Мъжът, който прекрачи прага, беше възпълен, ухаещ на благовония, с напудрено лице и гола като яйце глава. Беше облечен в дреха, тъкана с нишки от предено злато, върху свободно падаща по туловището му риза от пурпурна коприна, и носеше островърхи пантофи от меко кадифе.

— Лейди Старк — възкликна той и взе ръката й в шепите си, — такава радост е да ви видя отново след толкова години. — Дланите му бяха меки и влажни, а дъхът му ухаеше на люляци. — О, горките ви ръчици. Изгорила ли сте се, скъпа милейди? Пръстите са толкова деликатни… Добричкият ни майстер Пицел приготвя един великолепен мехлем, да поръчам ли да донесе едно бурканче?

Кейтлин издърпа пръстите си от шепите му.

— Благодаря ви, милорд, но моят майстер Лувин вече се погрижи за раните ми.

Варис заклати глава.

— Така се наскърбих като чух за сина ви. И толкова млад. Жестоки са боговете понякога.

— С това сме съгласни, лорд Варис — отвърна тя.

Титлата беше само форма на учтивост, заради съветничеството му. Варис не беше лорд на нищо, освен на своята „паяжина“ — господар само на своите информатори. Евнухът разпери меките си ръце.

— И не само с това, надявам се, скъпа лейди. Безкрайно уважавам вашия съпруг, нашата нова Ръка, и знам, че и двамата обичаме крал Робърт.

— Да — принуди се да отговори тя. — Със сигурност.

— Никога един крал не е бил обичан толкова, колкото нашия Робърт — вметна с лек сарказъм Кутрето и се усмихна лукаво. — Поне според донесенията на лорд Варис.

— Добра ми лейди — каза с голяма загриженост Варис. — В свободните градове има хора с големи знахарски способности. Само една дума кажете, и ще повикам някого от тях за вашия скъп Бран.

— Майстер Лувин прави всичко, което може да се направи за Бран — увери го тя. Нямаше да говори за Бран. Не и тук, с тези мъже. Много малко разчиташе на Кутрето, а на Варис изобщо не вярваше. Нямаше да им позволи да видят мъката й. — Лорд Белиш ме уверява, че на вас трябва да благодаря, че ме доведоха тук.

Варис се изкикоти като момиченце.

— О, да. Предполагам, че съм виновен. Надявам се да ми простите, мила лейди. — Той се отпусна на един от столовете и прибра ръце в скута си. — Чудя се дали ще ви притесним много, ако ви помолим да ни покажете кинжала?

Кейтлин Старк зяпна стъписана евнуха. Наистина беше паяк. Вещер, ако не и по-лошо. Знаеше неща, които просто нямаше откъде да знае, освен ако…

— Какво сте направили на сир Родрик? — настоя тя.

Кутрето ги гледаше объркан.

— Извинете ме, но се чувствам като рицар, пристигнал на бойното поле без пиката си. За какъв кинжал става дума? Кой е този сир Родрик?

— Сир Родрик е оръжейникът на Зимен хребет — поясни Варис. — Уверявам ви, лейди Старк, нищичко не е правено на добрия рицар. Той самият дойде тук рано следобеда. Срещна се със сир Ейрон Сантагар в оръжейната и си поговорили за някакъв кинжал. Към залез двамата напуснаха замъка и се отправиха към онзи ужасен бордей, в който отседнахте. Още са там, пият в гостилницата и ви чакат да се върнете. Сир Родрик много се притесни, като разбра, че ви няма.

— Вие откъде знаете всичко това?

— Шепнат ми птиченцата — отвърна й усмихнат Варис. — Знам някои неща, мила лейди. Такова е естеството на службата ми — сви рамене той. — Вие все пак носите кинжала със себе си, нали?

Кейтлин го измъкна изпод наметалото си и го хвърли на масата пред него.

— Ето. Може би вашите птиченца ще ни пошепнат и името на човека, на когото принадлежи.

Варис вдигна ножа с доста преиграна деликатност и прокара палец по острието му. Бликна кръв, той писна и изтърва оръжието на масата.

— Внимавайте — каза му Кейтлин. — Остро е.

— Нищо не може да е толкова остро като валирианската стомана — каза Кутрето, а Варис засмука кървящия си палец и погледна Кейтлин намусено и с укор. Кутрето вдигна леко ножа в ръката си и опипа дръжката. Метна го във въздуха и го улови с другата си ръка.

— Какъв съвършен баланс. Искали сте да намерите собственика му, затова ли предприехте това пътуване? Не ви е трябвал сир Ейрон за това, милейди. Трябвало е да дойдете при мен.

