— Както заповядате, милорд.

Щом той си излезе, Едард Старк отиде до прозореца и седна да помисли. Робърт не му беше оставил никакъв избор. Дори му дължеше благодарност. Щеше да е хубаво да се върне в Зимен хребет. Изобщо не трябваше да го напуска. Синовете му го чакаха там. Щом се върнеше, с Кейтлин можеше да си направят още един син, не бяха престарели все още. А и напоследък се улавяше, че си мечтае за снега и за дълбокия покой на Вълчия лес нощем.

Все пак мисълта за напускането го ядосваше. Толкова неща щеше да остави недовършени. Робърт и неговият съвет от страхливци и угодници щяха да докарат кралството до просешка тояга, ако останеха с развързани ръце… или по-лошо, щяха да го предадат на Ланистърови в замяна на непосилните дългове. А истината за смъртта на Джон Арин продължаваше да му се изплъзва. О, беше се добрал до няколко късчета, колкото да го убедят, че Джон наистина е убит, но не беше нищо повече от дирята на животно по горския шумак. Все още не бе видял самия звяр, макар да усещаше, че е тук, че го дебне — скрит и коварен.

Изведнъж му хрумна, че би могъл да се върне в Зимен хребет по море. Нед не беше мореплавател и при обичайни обстоятелства щеше да предпочете кралския път, но ако вземеше кораб, можеше да спре на Драконов камък и да поговори със Станис Баратеон. Пицел уж беше пратил гарван през Тясното море с учтива покана от името на Нед лорд Станис да се върне и да си заеме мястото в малкия съвет. Досега отговор нямаше, но мълчанието само усилваше подозренията му. Беше сигурен, че лорд Станис знае тайната, заради която бе умрял Джон Арин. Истината, към която се домогваше, може би го очакваше на древната островна крепост на дома Таргариен.

„И когато я научиш, какво? Някои тайни е по-безопасно да се пазят скрити. Някои тайни са твърде опасни за споделяне дори с тези, които обичаш.“ Нед извади кинжала, донесен му от Кейтлин, от канията на колана си. Ножът на Дяволчето. Защо ще иска джуджето смъртта на Бран? За да не проговори, разбира се. Още една тайна, или може би поредната нишка от същата паяжина?

Възможно ли бе Робърт да е съучастник в това? Не можеше да го допусне, но някога не можеше да допусне и че Робърт е в състояние да заповяда убийството на жени и деца. Кейтлин се бе опитала да го предупреди. „Ти познаваше човека — беше му казала. — Кралят за теб е непознат.“ Колкото по-скоро се махнеше от Кралски чертог, толкова по-добре. Ако се намереше някой кораб, който да отплава на север утре заранта, най-добре беше да го вземе.

Нед извика Джори Касел и го изпрати на пристанището да поразпита дискретно.

— Намери ми някой бърз кораб с опитен капитан. Не ме интересуват големи каюти и удобства, стига да е здрав и бърз. Искам да тръгна веднага.

Някъде по здрач, докато Нед все още седеше до прозореца и чакаше да се върне Джори, Томард извести, че е дошъл посетител.

— Лорд Белиш желае да ви види, милорд.

Нед беше почти готов да го отпрати, но размисли. Все още не беше свободен. А докато не се измъкнеше, трябваше да играе техните игри.

— Покани го, Том.

Лорд Петир влезе с небрежна походка, сякаш предобеда не се беше случило нищо нередно. Носеше кадифен жакет на кремави и сребристи райета, сив копринен плащ с кожа от черна лисица по ръбовете и неизменната си подигравателна усмивка.

Нед го посрещна хладно.

— Мога ли да попитам каква е причината за посещението ви, лорд Белиш?

— Няма да ви задържам дълго, само се отбих на път към лейди Танда. Поканен съм на вечеря. Баница с мариновани змиорки и печено прасенце сукалче. Тя, изглежда, си е наумила да ме ожени за по-малката си дъщеря и затова трапезата й напоследък е смайваща. Честно казано, по-скоро бих се оженил за прасето, но няма да й го кажа. Обожавам баница със змиорки.

— Не бих искал да ви задържам от змиорките, милорд — заяви с ледена неприязън Нед. — В момента не мога да измисля чия компания желая по-малко от вашата.

— О, убеден съм, че ако размислите по-дълбоко, ще се сетите за няколко имена. Варис, да речем. Или Церсей. Или Робърт. Негова милост ви е бесен. След като ни оставихте тази сутрин, продължи по ваш адрес още доста време. Доколкото помня, думите „безочие“ и „неблагодарност“ се повтаряха доста често.

Нед не го удостои с отговор. Нито му предложи кресло, но Кутрето се самопокани.

