— Корави мъже за кораво време. Насам. — Закрачи енергично по сводестия тунел, покрай каменни стълбове и безкрайна редица от издялани от камък статуи. Докато вървеше, от вдигнатия факел в ръката му като знаме се вееше езикът на пламъка.

Тунелът беше по-дълъг от самия Зимен хребет, а Джон веднъж му бе казал, че отдолу имало и други нива, още по-дълбоки и тъмни сводове, където били погребани по-стари крале. Нямаше да е добре, ако изгуби светлината. Лято отказа да продължи и клекна до входа.

— Помниш ли историята, Бран? — рече майстерът. — Разкажи, ако можеш, на Оша кои са били те и какви са делата им.

Той се озърна към лицата, преминаващи в строй край тях, и сказанията за тях се върнаха в паметта му. Майстерът му ги беше разказвал, а баба Нан ги караше да оживеят.

— Ей този е Джон Старк. Когато морските разбойници слезли на брега на изток, той ги прогонил и вдигнал замъка при Белия залив. Синът му бил Рикард Старк, не бащата на татко ми, а друг Рикард, той отнел Шийката от Блатния крал и се венчал за дъщеря му. Теон Старк е онзи тънкият, с дългата коса и рехавата брада. Нарекли го Гладния вълк, защото винаги бил във война. Ей онзи е Брандън, високият с мечтателното лице, него пък наричали Брандън Корабостроителя, защото много обичал морето. Гробницата му е празна. Тръгнал на запад да преплава Морето на залеза, но така и не се върнал. Синът му бил Брандън Подпалвача, защото от скръб подпалил всички кораби на баща си. Ето го и Родрик Старк, който спечелил на състезание по борба Мечия остров и го дал на дома Мормон. А това е Торен Старк, Коленичилия крал. Той бил последният крал на Севера и първият лорд на Зимен хребет, след като се покорил на Егон Завоевателя. О, ето го, ето този е Креган Старк. Той веднъж се сразил с принц Емон и Рицарят на драконите казал, че с по-добър майстор меча не се е срещал досега. — Вече бяха почти в края и Бран го обзе тъга. — А това е моят дядо, лорд Рикард, когото обезглавил Лудият крал Ерис, с дъщеря му Лиана и сина му Брандън от двете му страни. Не са имали право на статуи, те са само за владетелите и рицарите, но татко толкова ги обичал, че заповядал да ги направят.

— Момата си я бива — закима Оша.

— Робърт бил сгоден за нея, но принц Регар я отвлякъл и насилил — обясни Бран. — Робърт повел война да си я върне. Убил Регар при Тризъбеца с чука си, но Лиана умряла и той така и не си я върнал.

— Тъжна приказка — каза Оша, — но тия празни дупки са още по-тъжни.

— Гробницата на лорд Едард, когато дойде и неговото време — каза майстер Лувин. — Е, тук ли видя баща си в съня, Бран?

— Да. — Бран потръпна от спомена. Озърна се неспокойно из тунела и космите по врата му настръхнаха. Наистина ли чу някакъв шум? Дали тук имаше някой?

Майстер Лувин пристъпи към отворената гробница с факела в ръка.

— Както виждаш, не е тук. Нито ще бъде, за още много години напред. Сънищата са само сънища, момче. — Той пъхна ръка в тъмното като в паст на някакъв огромен звяр. — Виждаш ли? Тя е съвсем праз…

Тъмното връхлетя върху него озъбено.

Бран видя очи от зелен пламък, блеснали зъби, кожа, черна като гробницата около тях. Майстер Лувин изрева и замаха с ръце, факелът отхвърча от пръстите му, блъсна се в каменното лице на Брандън Старк, рухна в нозете на статуята и пламъците облизаха гранитните крака. В разлюлялата се светлина на факела видяха Лувин да се бори с вълчището, биеше с една ръка в муцуната му, а челюстите на звяра се затваряха около другата.

— Лятоо! — писна Бран.

И Лято дойде, изстреля се от мрака зад тях като летяща сянка. Блъсна се в Рошльо и го събори, и двете вълчища се затъркаляха като кълбо от сива и черна козина, заръмжаха и се захапаха, докато майстер Лувин се изправяше с разкъсана и окървавена ръка. Оша остави Бран до каменния вълк на лорд Рикард и хукна да помага на майстера. На пияната светлина на гаснещия факел по стената и тавана се бореха двадесет стъпки високи вълчи сенки.

