Рицарят я погледна замислено.

— Халът никога не е виждал Седемте кралства. За него те са нищо. Ако изобщо помисля за тях, той несъмнено си представя острови, няколко малки градчета, впити в скалите като Лорат или Лис, обкръжени от бурни морета. Богатствата на изтока, изглежда, са много по-изкусителна перспектива за него.

— Но той трябва да тръгне на запад — отвърна отчаяно Дани. — Моля те, помогни ми да го накарам да разбере.

Тя също никога не беше виждала Седемте кралства, но имаше чувството, че ги познава добре от всичките приказки на брат си. Визерис й бе обещал, че ще я върне там един ден, но сега той беше мъртъв и с него умряха обещанията му.

— Дотраките правят нещата, когато те решат, и по свои причини — отвърна рицарят. — Прояви търпение, принцесо. Не допускай грешката на брат си. Ще се върнем у дома, обещавам ти.

У дома? Думата я натъжи. Сир Джора си имаше Мечия остров, но кое беше „у дома“ за нея? Няколко разказа, имена, изричани тържествено като молитва, бледият спомен за една червена врата… Вее Дотрак ли щеше да остане нейният дом завинаги? Когато гледаше стариците на дош халеен, своето бъдеще ли виждаше?

Сир Джора сигурно долови тъгата на лицето й.

— През нощта пристигна голям керван, халееси. Четиристотин коня, от Пентос през Норвос и Кохор, под командата на търговски капитан Биан Вотирис. Илирио може да е пратил писмо. Искате ли да видите Западния пазар?

Дани се размърда.

— Да. Ще ми хареса. — Пазарищата се оживяваха, щом пристигнеше керван. Човек никога не знаеше какви съкровища могат да докарат този път търговците, а и щеше да е добре да чуе отново хора, говорещи на валириански, както в Свободните градове. — Ирри, кажи да приготвят носилка.

— Ще кажа на вашия хас — поклони се сир Джора и излезе.

Ако с нея беше хал Дрого, Дани щеше да яхне среброто. При дотраките майките оставаха на конски гръб почти до момента на раждането и тя не искаше да изглежда слаба в очите на мъжа си. Но след като халът бе заминал на лов, беше приятно да се излегне на меките възглавнички и да я носят през Вее Дотрак, с червените копринени завеси, които да я засланят от жарките лъчи на слънцето. Сир Джора се метна на седлото и подкара до нея, с четирима млади мъже от нейния хас и слугините й.

Денят беше топъл и безоблачен, небето — тъмносиньо. С всеки полъх на вятъра тя долавяше щедрия мирис на трева и пръст. Когато носилката й пое между ограбените паметници, ту я огряваше яркото слънце, ту я скриваха дебели сенки. Дани се полюшваше и се взираше в лицата на мъртви герои и забравени от времето крале. Чудеше се дали боговете на изпепелените градове все още могат да отвръщат на молитви.

„Ако не носех кръвта на дракона — помисли тя с тъга, — това щеше да е домът ми.“ Беше халееси, имаше си силен мъж и бърз кон, слугини, които да й шетат и да я обслужват, воини, които да я пазят, и почетно място сред дош халеен, което да я чака щом се състари — а в утробата й растеше син, който един ден щеше да възседне света. Това трябваше да е достатъчно за всяка жена… но не и ако носи кръвта на дракона. След като Визерис умря, Дани остана единствената, последният Дракон. Тя беше семето за идещи крале и завоеватели, както и синът в нея. Не трябваше да го забравя.

Западният пазар представляваше огромен площад от отъпкана земя, обкръжен от преплетени като в зайчарник проходи между малки постройки от кирпич, огради за животни и варосани пивници. От равното се надигаха хълмчета като гърбове на огромни подземни зверове, подали се над земята, и зейнали черни устия водеха надолу към хладни сводести складове. Вътрешността на площада бе истински лабиринт от сергии и виещи се между тях проходи, засенчени с навеси от плетена трева.

Стотина търговци и прекупвачи разтоварваха стоката си и я подреждаха на сергиите, но все пак огромното пазарище изглеждаше тихо и пусто в сравнение с гъмжащите пазари, които Дани помнеше от Пентос и другите Свободни градове. Керваните стигаха до Вее Дотрак от изток и запад не толкова за да продават на дотраките, колкото да обменят стока помежду си, беше й обяснил сир Джора. Конният народ ги оставяше да идват и да си отиват, без да им причинява зло, стига да спазват мира на свещения град, да не оскверняват Майката на планините или Утробата на света, и да почитат стариците на дош халеен с традиционните дарове сол, сребро и семена. Дотраките не разбираха много от тази работа с купуването и продаването.

