— Благородни господа — обяви Халис Молън, — Брандън Старк от Зимен хребет.

— Добре дошли при нашите огнища — поздрави ги сковано Бран. — Предлагам ви месо и медовина в чест на приятелството ни.

Харион Карстарк, най-големият от синовете на лорд Рикард, се поклони, както и братята му след него, но след като седнаха по местата си, Бран чу през звъна на чашите с вино как двамата по-млади си заговориха тихо. „По-скоро бих умрял, отколкото да живея така“, измърмори по-младият, съименник на баща му Едард, а брат му Торен каза, че навярно момчето е прекършено и отвътре, както отвън.

„Прекършен“, помисли с горчивина Бран и стисна ножа в ръката си. Това ли бе станало от него? В това ли се бе превърнал? Бран Прекършения?

— Не искам да съм прекършен — прошепна той с гняв на майстер Лувин, който седеше от дясната му страна. — Искам да бъда рицар.

— Някои наричат ордена ми „рицарите на ума“ — отвърна му Лувин. — Когато се стараеш, ти си момче с ненадминат ум, Бран. Хрумвало ли ти е, че би могъл да понесеш майстерската верига? Познанието няма граници.

— Искам да изуча магията — каза му Бран. — Враната обеща, че ще летя.

Майстер Лувин въздъхна.

— Мога да те уча на история, на знахарство, да познаваш билките. Мога да те науча на речта на гарваните и как се строи замък, и как морякът насочва кораба си по звездите. Мога да те науча да измерваш дните и да отбелязваш началото и края на сезоните по небесните знаци, а в Цитаделата на Староград могат да те научат на още хиляда неща. Но, Бран, никой не може да те научи на магия.

— Чедата могат — каза Бран. — Горските чеда. — Това му напомни за обещанието, което беше дал на Оша в гората на боговете, и той разказа на Лувин какво му бе казала.

Майстерът го изслуша учтиво.

— Тази дива жена може уроци да дава на баба Нан по измисляне на приказки, струва ми се — рече старецът, след като Бран свърши. — Щом държиш, ще поговоря с нея, но най-добре ще е да не безпокоиш брат си с тези глупости. Той си има предостатъчно грижи, за да мисли и за разни великани и мъртъвци из горите. Ланистърови са тези, които държат лорд баща ти, Бран, а не горските чеда. — Майстерът постави нежно ръка на рамото на Бран. — Помисли над това, което ти казах.

А два дни по-късно, когато пурпурът на изгрева озари пометеното от ветровете небе, Бран бе на двора под кулата на портата, овързан на седлото, за да се сбогува с брат си.

— Сега ти си владетелят на Зимен хребет — каза му Роб. Беше яхнал един рунтав син жребец и щитът му висеше от седлото: дърво, обковано с желязо, на бели и сиви ивици, а на него — озъбената муцуна на вълчище. Беше със сива плетена ризница, с меч и кама на кръста и обшит с кожа плащ на раменете. — Трябва да заемеш мястото ми, както аз заместих татко, докато се върнем.

— Зная — отвърна Бран окаяно. Никога не се беше чувствал толкова малък, толкова сам и уплашен. Представа нямаше какво е да си владетел.

— Слушай съветите на майстер Лувин и се грижи за Рикон. Кажи му, че ще се върна веднага след като свърши битката.

Рикон беше отказал да слезе. Остана си в стаята, с почервенели очи и непокорен. „Не!“, беше ревнал малкият им брат, когато Бран го попита не иска ли да се сбогува с Роб. „НЕ сбогом!“

— Казах му — промълви Бран. — Според него никой не се връща.

— Той не може вечно да е бебе. Той е Старк и вече е почти на четири. — Роб въздъхна. — Нищо, майка скоро ще се върне. А аз ще върна татко, обещавам ти.

И подкара в тръс. Сив вятър го последва, затича на големи отскоци до коня, дълъг и бърз. Халис Молън мина пред тях през портата, понесъл разветия бял пряпорец на дома Старк на висок прът от сив ясен. Теон Грейджой и Големия Джон поеха от двете страни на Роб, а рицарите им се построиха в двойна колона зад тях и увенчаните им със стомана пики заблестяха на слънцето.