— Рошле — извика тънък гласец. Бран вдигна очи и малкото му братче се изправи от устието на бащината им гробница. Рошльо плесна още веднъж с лапа Лято през муцуната, дръпна се назад и се залепи до Рикон.

— Остави ми таткото — предупреди Рикон Лувин. — Остави ми таткото.

— Рикон — промълви Бран. — Татко не е тук.

— Тук е. Видях го. — На лицето на Рикон блеснаха сълзи. — Видях го снощи.

— В съня си?

Рикон кимна.

— Да го оставиш. Да ми го оставиш. Той сега си идва вкъщи. Той ми обеща. Идва си вкъщи.

Бран не беше виждал майстер Лувин толкова объркан. От ръката му капеше кръв.

— Оша, факела — рече той, прехапал устни да превъзмогне болката, и тя го вдигна преди да е загаснал. Петна сажди бяха зацапали двата крака на образа на чичо му. — Този… този звяр — продължи Лувин — трябваше да си стои окован в кучкарника.

Рикон потупа Рошльо по муцуната, мокра от кръвта.

— Аз го пуснах. Не обича вериги. — Вълкът облиза пръстите му.

— Рикон — каза Бран, — искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. Обичам си тук.

— Тук е тъмно. И студено.

— Не ме е страх. Трябва да чакам татко.

— Можеш да го чакаш с мен — каза Бран. — Ще го почакаме заедно. С Рошльо и Лято. — Двете вълчища сега си ближеха раните и се поглеждаха нащрек.

— Бран — каза твърдо майстерът, — зная, че намеренията ти са добри, но Рошльо е твърде див, за да го оставим на свобода. Аз съм третият човек, когото хапе. Пуснеш ли го на свобода из замъка, само е въпрос на време преди да убие някого. Истината е жестока, но този вълк трябва да стои във вериги или да…

„Да бъде убит“ — помисли Бран, но каза:

— Той не е роден за вериги. Ще чакаме в кулата. Всички.

— Това пък е съвсем невъзможно — възрази майстер Лувин.

Оша се ухили.

— Че то май момчето беше тука, господарче. — Подаде факела на Лувин и пак вдигна Бран. — Тъй. Значи в кулата на майстера.

— Ще дойдеш ли, Рикон?

Брат му кимна.

— Ако вземем и Рошльо.

Рикон затича след Оша и Бран и на майстер Лувин не му остана избор. Закрачи след тях, попоглеждайки неспокойно вълчищата.

Куличката на майстер Лувин беше претъпкана с толкова вещи, че за Бран беше цяло чудо как изобщо старецът може да си намира каквото му трябва. По маси и столове бяха струпани купища книги, по лавиците се редяха безброй затапени шишета и колби, парчета недогорели свещи и петна восък цапаха всички мебели, бронзовата тръба с мирските лещи стоеше на триногата до вратата към терасата, по стените висяха звездни карти, скици на лунни и слънчеви сенки се въргаляха по постелките от тръстика, хартии, пачи пера и празни мастилници бяха пръснати навсякъде и всичко беше изпоцапано с птича тор от гарваните по таванските греди. Резкият им грак се надигна, щом Оша започна да почиства и превързва раните на майстера.

— Това си е пълна глупост — замърмори дребничкият беловлас мъж. — Съгласен съм, че е малко странно двете момчета да сънуват един и същи сън, но ако човек престане да му мисли толкова, то си е съвсем естествено. Баща ти го няма, липсва ти и знаеш, че е затворен. Страхът може да възпали ума и да му донесе странни мисли и лоши сънища. Рикон е много малък, за да разбере.

— Вече съм на четири — възрази Рикон. Гледаше през тръбата с лещите капчуците с причудливите форми на Първата цитадела. Вълчищата клечаха в двата края на голямото кръгло помещение и си ближеха раните.

— …много е малък и оох, седем ада, ох, този мехлем щипе, не, не спирай, сложи още. Много е малък, казвам, но ти, Бран, ти си достатъчно пораснал, за да знаеш, че сънищата са си само сънища.

— Някои са, други не са. — Оша изля от бледочервеното огнено мляко в една дълга драскотина и Лувин отново изохка. — Горските чеда могат да ви кажат доста неща за сънищата.

По лицето на майстера се стичаха сълзи, но той упорито поклати глава.

— Чедата… охх… живеят само в сънищата. Вече. Измрели са и ги няма. Стига, стига. Сега превръзките. Слагай лапа и после го увий, ама да е здраво, че ще кърви.