— И ако бях дошла — каза тя, — какво щяхте да ми кажете?

— Щях да ви кажа, че в Кралски чертог има само един нож като този. — Той хвана острието между палеца и показалеца си, замахна и хвърли кинжала през стаята с добре приучено извъртане на китката. Ножът се заби дълбоко в дъбовата врата и затрепера. — Той е мой.

— Ваш?! Безсмислица. Петир не беше идвал с краля в Зимен хребет.

— До турнира на рождения ден на принц Джофри — каза той и прекоси стаята да измъкне кинжала от дървото. — Заложих в двубоя на сир Джайм, заедно с половината двор. — Игривата усмивка на Петир отново му придаде почти момчешки вид. — Когато Лорас Тирел го свали от коня, доста от нас пообедняха. Сир Джайм загуби сто златни дракона, кралицата — смарагдово колие, а аз загубих ножа си. Нейна милост, разбира се, си получи обратно смарагда, но печелившият прибра останалото.

— Кой? — настоя Кейтлин с пресъхнала от страх уста. Пръстите я заболяха от спомена за болката.

— Дяволчето — каза Кутрето, а лорд Варис я гледаше в лицето. — Тирион Ланистър.

Дворът кънтеше от песента на мечовете.

Под черната вълна, щавената кожа и ризницата потта се стичаше студена по гърдите на Джон, докато той усилваше атаката. Грен се олюля назад и парира тромаво. Щом вдигна меча си, Джон му влезе отдолу с метящ удар, който се стовари в бронята на бедрото на другото момче и го накара да залитне. Сечът на Грен бе посрещнат със замах, който смачка шлема му. Когато опита странично, Джон дръпна оръжието си и го удари с рамо в гърдите. Грен се срина в снега. Джон изби меча от пръстите му с удар в китката и партньорът му изрева от болка.

— Достатъчно! — Гласът на сир Алисър Торн разпра въздуха, остър като валирианска стомана. Грен присви ръката си.

— Копелето ми счупи китката.

— Копелето те накълца, отвори празния ти череп и ти отсече ръката. Или щеше да го направи, ако тези оръжия бяха остри. Имаш късмет, че Стражът се нуждае от коняри, а не само от бойци. — Сир Алисър махна на Джерен и Тоуд. — Изправете го този бизон, че го чакат погребални приготовления.

Джон свали шлема си, докато двамата изправяха Грен. Мразовитият въздух на утрото освежи лицето му. Той се подпря на меча си, вдиша дълбоко и за миг си позволи да вкуси победата.

— Това е дълъг меч, не ти е бабешка тояга — скастри го сир Алисър. — Краката ли ви болят, лорд Сняг?

Джон мразеше това обръщение-подигравка, което сир Алисър му беше прикачил още в първия ден на тренировките. Момчетата го подхванаха веднага и сега го чуваше навсякъде. Прибра дългия меч в ножницата.

— Не.

Торн закрачи към него и коравата черна кожа по тялото му леко проскърца. Беше петдесетгодишен здравеняк, сдържан и суров, с леко прошарена черна коса и очи като късчета оникс.

— Истината. Веднага — заповяда той.

— Уморих се — призна Джон. Ръката му гореше от тежестта на меча и сега, след като боят бе свършил, усещаше натъртеното по тялото си.

— Не си уморен, а си слаб.

— Аз спечелих.

— Не. Бизонът загуби.

Едно от момчетата се изкикоти и Джон прояви благоразумие да не отговаря. Беше надвил всички, които сир Алисър пусна срещу него, но това не му спечели нищо. Оръжейникът разбираше само от подигравки. Джон реши, че Торн го мрази. Разбира се, той мразеше не по-малко останалите момчета.

— Край за днес — каза им Торн. — Повече некадърност за един ден не мога да смеля. Ако Другите ви налетят някога, моля се поне да имат стрелци, защото не ставате за нищо освен за мишени на стрелите, паплач такава.

Джон тръгна сам след останалите към оръжейната. Тук той най-често си ходеше сам. В групата, в която го обучаваха, имаше близо двайсет младежи, но нито един, когото да може да нарече приятел. Повечето бяха с по две-три години по-големи от него, но никой не можеше да се бие и наполовина толкова добре, колкото той на неговите четиринадесет. Дареон беше бърз, но се боеше, че ще го ударят. Пип използваше меча като кама, Джерен беше слаб като момиче, Грен — бавен и тромав. Ударите на Халдър бяха брутално силни, но той сам се нанизваше на атаката ти. С течение на времето Джон започна да ги презира все повече.