На Дани много й допадаха и странностите на Източния пазар, с всичките им непривични гледки, звуци и миризми. Често прекарваше утрините си там, похапваше дървесни яйца, банички с плънка от скакалец и зелена юфка, слушаше тънките протяжни гласове на певци чародеи, зяпаше мантикорите в сребърните клетки и грамадните сиви слонове, и конете на бели и червени ивици от Джогос Нхаи. С удоволствие наблюдаваше и хората: тъмните строги аешаи и високите светлокожи Картиин, светлооките мъже от Юай Тай с техните шапки от маймунски опашки, жените-воини от Баясабхад, Шамириана и Каякаяная с железните пръстени на гърдите и рубинчетата на бузите, дори мрачните и страшни мъже на Сянката, които покриваха ръцете, краката и гърдите си с татуировки и криеха лицата си зад маски. За Дани Източният пазар беше място на чудеса и вълшебства.

Но Западният пазар миришеше на роден дом.

След като Ирри и Джикуи й помогнаха да слезе от носилката, тя подуши и веднага разпозна острите миризми на чесън и пипер, миризмите, които й напомниха за отдавна отминалите дни по уличките на Тирош и Мир и докараха нежна усмивка на устните й. Под тях долови тежките, сладникави благовония на Лис. Видя роби да носят топове с изкусна мирска дантела и фино тъкана вълна в десетки ярки цветове. По тесните проходи пъплеха керванни охранници с медни шлемове, туники до коленете от ватиран жълт памук — на плетените им кожени колани се полюшваха празни ножници. На една сергия оръжейник излагаше на показ нагръдници, украсени изкусно със злато и сребро, и шлемове, изковани във формата на приказни зверове. До него красива млада жена предлагаше за продан златарски изделия от Ланиспорт — пръстени, брошки и торкви, и изкусно ковани медальони, подходящи за колан. Един грамаден евнух пазеше сергията й, ням и с гладко лице, облечен в просмукани от пот кадифета, и се мръщеше на всеки, който се приближи. От другата страна на прохода продавач на платове от Юай Тай се пазареше с един пентосец за цената на някаква зелена боя и маймунската опашка на шапката му се люшкаше, щом поклатеше глава.

— Като малко момиче обичах да си играя на пазара — каза Дани на сир Джора, докато вървяха по засенчения проход между сергиите. — Толкова живо беше там, всички викат и се смеят, толкава чудни неща, които можеш да видиш… макар че рядко имахме пари, за да си купим нещо… освен по някоя наденичка понякога, или медени пръчици… в Седемте кралства има ли медени пръчици, както ги пекат в Тирош?

— Сладкиши някакви ли са? Не мога да ви кажа, принцесо. — Рицарят се поклони. — Ако ме извините за малко, ще ида да потърся капитана и да видя дали няма писма за нас.

— Чудесно. Ще ти помогна да го намериш.

— Няма нужда да се притеснявате. — Сир Джора се озърна нетърпеливо. — Позабавлявайте се на пазара. Като си свърша работата, ще се върна при вас.

„Любопитно“ — помисли Дани, докато го гледаше как се отдалечава сред тълпата. Не разбираше защо не трябва да отиде с него. Може би сир Джора се канеше да си намери някоя жена, след като се срещнеше с водача на кервана. Знаеше, че с керваните често пътуват скитащи курви, а някои мъже проявяваха странна свенливост за сношенията си. Сви рамене.

— Да вървим — подкани тя малката си свита.

И продължи обиколката си по сергиите.

— О, я виж — възкликна по едно време към Дорея, — точно за тези наденички ви говорих. — И посочи сергията, на която една дребна съсухрена женица ги печеше върху сгорещения камък до жарта. — Правят ги с много чесън и лют пипер. — Зарадвана на откритието си, Дани настоя останалите да ги опитат с нея. Слугините й изгълтаха своите с кикот и смях, макар че мъжете от нейния хас подушиха подозрително печените мръвки. — Вкусът им не е както го помня — каза Дани на другите след първите две-три хапки.