели, както и простолюдие, знаеха много добре какво може да означава, ако сир Марк се окажеше прав. Сир Грегър Клегейн служеше като знаменосец на лорд Тивин Ланистър.

Нед замислено огледа лицата на селяните. Нищо чудно, че бяха толкова изплашени. Бяха помислили, че ще ги довлекат тук да посочат лорд Тивин като касапин с окървавени ръце на един крал, който му беше зет. Зачуди се дали рицарите им бяха оставили избор.

Великият майстер Пицел се надигна тежко от масата на съветниците и служебната верига на гърдите му издрънча.

— Сир Марк, при цялата ми почит не можете да сте сигурен, че този престъпник е бил сир Грегър. В кралските владения има много едри мъже.

— Едри като Яздещата планина? — попита сир Карил. — Такъв не съм виждал.

— Нито някой друг тук — добави разгорещено сир Раймън. — Дори брат му е паленце пред него. Отворете си очите, благородни господа. Нима ви е нужно и печата му да видите върху труповете? Грегър е бил.

— Но защо му е трябвало на сир Грегър да се прави на бандит? — запита Пицел. — По милостта на своя суверен той държи голяма крепост и свои земи. И е помазан за рицар.

— Лъжерицар! — възрази сир Марк. — Бясното псе на лорд Тивин.

— Милорд Ръка — заяви с вкочанен глас Пицел. — Призовавам ви да напомните на този добър рицар, че лорд Тивин Ланистър все пак е бащата на нашата милостива кралица.

— Благодаря ви, велики майстер Пицел — каза Нед. — Щяхме да го забравим, ако не бяхте го изтъкнали.