Този мирис го направи. Чак сега Аря видя сплъстената мазна коса, парцаливото мръсно черно наметало, което покриваше изгърбените рамене, и твърдите черни очи, които се бяха впили в нея. И си спомни черния брат, който бе навестил баща й.

— Позна ме, нали? Умно момче. — Старецът се изплю. — Тук се свърши. Сега идваш с мен и си държиш устата затворена. — Когато понечи да му отговори, той я разтърси отново, още по-силно. — Млък, казах.

Площадът започна да е опразва. Натискът на човешки тела около тях отслабна, хората полека-полека се пръснаха, за да се върнат към своя си живот. Но животът на Аря беше свършил. Цялата изтръпнала, тя се затътри след… „Йорен, да, казва се Йорен.“ Не си спомни как Йорен намери Игла, усети се чак когато той й подаде меча.

— Надявам се, че знаеш как да го използваш, момче.

— Аз не съм…

Той я дръпна в една странична уличка, впи мръсните си пръсти в косата й и дръпна главата й назад.

— …не си умно момче, това ли искаше да ми кажеш?

В другата си ръка държеше нож.

Когато ножът блесна към лицето й, тя се дръпна, зарита бясно, но той я стисна толкова силно, че Аря усети как космите се откъсват от черепа й и соления вкус на сълзите на устните си.

Най-големите бяха пораснали мъже. На седемнайсет и осемнайсет. Един беше над двайсет. Повечето бяха по-млади, шестнайсетгодишни и по-малко.

Бран ги гледаше от терасата на кулата на майстер Лувин и слушаше тежкото им пъшкане и ругатни, докато се млатеха с дъгите от бъчви и дървените мечове. Каменният двор бе оживял от трясъка на дърво, накъсван понякога от по някое плясс и охх, когато поредният замах улучеше кожен елек или гола плът. Между момчетата обикаляше сир Родрик с почервеняло лице под белите мустаци и не спираше да ги хока и да им мърмори. Бран никога досега не беше виждал стария рицар толкова побеснял.

— Не — не преставаше да ръмжи той. — Не, не и не.

— Май не се бият много добре — промълви неуверено Бран и почеса разсеяно Лято зад ушите. Вълчището късаше парче месо и костите пукаха между зъбите му.

— Определено — съгласи се майстер Лувин и въздъхна дълбоко.

Майстерът гледаше през голямата си тръба с лещи от Мир, измерваше сенките и си отбелязваше положението на кометата, увиснала ниско на утринния небосвод. — Но след повечко време… сир Родрик е прав, трябват ни мъже за постове по стените. Лорд баща ви отведе каймака на гвардията си в Кралски чертог, брат ви обра останалото, наред с всички що-годе читави момци на няколко левги наоколо. Много от тях няма да се върнат и несъмнено ни трябват хора, които да заемат местата им.

Бран се загледа тъжно към потящите се долу младежи.

— Краката ми само да бяха здрави, всички можех да надвия. — Спомни си за последния път, когато бе държал меч, при кралското гостуване в Зимен хребет. Беше само от дърво, но поне петдесет пъти свали с него принц Томен на земята. — Сир Родрик трябва да ме научи да се бия с алебарда. Ако имам една алебарда с достатъчно дълга дръжка, Ходор може да ми служи за крака. Могат двама ни заедно да направят рицар.

— Мисля, че… едва ли — каза майстер Лувин. — Бран, когато човек се бие, ръцете, краката и умът му трябва да са едно цяло.

Долу на двора сир Родрик се развика.

— Биеш се като някой гъсок! Той те хапе и ти налиташ да го захапеш! Парирай! Отбий удара. Гъшият бой не стига. Ако това бяха истински мечове, а не дървени, първото захапване ще ти отсече ръката! — Едно от момчетата се засмя и старият рицар подхвана него. — Ти ли се смееш! Ти? Това ако не е нахалство! А ти се биеш като някой таралеж…

— Имало е и сляп рицар — не искаше да се предаде Бран. — Баба Нан ми е казвала за него. Имал е дълъг прът с мечове в двата му края, можел да го върти в ръцете си и да посича по двама наведнъж.

— Симион Звездоокия — каза Лувин и си отбеляза нещо в книгата. — Когато си загубил очите, сложил си в празните кухини звездни сапфири, така поне твърдят певците. Бран, но това е просто приказка, като тези за Флориан Глупака. Измислици от Века на героите. — Майстерът цъкна с език. — Тези сънища си ги избий от ума, само ти късат сърцето.