А Бран с тревога си спомни думите на Оша. „Тръгва по грешен път.“ За миг му се прииска да препусне в галоп и да извика да го предупреди, но Роб мина през портата, мигът си отиде.

Отвъд стените на замъка се надигна гръмък рев. Бран разбра, че пешаците и хората в градчето посрещат с възгласи Роб. Поздравяваха с виковете си лорд Старк, владетеля на Зимен хребет на едрия му жребец, с плаща му, веещ се зад него, и Сив вятър, понесъл се до него. Макар да оставаше владетелят на Зимен хребет, докато брат му и татко му ги нямаше, той си беше все пак Бран Прекършения. Не можеше дори да слезе от коня си, освен ако не падне.

Когато възгласите най-сетне заглъхнаха, Зимен хребет му се стори пуст и мъртъв. Бран огледа лицата на малкото, които бяха останали — жени, деца, старци — и Ходор. На лицето на огромното конярче се беше изписало объркване и уплаха.

— Ходор — тъжно промълви Ходор.

— Ходор — съгласи се Бран, зачуден какво ли означава това.

След като си взе удоволствието, хал Дрого стана от постелята им и се извиси над нея. Кожата му лъщеше тъмна като бронз на ръждивата светлина от мангала и се виждаха бледите резки от стари белези по широката му гръд. Черната коса, буйна и нестегната в плитка, се спускаше като водопад по раменете му и надолу по гърба, чак до кръста. Мъжеството му блестеше влажно. Устата на хала се изкриви намръщено под дългите провиснали мустаци.

— Жребецът, който яха света няма нужда от железни столове.

Дани се опря на лакът да го погледне — бе толкова висок и великолепен. Най-много обичаше косата му. Никога не беше рязана. Никога не беше загубвал битка.

— Предречено е, че жребецът ще препуска по земята от край до край — каза тя.

— Земята свършва до черното солено море — отвърна й Дрого и топна ленена кърпа в глинения леген с топла вода, за да изтрие потта и мазнината от кожата си. — Никой кон не може да прекоси отровната вода.

— В свободните градове има хиляда кораба — каза му Дани за кой ли път. — Дървени коне с по сто крака, които летят през морето на криле, пълни с вятър.

Хал Дрого не искаше и да чуе.

— Повече няма да говорим за дървени коне и за железни столове. — Пусна кърпата и започна да се облича. — Днес ще ида в тревите на лов, жено, съпруго моя — обяви той, докато си навличаше пъстрия елек и закопчаваше широкия колан с тежки медальони от сребро, злато и бронз.

— Да, мое слънце и звезди — каза Дани.

Дрого щеше да вземе кръвните си ездачи и да замине да търси хракар, големия бял лъв, обитаващ равнините. Ако се върнеха с триумф, радостта на нейния господар съпруг щеше да е безмерна и тогава сигурно щеше да склони да я изслуша.

От диви зверове той не се боеше, нито от никой жив мъж, който би му се изпречил, но виж, морето беше друга работа. За дотраките водата, от която не може да пие кон, бе нещо мръсно. Вълнистите сиво-зелени простори на океана ги изпълваха със суеверно отвращение. Тя беше открила, че Дрого е по-храбър от всички други коневладелци поне в петдесет неща… но не и в това. Да можеше само някак да го убеди да се качи на кораб…

След като халът и неговите кръвни ездачи поеха с лъковете си, Дани привика прислужничките си. Тялото й вече бе толкова надебеляло и тромаво, че с готовност се оставяше на силните им рамене и ловки ръце, колкото и да беше се чувствала неудобно по-рано от тяхното суетене. Изтриха кожата й грижливо, умиха я, подсушиха я и я облякоха в пясъчна коприна, която падаше свободно и се вееше. Докато Дорея решеше косата й, Дани изпрати Джикуи да намери сир Джора Мормон.

Рицарят дойде веднага. Носеше навуща от конска кожа и пъстър елек като ездач. Груби черни косми покриваха яките му гърди и мускулестите му ръце.

— Моя принцесо. С какво мога да ви послужа?

— Трябва да поговориш с моя господар съпруг — каза Дани. — Дрого твърди, че Жребецът, който яха света ще си получи всичките земи, над които да властва тук, и няма нужда да прехвърля отровната вода. Говори, че ще поведе своя халазар на изток, след като Рего се роди, за да плячкосат земите край Нефритово море.