— След като изхвърчахте така бурно, на мен се падна да ги убеждавам да не наемаме Безликите — продължи той безгрижно. — Вместо това Варис се нае да пусне дискретен слух, че който се справи с момичето на Таргариен, ще го направим лорд.

Нед беше отвратен.

— Значи вече раздаваме титли на убийци.

— Титлите са евтини — сви рамене Кутрето. — Безликите са скъпи. А и честно казано, аз помогнах повече на таргариенчето от вас, с приказките ви за чест. Какво толкова — някой наемник, опиянен от блянове за титла и власт, ще се опита да я убие. Ще я свърши през куп за грош, и след това дотраките ще си отварят очите на четири. А ако пратехме някой Безлик, пиши я погребана.

Нед се намръщи.

— Седите в съвета, приказвате за грозни жени и стоманени целувки, а сега очаквате да ви повярвам, че едва ли не искате да опазите момичето? За колко голям глупак ме вземате?

— Ами всъщност за доста голям — изсмя се Кутрето.

— Винаги ли намирате убийството за толкова забавно, лорд Белиш?

— Не убийството. Вие сте ми забавен, лорд Старк. Управлявате като човек, танцуващ по тънък лед. Смея да кажа, че ще цопнете много благородно. Мисля, че чух първия пукот днес сутринта.

— Първия и последния — заяви Нед. — Стига ми.

— Кога смятате да тръгнете за Зимен хребет, милорд?

— Колкото може по-скоро. Вас какво ви засяга?

— Нищо, може би… но ако случайно се задържите тук до утре, ще ми е приятно да ви заведа в онзи бардак, който вашият човек Джори търси толкова безрезултатно. — Кутрето се усмихна. — При това няма да кажа на лейди Кейтлин.

— Милейди, редно беше да ни известите за пристигането си — каза й сир Донъл Уейнуд. Изкачваха се нагоре по прохода. — Щяхме да ви изпратим ескорт. Планинският път не е безопасен като някога за такава малка група.

— Сами го разбрахме. Горчив урок, сир Донъл. — Кейтлин имаше чувството, че сърцето й е станало на камък. Шестима храбри мъже бяха загинали, за да я доведат толкова далече, а не можеше да се разплаче за тях. Дори имената й се губеха. — Мъжете от клановете ни налитаха ден и нещо. Трима загубихме при първото нападение, други двама при второто, а слугата на Ланистър умря от треска, след като раните му забраха. Когато чухме приближаването на хората ви, помислих си, че вече сме обречени.

Бяха извадили оръжия за отчаяна последна битка, с мечове и ножове в ръце и гърбове, опрени в скалата. Джуджето точеше острието на брадвата си и бълваше някакви хапливи шеги, когато Брон забеляза знамето, развяно пред ездачите — с луната и сокола на дома Арин, бяло и небесносиньо. Кейтлин не помнеше да е виждала някога по-желана гледка.

— След смъртта на Джон Арин клановете станаха много по-дръзки — каза сир Донъл. Беше як двадесетгодишен младеж, искрен и добродушен, с широк нос и буйна, гъста кафява коса. — Ако от мен зависеше, бих взел стотина мъже, ще ги изтръгнем от укрепленията им и ще им дадем няколко сурови урока, но сестра ви забрани. Не разреши дори на рицарите си да се бият на турнира на Ръката. Иска всичките ни мечове да са наблизо, да пазят Долината… но срещу кого — никой не знае. Срещу сенки, казват някои. — Погледна я притеснено, сякаш се сети изведнъж коя е. — Надявам се, че не казах нещо нередно, милейди. Не исках да ви обидя.

— Искрената реч не ме обижда, сир Донъл.

Кейтлин знаеше от кого се страхува сестра й. „Не са сенки. Ланистърови са“ — помисли тя и погледна джуджето, което яздеше до Брон. След смъртта на Чигън двамата се бяха сдушили като улични крадци. Дребосъкът се оказа хитър и това не й харесваше. На влизане в планините й беше пленник — овързан и безпомощен. А сега? Уж все още й беше пленник, а яздеше с кама на колана и брадва, провиснала от седлото, наметнат с кожата от рис, която бе спечелил на зарове от певеца, и навлякъл плетената ризница, която взе от тялото на Чигън. Двадесет мъже придружаваха от двете страни джуджето и окаяните останки от групата й, рицари и тежки конници на служба при сестра й Лиза и малкия син на Джон Арин, но Тирион не показваше и помен от страх. „Дали не сгреших?“, не за пръв път се зачуди Кейтлин. Дали в края на краищата нямаше да се окаже невинен — за Бран, за Джон Арин и всичко останало? И ако се окажеше, за нея какво оставаше? Шестима мъже бяха загинали, за да го доведе тук.