Споменаването за сънища го подсети.

— Снощи пак сънувах враната. Онази с трите очи. Влетя в спалнята ми и ми каза да тръгна с нея, и аз тръгнах. Слязохме в криптата. Татко беше там. Поговорихме. Беше тъжен.

— И защо? — Лувин надникна в окуляра.

— Струва ми се, че беше свързано с Джон. — Сънят го бе обезпокоил много. Много повече от предишните с враната. — Ходор не иска да слезем в криптата.

Бран усети, че майстерът го слуша с половин ухо. Вдигна окото си от тръбата и примига.

— Ходор не иска да…

— Да слиза в криптата. Като се събудих, му казах да ме свали долу, да видя дали татко наистина е там. Отначало не разбра какво му говоря, но аз го доведох до стъпалата, като му казвах „мини оттук“ и „тръгни натам“, но като стигнахме, не искаше да слезе. Запъна се на най-горното стъпало и само повтаряше „ходор“, сякаш го беше страх от тъмното, но аз държах запалена факла. Така ме подлуди, че за малко щях да го перна по главата, като баба Нан. — Забеляза, че майстерът се мръщи, и бързо добави: — Е, не го пернах.

— Добре. Ходор е човек, не е муле да го биеш.

— В съня влетях долу с враната, но когато съм буден, не мога — обясни Бран.

— И защо трябва да слизаш в криптата?

— Казах ти. Да потърся татко.

Майстерът опипа металната верига на врата си, както правеше често, когато нещо го смутеше.

— Бран, милото ми момче, един ден лорд Едард ще седне долу каменен при баща си, при бащата на баща си и всички други Старки чак до древните крале на Севера… но това ще е чак след много години, боговете дано са добри. Татко ти сега е пленник на кралицата в Кралски чертог. В криптата няма да го намериш.

— Снощи беше там. Говорих с него.

— Опърничаво момче — въздъхна майстерът и отмести книгата. — Искаш ли сега да идеш?

— Не мога. Ходор не иска да слезе, а стълбите са много тесни и извити за кобилата ми.

— Смятам, че можем да се оправим с тази трудност.

Вместо Ходор извикаха дивачката Оша. Беше висока, яка и от нищо не се оплакваше, готова бе да отиде където й наредят.

— Живяла съм оттатък Вала, някаква си дупка в земята хич няма да ме изплаши, милорд.

— Ела, Лято — каза Бран, след като тя го вдигна в жилавите си силни ръце. Вълчището остави кокала и тръгна с Оша. Тя пренесе Бран през двора и после започна да го смъква по стъпалата към хладната като пещера подземна зала. Пред тях със запален факел вървеше майстер Лувин. Бран дори не се обиди много, че Оша го носи на ръце, а не на раменете си. Сир Родрик бе заповядал да махнат веригата й, защото беше служила добре и предано, откакто я доведоха в Зимен хребет. Все още беше с тежките железни пранги на глезените — знак, че не й вярват напълно — но те не й пречеха да стъпва уверено по стъпалата.

Бран не помнеше кога за последен път бе слизал в криптата. Със сигурност беше преди много време. Като малък често си играеше долу с Роб, Джон и сестрите си.

Съжали, че сега не са с него — залата може би нямаше да му се струва толкова тъмна и страшна. Лято пристъпи в стаения сумрак, после спря, вдигна глава и задуши замрелия, леден въздух. Оголи зъби, отстъпи и очите му светнаха златни на светлината от факела в ръката на майстера. Дори коравата като желязо Оша като че ли се смути.

— Мрачен народец, като ги гледам таквиз… — отрони дивачката и погледът й зашари по дългата редица гранитни Старки на каменните им тронове.

— Те са кралете на Зимата — прошепна Бран. Някак му се струваше грешно да се говори високо в това място.

Оша се усмихна.

— Зимата няма крал. Да я беше видял, щеше да го знаеш, лятно момченце.

— Били са кралете на Севера в продължение на хиляди години. — Майстер Лувин вдигна факела, за да падне светлина върху лицата от камък. Някои бяха с коси и бради, космати мъже и свирепи като вълчищата, свити в краката им. Други бяха гладко избръснати, с измършавели лица, с остри като железните мечове в скутовете им скули.